Решение № 305 от 06.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 305 гр. Пловдив, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Георгиев Въззивно гражданско дело № 20255300502363 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивна жалба на „Изи Финанс“ ЕООД, чрез юрк. А. Г. против решение №3169/23.06.2025г., постановено по гр.д.№1896/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, XXV гр.състав, с което дружеството е осъдено да заплати на С. М. Б., по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 ЗЗД, сумата от 1190.05 лв., представляваща платена без основание сума по банков път на дата 07.03.2019г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.04.2024г. до окончателното изплащане на сумата, съответно е разпределена и отговорността по разноските.

Жалбоподателят излага становище за недопустимост и неправилност на съдебното решение. Решението било недопустимо, тъй като се установява, че паричната сума била заплатена от С. Б., а не от С. М. Б., поради което именно тя, а не ищеца по делото, била легитимирана да предяви иска за неоснователно обогатяване.

Поради това и решението се явява недопустимо. На следващо място, неправилно съдът приел, че не била настъпила погасителната давност на процесното вземане. В тази връзка сочи, че от приключване на извънредното положение до предявяването на иска били изминали 2 години, което било достатъчен срок ищецът да предяви иска си, без да се налага да се позовава на ЗМДВИП, поради което налице било злоупотреба с право. Сочи се, че вземането имало и основание – договор между „Изи финанс“ ЕООД и С. М. Б.. Искането е за обезсилване съдебното решение или същото да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от С. М. Б., чрез адв. Д. Б., с който се взема становище за неоснователност на въззивната жалба по подробно изложени съображения. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира се присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА.

Настоящият състав, след като съобрази наведените във въззивната жалба и 1 отговора доводи, както и материалите по делото, а също и събраните доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от С. М. Б. против „Изи Финанс“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 ЗЗД за осъждане ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лв. – платена без правно основание на 07.03.2019г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане на задължението. С определение №1779/06.02.2025г. съдът е допуснал изменение на иска, чрез увеличаване на неговия размер от 50 лв. на 1190.05 лв.

Излагат се твърдения в исковата молба, че на 07.03.2019г. по банков път ищецът превел сумата от 1190,05лв. на ответното дружество. Сумата била претендирана като вноска по кредит, за който ищецът твърди, че не съществува, т.е. смята че липсва валидно правоотношение за заплащане на тази сума. Ако в хода на производството се установи наличие на договор за потребителски кредит, твърди, че същият е недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Смята, че исковата претенция е заявена в рамките на давностния срок, тъй като съгласно чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение за срока на обявеното извънредно положение спират да текат давностните срокове, а според §13 от Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето, обн. ДВ. бр.44/2020г., сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Поради което ищецът счита, че давностният срок в процесния случай следва да се счита за удължен с два месеца и седем дни. Моли за уважаване на заявената претенция.

В срок е постъпил и отговор от "Изи Финанс" ООД. Излага съображения, че местно компетентен съд бил СРС. На следващо място сочи, че в случая била изтекла пет годишната погасителна давност, тъй като давността започвала да тече от датата на плащането – 07.03.2019г., а исковата молба била входирана на 09.04.2024г. Оспорва твърдението на ответника, че по повод предявеното вземане е спряла да тече погасителна давност. Счита, че това твърдение формално отговаряло на закона, но с оглед продължителността на срока, не отговаряло на неговата цел, тъй като от изтичането на извънредното положение изминали почти четири години, през който ищецът могъл да заяви претенцията си. Поради изложеното счита, че е налице злоупотреба с право. На следващо място, претендираното вземане било недоказано.

Плащането, предмет на делото, не било индивидуализирано в достатъчна степен.

Липсвали доказателства, че сумата била усвоена от „Изи финанс“ ЕООД, както и за начина на твърдяното усвояване. Сочи, че ищецът не е доказал извършеното плащане, в следствие на което оспорва твърденията му.

Въпросът за подсъдността на спора е разрешен с Определение №1424/24.01.2025г., постановено по гр.д.№5053/2024г. по описа на СГС, II гр.състав.

За да постанови обжалваното решение, Районният съд е приел за доказано, че в полза на ответното дружество било извършено плащане на сумата от 1190.05 лв., чрез банков превод, от дата 07.03.2019г. от страна на ищеца, действащ чрез пълномощника си – своята майка, на която Б. възложил да направи превода със средства на последния.

