Решение № 2009 от 22.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2009 гр. София, 22.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100500537 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 01.09.2021 год., постановено по гр.дело №2440/2020 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу ЮР. ИВ. Л. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължат на ищеца сумата от 1 306.69 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.06.2016 год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, кв.“****, абонатен №072361, сумата от 44.35 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.07.2016 год. до 30.04.2018 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39774/2019 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в – 11.07.2019 год. до окончателното им изплащане и 157.39 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017 год. до 01.07.2019 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10.11 лв. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД направените разноски в исковото производство в размер на 414.55 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 66.01 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 113.29 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 42.48 лв.

1

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника ЮР. ИВ. Л..

Жалбоподателят поддържа, че по делото не била доказана доставка на топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване в процесния имот, тъй като не било ясно дали бил извършен реален отчет или не бил осигурен достъп до имота. По делото липсвали документи, от които да е видно, че в имота били извършени реални отчети. Задължение на третото лице-помагач било да представи доказателства в тази насока, което обаче не било сторено. Твърденията на вещото лице за наличието на документи, доказващи извършен реален отчет, респ. размер на дълга, не представлявали доказателство. Нямало и данни, че измервателните уреди са били изправни, а тежестта в тази насока била на ищеца. Не следвало да бъде кредитирано заключението по съдебно-техническата експертиза, а и последното не можело да почива на предположения и да се базира на документи, които не били представени по делото. Видно било от данните по делото, че имало нулево потребление на топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване. В процесния имот не се доставяла топлинна енергия за отопление.

Ищецът и третото лице-помагач не били представили изискуеми документи по делото липсвали фактури, които да удостоверяват реална доставка на услугата. Следвало да се вземат предвид нормите на чл. 38а и чл. 38б ЗЕ. Дяловото разпределение било извършвано неправилно. Съгласно чл. 2.2 от договора от 14.02.2002 год., сключен между третото лицепомагач и етажните собственици, страните били постигнали съгласие разходът за потребената от абонатите топлинна енергия спрямо този за сградна инсталация да се разпределя в съотношение 90% към 10% – 90 % за отоплителни тела и 10 % за сградната инсталация. От сметките за дялово разпределение, изготвени от „Т.С.” ЕООД било видно, че това съотношение не е спазено изобщо, процентното съотношение било произволно определяно и то едностранно от дружеството за топлинно счетоводство, което водело до значително ощетяване на абонатите. Отделен бил въпросът, че третото лице-помагач нямал правно основание да извършва дялово разпределение след 28.08.2005 год. /арг. чл. 2.4 вр. с чл. 2.5 от договора/ – след тази дата договорът не бил продължаван от страните.

Първоинстанционният съд бил приел, че съществуват вземания на ищеца за период, който е по-дълъг от процесния, само бил премахнал периода за който вземанията са погасени по давност, чисто аритметично по години и бил признал всички неправилно изчислени разходи на ищеца за отопление и битово горещо водоснабдяване, въпреки че било видно от данните по делото, че ответникът не бил ползвал топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване – обстоятелство, което било признато. Неясно било и как СРС бил пресметнал кои вземания са погасени по давност, след като по делото не била ангажирана съдебно-счетоводна експертиза. На следва място, поддържа, че следвало да се имат предвид клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца от 2014 год., с които бил регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинна енергия. Тези клаузи били нищожни на основание чл. 146, ал. 1 предл. 1 ЗЗП, тъй като били неравноправни – те противоречали на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал. 1 2

ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца /търговец/ и тези на потребителите /купувачите/. Настъпването на падежа на задължението за плащане било свързано с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставяло в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не можело да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет нямал връзка с тези вложения. Към момента на влизане в сила на тези Общи условия ответникът не бил собственик на процесния имот и нямал правото и задължението да ги оспорва или обжалва. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Срещу определението на СРС по горепосоченото дело от 09.01.2020 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б., които поддържат, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство в размер на 329.90 лв. е прекомерно. Максималният размер на това възнаграждение било в размер на 50 лв.

Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е депозирал отговор.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – 3 собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че през процесния период ответникът е бил собственик на апартамент №105, находящ се в гр.София, кв.“**** – в качеството си на наследник по закон на Д.Й. Л.а /починала на 19.04.2016 год./, като на 30.08.2016 год. същият е подал заявление-декларация по ищеца за откриване на клиентска партида на негово име за имота.

Следователно ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи 4 условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.