Определение № 321 от 26.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 321 гр. София, 26.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002101516 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5049/24.02.2025г. на Н. И. С., С. И. К. и М. Р. П., чрез адв. А. срещу решение №64/21.01.2025г. по в.гр.д. №1564/2024г. по описа на Софийския апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което предявеният от тях срещу Министерство на отбраната иск с правно основание чл.108 ЗС е отхвърлен.

Касаторите считат обжалваното решение за неправилно, постановено в противоречие с материално-правните и процесуални норми, и за необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.2 /очевидна неправилност/ и чл. 280, ал.1, т.1 ГПК както следва:

1. По въпроса за приложението на чл.39, ал.1 ЗПИНМ /в редакцията до 16.07.1956 год./ и на чл.74а ЗПИНМ /отм./, който урежда приложението на новия текст на чл.39, ал.1 ЗПИНМ/отм./ се твърди , че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №459 от 02.07.2010г. по гр.дело №754/2009г. на ВКС, решение №1295 от 18.11.2008г. по гр.дело №4496/2007г.; решение №203 от 30.06.2009г. по гр.дело №1261/2008г. и решение №217 от 23.03.2007г. по гр.дело №3163/2005г., в които се приема, че отчуждителното действие на уличнорегулационния план зависи от превеждането на обезщетение, освен в случаите, когато имотът е бил зает.

2. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи изрични и ясни мотиви защо приема конкретни доводи и възражения за неоснователни, според касаторите въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение 1

№1/04.01.2001г. по гр. д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №91/21.04.2016г. по гр. д.

№4497/2015г. на ВКС, решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, решение №36/07.08.2015г. по т. д. №465/2014г. на ВКС, решение №56/10.06.2015г. по гр. д.

№5143/2014г. на ВКС и др. Въпросът се поставя във връзка с твърдението за неправилност на изводите на въззивния съд, че на техния наследодател е било изплатено обезщетение, както и, че процесният имот е публична държавна собственост, като некореспондиращи на събраните по делото доказателства. Според касаторите необсъдени са останали и доводите им за /не/законността на изградените в имота постройки.

С депозирания писмен отговор, ответникът по касационна жалба- Министерството на отбраната, чрез юрист П. оспорва наличието на основания за касационно обжалване, като моли такова да не бъде допускано. Независимо от горното, излага и становище за неоснователност на касационната жалба, като счита, че решението е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Н. С., С. К. и М. П. срещу Министерство на отбраната. Ищците твърдят, че са наследници по закон на Д. С. К., собственик на нива от около 3,2 дка в м. „К.“, отчуждена за нуждите на МНО на основание заповед на МКСБ № 427/20.03.1952г. Съгласно РП на НПЗ „Изток“, м. „К.“, одобрен със заповед №РД-50-09-373/09.12.1982г., процесният имот с пл. № 4526 от кв.5 нов, УПИ [№] е отреден за училище. Съгласно ККР имотът е с идентификатор [№], публична държавна собственост, попада в урбанизираната територия на [населено място] и е част от имот със специално предназначение и ползване с площ от 41 182 кв.м., стар номер 40810030 съгласно заповед за одобрение на КККР №РД-18- 35/09.06.2011г. на Изпълнителния директор на АККК. Ищците твърдят, че имотът е бил завзет без законово основание към 1952г. и е бил отчужден по незаконен ред. При влизането в сила на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ /ДВ бр.101/97г./ се е намирал в собственост на държавата, съществувал е до размерите, в които е отчужден, и се владее от МО. Според ищците възстановяването на собствеността им е настъпила в хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ по силата на закона без да е необходима друга административна или съдебна процедура. Предвид което молят да бъде признато за установено по отношение на ответника МО, че те са собственици на описания имот, като ответникът бъде осъден да им предаде неговото владение. Претендират разноски.

Ответникът – Министерство на отбраната оспорва иска. Твърди, че имотът е станал държавна собственост тъй като е бил отчужден със заповед №427/1952г. Сочи, че завземането на отчуждените имоти може да стане срещу заплащането на обезщетение, като паричните средства се вложат в ДСК- депозит, като в конкретния случай МНО е внесло депозита на 10.12.1957г., а отчуждените собственици са получили обезщетението си след представяне на документи. Предвид което счита, че не са налице предпоставките на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ. Възстановяването на собствеността върху процесния имот е следвало да се 2 извърши по ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони, и доколкото няма данни за проведена административна процедура, то липсва основание, легитимиращи ищците като собственици.

Ответникът се позовава и на чл.7, ал.4 от ЗДС, тъй като имот с идентификатор [№] е публична държавна собственост. Сочи, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е реализирано, като в него са изградени сгради и прилежаща инфраструктура. МО се позовава на ТР №1/95г. на ОСГК на ВС.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищците са наследници по закон на Д. С. К., който е придобил нива в м. „К.“ от 3,2 дка въз основа на договор за делба на наследствен недвижим имот от 25.06.1947г. и записка за вписването му от 13.10.1947г.

Установено е, че имотът е бил предоставен на МНО и е застроен. Към настоящия момент процесният имот попада в по-голям поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 41 182 кв.м., който е публична държавна собственост. Сградите са нанесени в кадастралната карта.

