Решение № 2287 от 21.05.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 16805/2023
- Вид
- Решение № 2287
- Подписан
- 21.05.2024
- Състав
- Надежда Георгиева Славчева - Андонова
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл.71 · Закон за задълженията и договорите
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл.5, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.9 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 2287 гр. Пловдив, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330116805 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД.
В исковата молба от Д. Г. Р. против „Ай Ти Еф Груп” АД се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** от 29.11.2018г., по силата на който била предоставена заемна сума в размер на 150 лв. Следвало да се върне сумата от 155.13 лв.
Договорът бил потребителски по чл.9 ЗПК, както и бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК – на основание чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. В случая лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. В нарушение на т.10 не бил посочен начин на начисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Определената в договора неустойка представлявала „скрито оскъпяване“ по кредита, тъй като ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Неустойката била нищожна, като уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерност. Била недействителна и на допълнително основание по чл.21, ал.1 ЗПК, противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество за заплащане на сума от 30 лв., недължимо платена при начална липса на основание по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендирани са разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за 1 неоснователност на предявения иск. Не се спори, че между страните е сключен договор за кредит № *** на дата 29.11.2018г., по силата на който бил отпуснат заем от 150 лв. Оспорва се сключеният договор да е нищожен. В договора бил изрично установен ГПР – 41 %, както и условията за прилагането му. Не била налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Клаузата за неустойката не била нищожна. Неоснователно било твърдението, че тя следва да се кумулира към възнаградителната лихва. Тя представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за кредит. Тя била компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение. Чл.71 ЗЗД бил диспозитивна норма, даваща възможност за предприемане на действия по предсрочна изискуемост на дадено вземане. Направено е възражение за изтекла погасителна давност, респ. за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за кредит № *** от 29.11.2018г., сключен между „Ай Ти Еф Груп” АД и Д. Г. Р., както и погасителен план към договора за потребителски кредит.
Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити – Приложение № 2 към чл.5, ал.2 ЗПК, както и Общи условия на дружеството, приложими към договори за потребителски кредити.
Представено е и удостоверение от 17.12.2018г., издадено от ответното дружество на ищцата, за липса на кредитно задължение.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Не се спори между страните, установява се и от представените писмени доказателства, че между тях е бил сключен договор за кредит № *** на 29.11.2018г., по силата на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 150 лв., при ГПР: 49.71 % и годишна лихва за ползване на кредита: 41 %. Срокът на кредита е 30 дни. Лихвата за ползване на кредита възлиза на 5.13 лв. или общо дължимата сума по него според договора е 155.13 лв. Според чл.1.7. от договора в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитодателя банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, а ако не стори това, според чл.3.3. той дължи неустойка в размер на 1,38 лв. на ден за първия ден от периода и 1.38 лв. за всеки следващ ден.
Не се спори, че заемната сума е преведена на Д. Г. Р..
В исковата молба се твърди недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. В процесния случай твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл.1.7. от договора възлага в тежест за кредитополучателя да осигури в срок до края на следващия ден, считано от сключване на договора, обезпечение чрез поръчителство на две физически 2 лица - поръчители или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 1.7. и 1.8. от договора въвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 71 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Включена към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за кредитора. Така, както е уговорена, тя е предназначена единствено да санкционира потребителя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената сума. Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя. Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява 3 невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. По изложените съображения съдът намира, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Недействителността на договора произтича и от нищожността на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като в съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава, за обезпечени – два пъти. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 41 % годишно надхвърля законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва.
С исковата молба се претендира връщане на сумата от 46.53 лв. /след допуснатото в открито съдебно заседание изменение на размера на предявения иск/, недължимо платена при начална липса на основание по договора. От изложените по-горе съображения съдът намери, че договорът е недействителен, поради което и с оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК ищцата би дължала по договора единствено чистата стойност на кредита, но няма да дължи лихви, разноски и др. В случая обаче от събрания доказателствен материал не се установява какви суми е внесла ищцата по договора, независимо че с проекта на доклад по делото на ищцата е указано, че не сочи доказателства да е платила процесната сума на ответника. Не се установява и евентуално внесената от нейна страна сума за погасяване на какви по вид и размер задължения по договора са отнесени, с оглед изложеното от пълномощника на страната в хода на устните състезания по делото, че претендираната сума от 46.53 лв. е сбор от внесена сума от 41.40 лв. неустойка и 5.13 лв. договорна лихва. Този извод не се променя от представеното удостоверение за липса на кредитно задължение, според което Д. Р. била погасила кредита си, вкл. дължимите такси, тъй като отново не става ясно в какъв размер е внесената от лицето сума. Освен това, удостоверението носи дата 17.12.2018г., следователно към момента на издаването му кредитополучателят е заплатил дължимите по договора суми, или се налага извод, че това погасяване е извършено предсрочно, преди изтичане на 30дневния срок по кредита, уговорен в чл.2.1., доколкото договорът е сключен на 29.11.2018г.
Поради това не могат да бъдат споделени твърденията на ищцовата страна, че начислената по договора неустойка е в размер от 1,38 лв. за 30 дни и че именно това е размерът на платената неустойка. При липса на ангажирани доказателства за плащане на претендираната сума на ответното дружество, при разпределената от съда доказателствена тежест, искът за връщане на платената сума при начална липса на основание е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Разпечатката съдържа 23 от 32 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/804a6757-c49e-4245-8960-8536c8ed61d9