Този извод се подкрепял от представеното по делото платежно нареждане от 07.03.2019г. за сумата от 1190.05 лв. по сметка на „Юробанк България“ АД, като в основанието на превода било посочено „208570 С. М. Б.“, а като наредител на превода била посочена С. С. Б.. В тази връзка по делото били приети два бр.удостоверения от „Юробанк България“ АД, като от първото било видно, че ответното дружество имало 2 открити банкови сметки при „Юробанк България“ АД, като банковата сметка, по която било извършено посоченото плащане била с титуляр именно „Изи Финанс“ ЕООД. От второто удостоверение било видно, че по посочената банкова сметка била получена на дата 07.03.2019г. сумата от 1190.05 лв., с наредител С. Б.. Последната била разпитана като свидетел, като от показанията се установявало, че преводното нареждане било съставено именно от нея, като тя осъществила превода по поръчение на сина си, а парите били предоставени изцяло от него. Ставало ясно, че Б. нямала задължения към кредитни институции. От друга страна, дружеството „Изи Финанс“ ЕООД не било предоставило доказателства за съществуващо между страните облигационно правоотношение, поради което нямало и основание за плащането. По отношение възражението за погасителна давност съдът е приел, че в случая вземането се погасявало с общата 5-годишна давност. По иск по чл. 55, ал.1 ЗДД погасителната давност започвала да тече от деня на получаване на сумата, което в настоящия случай означавало, че започва да тече от 07.03.2019г. и изтичала на 07.03.2024г. Този срок обаче се удължавал с още два месеца, с оглед обявеното в страната извънредно положение от 13.03.2020г. до 14.05.2020г., поради което и на осн. чл. 3, т.2 от ЗМДВИП и пар.13 от ЗИД на Закона за здравето, давността за процесното вземане била изтекла през месец май 2024г. Искът бил предявен на 09.04.2024г., поради което и погасителната давност не била изтекла.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посочено във въззивната жалба.

Спорът пред настоящата инстанция се концентрира около допустимостта на обжалваното решение, както и с оглед неговата правилност.

ПО ДОПУСТИМОСТТА:

Процесуалната легитимация е една от абсолютните положителни процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск и при нейната липса постановеното по делото решение би било недопустимо. Легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материални права, засегнати от правния спор. Заявеното от ищеца спорно право обуславя и определя не само процесуалната легитимация на ищеца, но също и тази на ответника, което определя и страните по спора, тоест твърдението на ищеца, заявено с исковата молба определя процесуалната легитимация на ответника. Именно ищецът е този, който определя страните в процеса.

Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правата и задълженията. В настоящия случай ищецът е навел твърдения, че именно той е титуляр на спорното вземане, като по този начин е очертал страните в процеса.

Възраженията на дружеството, че сумата била заплатена не от ищеца, а от друго лице, в случая С. Б., биха имали значение за техните вътрешни отношения, но не и за процесуалната легитимация на ищеца. Поради изложеното възражението на дружеството за недопустимост на решението се явява неоснователно.

ПО ПРАВИЛНОСТТА:

В случая е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. По този иск в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за получаване на имуществената облага, а ищецът следва да докаже единствено извършеното престиране. В тази връзка, по отношение самото плащане, настоящият състав се солидаризира с мотивите на Районен съд, който след обсъждане на представените по делото доказателства, е стигнал до извод, че престирането на сумата е извършено от 3 ищеца и същата е получена от ответника, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тази част на мотивите на съдебното решение. На следващо място, ответното дружество не е представило никакви доказателства, от които да се установи наличието на основание за плащане на процесната сума от 1190.05 лв., който факт тежи в тежест на доказване именно от ответника. Поради горното, настоящият състав също намира, че е осъществен фактическият състав на претенцията за неоснователно обогатяване.

Неоснователно се явява възражението, че по отношение на претендираната сума била настъпила погасителната давност. В случая, както признава дружеството, давността е започнала да тече от деня на плащането, което е 07.03.2019г., съответно би следвало да изтече на 07.03.2024г., доколкото приложима е 5-годишната погасителна давност. Съгласно чл.3, ал.1, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13 март 2020г., за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти, т.е. давностните срокове спират да текат за период от два месеца – 13.03.2020г. до 14.05.2020г., от което следва, че давностният срок се удължава с още два месеца с оглед извънредното положение, както правилно е приел и Районен съд.

От това следва, че погасителната давност в настоящия случай настъпва през месец май 2024г., а исковата молба е предявена на 09.04.2024г. – преди изтичането на срока.

Неоснователни и необосновани са възраженията на жалбоподателя за злоупотреба с право. Обстоятелството, че от приключване на извънредното положение до предявяването на иска изминал значителен период от време е напълно ирелевантно.

Неоснователни са и възраженията, свързани с допускането до разпит и кредитирането на показанията, дадени от св. С. Б.. На първо място доказателственото искане на ищеца за допускането на свидетеля до разпит не е било преклудирано, както навежда жалбоподателя. Доказателственото искане не е заявено с исковата молба, но е направено в първото по делото открито съдебно заседание. В първото осз страните могат да правят искания, с които да установят и доказват въведените от тях факти с исковата молба. В случая ищецът е направил искането си разпит на свидетел в първото осз, по повод релевирани от него твърдения, поради което същото не е преклудирано.