Решение № 1221 от 04.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1221 гр. София, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100512101 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“АД срещу решение от 10.08.2022г. постановено по гр.д. № 8827/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175 състав, в частта, с което по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено, че дължи на „Изи Маркет“ЕООД сумата от 2762,91 лв. – неустойка за забавени плащания за периода 05.07.2016г. -06.11.2018г. по чл. 2.2.6 от договор за наем от 18.08.2010г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 33526/2019г. по описа на Софийски районен съд.

Във въззивната жалба са направени оплаквания, че първоинстанционният съд, въпреки че е приел като условие за изискуемост на вземането за консумативи и такси връчването на фактура от страна на наемодателя, неправилно е приел, че фактури са били надлежно връчени на наемателя и същия е изпаднал в забава. Счита, че направения извод от първоинстанционният съд е в противоречие с клаузите по договора за наем между страните, като не може да бъде изведен нито от заключението по ССчЕ, нито от свидетелските показания, които неправилно са кредитирани безкритично. Въззивникът счита, че доколкото ищецът не е провел главно доказване на момента, в който е връчил фактурите и дължимите суми по същите са били съгласувани, то липсва и фактическият състав на забава от страна на наемателя, поради което и предявения иск за заплащане на уговорената в договора мораторна неустойка е изцяло неоснователен. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което иска се отхвърли. Претендира разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

Въззиваемата страна „ИЗИ МАРКЕТ“ЕООД в срока по чл.263 ал.1 от ГПК 1 депозира отговор на въззивната жалба, в който излага становище за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба. Посочва, че тълкуването на клаузите на договора от въззивника е превратно, като никъде в същите не е посочен изричен адрес, на който да бъдат връчвани фактурите. Посочва, че за задълженията за заплащане на месечна наемна цена е уговорен изричен падеж – дата, при настъпването на която и неплащане от страна на наемателя, същия изпада в забава, а по отношение на останалите дължими плащания – фактурите са били издавани на 11-во или 2-ро число, или на 31-во предходния месец и връчвани надлежно на ответника, който не е възразявал на ненадлежно връчване. Счита, че решението на първоинстанционният съд е правилно и обосновано. Моли решението да бъде потвърдено и присъдени разноски за въззивната инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. /въпреки че във въззивната жалба липсва изрично описание на частта от решението, което се обжалва пред настоящата инстанция, то индиректно се установява, че това е само в частта, с която иска спрямо ответника е уважен, доколкото в отхвърлителната му част, въззивникът няма правен интерес от обжалването/.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

Първоинстанционният е сезиран с иск с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 92 ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За установяване фактическият състав на чл. 92 от ЗЗД е необходимо ищецът да докаже основанието, въз основа на което претендира заплащане на неустойка, размерът на същата, а ответникът следва да докаже наличието на изпълнение, съответно наличието на обективна възможност на неизпълнение или друго експулпиращо възражение, като ищецът не следва да доказва размер на вредите.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

С оглед изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, поради липса на оспорване на фактическите констатации в обжалваното решение във въззивната жалба, настоящият състав приема, че: между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за наем на недвижим имот от 18.08.2010г. и със съдържание обективирано в цитирания писмен акт – л.77-19 от делото на СРС и допълнително споразумение – л.20-23 от делото на СРС, 2 въз основа на който ищецът в качеството си на наемател е предал веща, съответно за процесния период - 01.07.2016г. - 01.11.2018г. ответникът като наемател е ползвал същата по предназначение, като към датата на подаване на исковата молба е заплатил всички наемни вноски и консумативи за обекта за периода 01.07.2016г. - 01.11.2018г.

Спорно между страните е обстоятелството дали извършените плащания са забавени от наемателя и за същия възникнала ли е отговорността за заплащане на мораторна неустойка върху вече платените задължения за процесния перод.

Тук е необходимо да се посочи, че задълженията на наемателя по чл.232 ал.2 от ЗЗД и съгласно уговореното в подписания между страните писмен договор за наем от 18.08.2010г. и допълнително споразумение към него включват: ежемесечто заплащане на: 1. наемната цена за ползването на имота – чл.2.2.1 от договор наем от 18.08.2010г. и р. III от допълнително споразумение и 2. месечни разходи свързани с ползване на обекта вкл. и такси свързани с експлоатацията на общите части на сградата, в която се намира имота – чл.2.2.7 от договора.

За всяко едно от посочените задължения е уговорен различен падеж за изпълнение, а именно: месечния наем се дължи авансово от 1- во до 5- число на съответния месец т.е. изпълнение след 5-то число на текущия месец е забавено такова, а задължението за консумативи – чл.2.2.4 – с представяне на фактура не по – късно от 1- во число на текущия месец /очевидно за задължения от предходния, с оглед характера на задължението за консумативи – т.е. потртебени ток, вода, други дължими суми за поддръжка и управление, ремонт в сградата/.

