Решение № 232 от 11.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Стара Загора, 11.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20235530103871 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл.11, т.10 ЗПК, чл. 26, пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 26 ал.4 ЗЗД, и чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът С. П. В. твърди в исковата си молба, че между него, в качеството му на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитор, бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 3, б. б“ - годишният лихвен процент на заема бил 23%, а годишният процент на разходите бил 49.11%. Уговорени били срок и начин на плащане в 12 вноски, посочени в погасителен план към договора. Отново между същите страни и в същите им качества, се сключил и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1202156 от 04.10.2022 година при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. Посилата на този договор, ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лева. Съгласно чл. 3, б. б“ - годишният лихвен процент на заема бил 23%, а годишният процент на разходите е 49.11%. Уговорени били срок и начин на плащане в 12 вноски, посочени в погасителен план към договора. Ищецът платил доброволно и извънсъдебно заемите. Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1202156 от 04.10.2022 година били погасени по банков път по сметка на ответника чрез системата на Изи Пей. С плащанията от страна на ищеца по договорите за заем били погасени възнаградителните лихви за периода, в който заемните суми се използвали. Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, ищецът плащал по сметката 1 на ответника и такси „гарант“, въпреки че такива не били предвидени в основните договори.

Видно от договорите за заем, в чл. 5 от последните било посочено, че имало предоставено по кредита обезпечение от страна на Ferratum Bank, като никъде не било посочено, че то било възмездно. По Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година, ищецът надплатил сумата от 297.87, а по Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1202156 от 04.10.2022 година, надплатената сума възлизала в размер от 123.84, понеже процесните договори били недействителни. Това било така, защото не отговаряли на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК С. П. В. следвало да върне само чистата стойност на кредитите, без да дължи лихва и други разходи по кредитите. Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като ответникът изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в тях. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР. В договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 49.11%. Годишния процент на разходите при включена възнаградителна лихва като единствен разход по кредитите следвало да бъде 25.59 %, при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година и 25.58 % при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1202156 от 04.10.2022 година.

Това нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредитите. Действително приложената възнаградителна лихва по двата договора за заем била двойно по-голяма от тази, която била посочена в чл. 3, б. „б“ от договорите за кредит.

Действително приложеният размер на възнаградителната лихва във всеки от договорите била 40.05 Предвид липсата на други видими от договорите разходи по заемите и наличието само на 1 - договорената в чл. 3, б. „б“ от всеки от договорите възнаградителна лихва, можело да се заключи, че последната, която била приложена по договорите, била в по-голям размер от посочената в договорите. В тази връзка, ако годишния лихвен процент бил поголям, то и годишният процент на разходите щял да бъде значително по-голяма стойност, а това означавало, че той бил некоректно посочен в процесните договори. Поради некоректнопосочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Дори и да не се приемело, че възнаградителната лихва била по-висока, то за да бъдела такава съответната вноска по всеки от заемите, ответникът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която оскъпила кредита за ищеца и съответно не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в 2 приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други.

Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че във всеки от процесните договори кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 49.11 %.

Съобразно разпоредбите на ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договорите за кредит липсвала яснота за тези обстоятелства. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи.

Не ставало ясно и как възнаградителната лихва била в много по-голям размер от действително дължимия съгласно договорените условия, тъй като видно от приложените извлечения от кредитния калкулатор, съгласно погасителния план, лихвата по всеки от двата договора била в размер на 40.05 %, а не както било посочено в самите договори — 23 %.

Видно и от приложената калкулация, с действително приложения лихвен процент върху главницата, годишният процент на разходите по всеки от кредитите бил 48.29 %, което било в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Завишаването на възнаградителната лихва, без да е уговорена такова, представлявало нелоялна търговскапрактика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречила на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да променила съществено икономическото поведение на средния потребител.

Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за 3 резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1202156 от 04.10.2022 година, било уговорено размерът на оскъпяването по кредита да бъдат в един размер, а в действителност размерът бил друг, като по този начин се е целяло неоснователно обогатяване. Съгласно чл. 5 от всеки от двата процесни договора за кредит, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на ответника. Съгласно него с одобрението на обезпечението се одобрявал и кредитът. За да бъдел отпуснат заемът, следвало обезпечението да бъде предоставено, но в договорите не било описано, че се дължала такса „гарант“ или, че поръчителството било възмездно. За такава такса се разбирало при сключването на Договор за гаранция (поръчителство) с Фератум Банк. В годишния процент на разходите не било включено плащането към дружеството гарант, а това плащане било съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването на кредита било обусловено от получаването на гаранция. Таксата за предоставяне на поръчителство, която се задължавал да заплати потребителят, била в размер почти равен на главницата по всеки от двата договора, при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година, главницата била в размер от 1000 лева, а таксата за поръчителството, съгласно т. 1.6. от Договор за гаранция (поръчителство) била 930 лева. При Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1202156 от 04.10.2022 година главницата била в размер от 800 лева, а таксата за поръчителството, съгласно т. 1.6. от Договор за гаранция (поръчителство) към договора за кредит била 760 лева. Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП , което от своя страна водело до неравноправен характер, респ. до недействителност на клаузите. Нищожността на кредитната сделка не произвела правен ефект и уговорката за заплащане на възнаграждение на Фератум Банк за учредяване от негова страна на лично обезпечение също била нищожна. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг.

Конкретните договори обаче били недействителни и на самостоятелно основание.

Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето, неучастващо лице.Договорът бил възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията и противоречило на Директива 2008/48. На самостоятелно основание и в случай, че се докажело твърдението, че приложената по договорите възнаградителна лихва била 40.05 %, а не 23 %, както било посочено в чл. 3 от Договор за предоставяне на потребителски кредит с № 1186200 от 05.08.2022 година и от Договор за предоставяне на потребителски кредит с 4