Решение № 440 от 11.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 440 гр. София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров при участието на секретаря Албена В. Рибарска като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20248002102931 по описа за 2024 година роизводството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Р. А., чрез адв. Е. Ф., против въззивно решение № 180 от 22.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1402/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1397 от 20.03.2023 г., постановено по гр.д. № 8410/2022 г. по описа на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иска, предявен от Ю. Р. А. срещу Прокуратура на Република България, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата в размер на 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, по което съпругът на ищцата А. Я. А. – починал на 23.12.1998 г., е пострадал, предявен ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 1203 от 13.03.2025 г. по въпросите:

1. „Има ли право на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди наследник на страна – пострадал в досъдебното производство, ако наследодателят приживе не е предявил иск за обезщетяване на тези неимуществени вреди?” и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и доказателства по делото?“, за да се извърши проверка на въззивното решение за противоречие с цитираната от касатора, както и с постановената служебно 1 известна на настоящия състав практика на ВКС.

Касаторът обжалва решението, като недопустимо и неправилно. Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ, ведно с законната лихва за забава, считано от 09.08.2019 г. Претендира разноски за трите инстанции.

В откритото съдебно заседание по делото касаторът не се явява и не се представлява.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил е писмен отговор от насрещната страна Прокуратура на Република България и от контролиращата страна Софийски апелативна прокуратура.

В откритото съдебно заседание по делото представителя на Прокуратурата на Република България изразява становище, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

По правните въпроси Върховния касационен съд, състав на III гр. отделение, намира следното:

По първия правен въпрос: трайно в практика на ВКС, в това число цитираната от касатора, лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство; след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на "пряко пострадал" ("пряка жертва"), а за предходния период – на "непряко пострадал" ("непряка жертва") от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта; самите тези ищци, встъпили като процесуални правоприемници, са търпели реални неимуществени вреди (болки и страдания) от самото начало на делото – още докато наследодателите им са били страни по него, и тяхната съпричастност към последните относно забавянето на делото не е опровергана от други доказателства по делото. Това разбиране се споделя напълно и от настоящия състав на ВКС. Предвид изложеното не е необходимо разграничаване на претендираните суми поотделно за вредите, търпени в горепосочените две качества на ищцата.

По втория правен въпрос: съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По смисъла на трайната съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за 2 недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /така, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и други/.

Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и доколкото неимуществените вреди са заявени глобално е отменил изцяло първоинстанционното решение. Изложил е съображения, че от една страна ищецът Ю. А. се позовава на нарушени нейни граждански права – правото на личен и семеен живот, правото на достойнство и зачитане на личния интегритет, право на здравни грижи, право на съпругът й да работи и добива трудови доходи, засегнати от продължилото повече от 30 години дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г., а сега ДП № II-048/1999 г. на ВОП - София. Тя не е пряко засегната от превантивни административни мерки по ЗНМ /отм./, както и от горното досъдебно производство. За нея не са възникнали преки вреди, които да бъдат обезщетени в настоящия процес. Претендираните такива са опосредени от предприетите спрямо съпругът й мерки във връзка с „възродителния процес“ от лицата, привлечени като обвиняеми по дело № 1/1991 г. на ПВС. Ищецът не е включена в списъка към Решението на Народното събрание, публикуван в ДВ бр. 44/01.06.1990 г. От друга страна Ю. А. не е активно легитимирана да предяви иск за чужди неимуществени вреди, освен ако те вече не са били заявени в гражданския процес. Съгласно приетото в практиката – решение № 96/08.02.2021г. по т.д. № 1970/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 1528/20.06.1972 г. по гр. д. № 567/1972 г. на ВС, I г. о., наследниците на пострадал при непозволено увреждане, каквото в случая е неразглеждането и решаването на делото в разумен срок, не могат да предявят иск за обезщетение на неимуществени вреди, претърпени от техния наследодател, тъй като този иск е личен. Единствено обектът на въздействието при деликт може лично да прецени дали са му причинени или не такива. Този иск е с оглед на личността на увредения, поради което само той може да поиска репариране на своите морални болки и страдания. Правото на увредения от деликт за обезщетение на вредите не може да премине по наследствено правоприемство, защото то е неимуществено по своя характер. Наследяват се само имуществените права и задълженията.

Касационната жалба на ответното дружество е основателна. Решението е допустимо, но неправилно. Дадените от въззивния съд разрешенията са в противоречие с приетото по-горе по повдигнатите правни въпроси. Неправилно в обжалваното решение е прието, че ищцата няма право да претендира обезщетение за вредите от нарушаване правото на разглеждане в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, по което съпругът на 3 ищцата А. Я. А. – починал на 23.12.1998 г., е пострадал. По делото не е било спорно, че в периода от 05.03.1985 г. до 09.05.1986 г. съпругът на ищцата е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Б., а в периода от 10.05.1986 г. до 30.03.1988 г. е бил лишен от свобода в [населено място], обл. В.. Принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на членовете на семейството му с български имена. Ищецът и семейството му са изселени в Турция през м. май 1989 г. На 31.01.1991 г. с постановление прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. на ВОП София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления. Служебно известно на съда е, че и към момента наказателното производство е висящо. Не е съобразено от въззивния съд обстоятелството, че с молба от 17.05.2018 г. до ВОП ищцата на основание чл. 75, ал. 3 НПК е поискала да бъде конституирана, като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11048/1999 г. по описа на ВОП - София. Касае се за разследване на множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица, поради което е необходимо извършването на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Това отличава делото с висока фактическа и правна сложност, но същата не може да обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес повече от 30 години. Предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди, се явява доказан по своето основание – вредите са търпени от образуването на процесното досъдебно наказателно производство през януари 1991 г. до датата на подаването на исковата молба на 09.08.2022 г. Разпитаните пред СГС свидетели С. А. Ю. и С. Х. И. не установяват вреди над обичайните такива – разочарованието на А. Я. А. от неполученото възмездие на виновниците за възродителния процес, както и, че не е дочакал края на досъдебното производство, в това число и опасенията на ищцата, че тя също няма да дочака края на досъдебното производство. Предявеният иск е по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл.

6, § 1 КЗПЧОС цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което твърденията на ищцата за вреди произлезли за нея и семейството й от самия „възродителен процес” са ирелевантни. Настоящият съдебен състав съобразява, споделя и изцяло възприема трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по идентични правни спорове (например решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о., решение № 6 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., IV гр. о., решение № 140 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г., IІІ г. о. и решение № 73 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г., IІІ г. о.), съгласно която справедливият, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност – обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв. В останалата част до размера 120 000 лв. претенцията е завишена. Върху сумата 12 000 лв. се дължи законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.08.2022 г. до окончателното 4 изплащане. Искането за лихва от по-ранната дата – 09.08.2019 г. е неоснователно, макар и да не е необходима покана за изпадането в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3 ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи главното парично задължение.