В клауза по чл.2.2.6 от договор от 18.08.2010г. е предвидена договорна мораторна неустойка – наемателя се задължава да заплащана на наемодателя наказателно обезщетение в размер на 0,5 % от месечната наемна цена и от всички други неплатени такси, за всеки календарен ден закъснение при плащане на задължение, считано от момента на възникване на задължението до пълното му погасяване, но не повече от 30% годишно от месечния наем за всяко отделно закъснение.

Доколкото цитираната неустоечна клауза предполага забавено изпълнение на наемателя за плащане на неговите месечни парични задължения, то с оглед института на забавата и договорното съдържание на облигационното правоотношение между страните, следва да направи уточнението, че не се касае за задължения без уговорен падеж, в който случай изискуемостта им е от момента на възникването, а за такива с уговорен падеж за изпълнение, поради което и задължението за неустойка ще възникне не от възникване на задължението /както непрецизно е посочено в чл.2.2.6/, а от настъпването на падежа за всяко едно парично задължение, така както е описано в горното изложение.

С оглед изложеното, правилен е извода на първоинстанционният съд, че представянето на фактура от страна на наемодателя пред наемателя за цената на уговорения месечен наем не е условие, от което зависи изискуемостта или изпадането в забава на наемателя за плащане – чл.84 ал. 1 изр.1 от ЗЗД, поради което и с неплащане на 5-то число в съответния месец на наемната цена, ответникът е изпадна в забава.От представените към исковата молба фактури се установява, че четири от тях касаят вземане за месечна наемна цена /№ 4000010924/01.06.2018г., № 4000011090/31.07.2018г, № 4000011104/01.08.2018г. и №4000011193/03.09.2018г./, а от заключението по ССчЕ, което настоящият съсатв цени като обективно и компетентно, се установява, че същите са платени след падежа /съответното 5то число на месеца/. Следователно плащането на наемни вноски за посочените във фактурите месеци е забавено, като за забавата ответникът нито е релевирал, нито установил обстоятелства, които го експулпират от отговорност, поради което и на основание чл.92 ал.1 от ЗЗД вр. чл.2.2.6 от договора за наем, същия дължи мораторна неустойка в размерите посочени в цитираната договорна клауза.

Относно настъпването на падежа на задълженията за плащане на консумативи:

3

Страните не спорят относно обстоятелството, че месечните фактури, издавани от наемодателя и индивидуализиращи задълженията на наемателя за заплащане на консумативите за имота, предмет на договора за наем са връчвани ежемесечно на наемателя – ответник на адреса на наетия обект – в гр. Добрич и чрез управителя на клона на банката, а не на адреса на управление на ответното дружество – в гр. София.

Спорни са въпросите дали връчването не на адреса на управление на дружеството е надлежно такова вкл. и с оглед клауза по чл.7.1.1. от договора за наем и дали наемодателяищец е в забава за връчване включително и с оглед срока посочен в разпоредбата на чл.2.2.6 от договора.

От непротиворечивите твърдения на страните, а и от показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел Т., чийто показания са логични, последователни, незаинтересовани /чл.172 от ГПК/ и които настоящият състав кредитира, се установява, че фактурите, издавани от ищеца са изпращани по имейл на управителя в търговския обект – Мол Добрич, разпечатвани и връчвани на ръка на всички наематели вкл. ответника от 1-во число или съответния работен ден след това от месеца, като след връчването им касиера се отчита на свидетеля като управител. Свидетелят посочва, че фактурите са връчвани в обекта на ОББ на управителя или негов заместник и с които е имал комуникация, но е нямало случай да има възражения или оплаквания във връзка с връчването, а управителя на клона на ОББ е имал комуникация със свидетеля по повод проблем с вратата, с тока.

От заключението по ССчЕ се установява, че макар и в различно време от съответния месеца всички процесни фактури са били осчетоводени в счетоводството на ответника.

С оглед горното и предвид разпоредбата на чл.301 от ТЗ следва да се приеме, че еналице съвпадаща воля на страните, обективирана в техните действия и същите конклудентно са приели, че начина на уведомяване и връчване на фактурите е по описания от свидетеля Т. начин и на мястото на обекта, предмет на договора за наем т.е. налице е редовно връчване на процесните фактури. В тази връзка следва да се посочи, че липсва както твърдение от страна на ответника, така и доказване, че ответникът чрез законния представител е възразил срещу начина на връчване на фактурите, което е следвало да бъде направено най –късно в момента на осчетоводяване на фактурите. Отделно от горното, предвид обстоятелството, че в предходен период от време 01.08.2013г. – 30.04.2016г. връчването на фактурите е извършвано по идентичен начин и е налице влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 7140/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 174 състав, то страните са обвързани от силата на присъдено нещо и възражението, че съдържанието на договора е различно респ. конклудентната воля на страните не е изменила договорното съдържание е преклудирано. / Забраната за пререшаемост по чл. 299 ГПК е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299 ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици./.