Съдът е приел за установено, че процесният ПИ [№] с площ 3245 кв.м. е бил отчужден от наследодателя на ищците със заповед №427/20.03.1952г., с която е одобрен регулационния план за м. „К.“ при 4 км. за нуждите на МНО. Обсъждайки представените писмени доказателства, въззивният съд е приел, че на наследодателя на ищците е било определено и изплатено обезщетение за отчуждените имоти. С писмо от 05.02.1960г., изходящо от началника на поделение 35030-К, Д. К. е бил поканен да се яви в поделението за изплащане на обезщетение за отчуждените имоти. По делото е представена справка за изплащане на обезщетение за отчуждените имоти от Д. К. и списък на изплатените имоти в м. „К.“.

Депозираната от Цв. К. и Т. П. молба за отмяна на отчуждаването за процесния имот, е била отказана със заповед № РД-54- 893/16.06.1994г. на Кмета на СГО.

От заключенията на основната и допълнителна СТЕ, е прието за установено, че процесният имот е част от заграден имот на МНО като на място не е обособен. Вещото лице е проследило регулационния статут на имота по РП от 1952г. до 1988г. като е посочило, че планът от 1988г. не е приложен. Според експерта мероприятието-изграждане на военно поделение, за което е отчужден имотът е било реализирано. Според допълнителното заключение, 2 086 кв.м. от процесния имот могат да бъдат обособени като самостоятелен обект, върху който собствеността да бъде възстановена. Към заключението са изготвени скици, обозначаващи големия имот, отреден за МО и процесния имот, ситуиран в него.

Съдът е посочил, че ищците се позовават на реституция, настъпила по силата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ без да е необходима административна процедура, като е изложил, че в тяхна тежест е да докажат материалното си право на собственост върху процесния имот- че са наследници на отчуждения собственик и наличието на предпоставките за настъпване на неговата реституция.

От събраните доказателства, съдът е приел за установено, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния имот.

Доколкото ответникът е оспорил наличието на предпоставките, предвидени в реституционния закон, даващи право на бившите собственици или техните наследници да поискат връщане на отчуждените имоти, то съдът е посочил, че със заповед №427/20.03.1952г. на МКСБ е утвърден регулационния план за м. „К.“ при 4км. по шосето за 3

Врана. Приел е, че отчуждаването на процесния имот е извършено на основание чл.39, ал.1 от ЗПИНМ /отм./, според който отчуждаването на недвижими имоти по регулационните планове/ УРП И ДРП/ е настъпило по силата на самата регулация, т.е. тя има непосредствено отчуждително действие. Правните последици на отчуждаването се пораждат от момента на влизане в сила на заповедта за одобряването на регулационния план, като без значение за отчуждаването е изплащането на обезщетението за разлика от последващото изменение, обн. в ДВ бр.54/06.07.1956г., според което отчуждаването поражда правни последици само след изплащането на обезщетение на отчуждения собственик. Предвид което въззивният съд е приел, че заповед №427/20.03.1952г. е валидно правно основание за отчуждаване на процесния имот от Д. К. и с влизането й в сила правото на собственост е преминало в патримониума на държавата.

От приетото писмо от 05.02.1960г./л.89/, адресирано до Д. К., съдът е приел за установено, че той е бил поканен да се яви в поделение 35030-К, за да получи обезщетението за отчуждените му имоти в м. „К.“. Съгласно справка от 05.02.1959г./л.90/ обезщетението е следвало да се изплати от внесения депозит в ДСК с разпореждане №37858/19.12.1957г. По делото е представен и списък за изплатените имоти в м. „К.“ преди 01.01.1963г., който не е бил оспорен, и в който името на Д. К. фигурира за имот № 4526 с площ от 3 245 дка. В представената декларация /л.88/, неговите дъщери Ц. К. и Т. П. са декларирали, че наследодателят им е получил парично обезщетение срещу отчуждения му имот с пл. №4526, м. „К.“, което според въззивния съд представлява извънсъдебно признание на неизгоден факт, който има доказателствена стойност, но и следва да се обсъди с останалите събрани доказателства – чл.175 от ГПК. Извършвайки съвкупна преценка на доказателствата, съдът е заключил, че за имота е било изплатено обезщетение, той не е бил отнет без законово основание и отчуждаването е било извършено по установения ред. Предвид което въззивният съд е счел, че държавата е придобила правото на собственост върху процесния имот на законово основание- извършено отчуждаване по реда на чл.39, ал.1 от ЗПИНМ /отм./ в първоначалната му редакция.

Съдът е цитирал чл.1 от ЗВСОНИ предвиждащ, че се възстановява правото на собственост върху отчуждени недвижими имоти, които са собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или на еднолични дружества по чл.61 от ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, както и чл.2 от ЗВСОНИ, според който по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. закони отмяна на отчуждаването могат да иска и лица, чиито незастроени недвижими имоти са били отчуждени по реда и при условията на чл.1, ал.1 от закона, ако върху тях не е започнало фактическо строителство към момента на влизане на закона в сила-25.02.1992г.

Посочил е, че от заключението на техническата експертиза и от приетите актове за публична държавна собственост се установява, че процесният имот е идентичен, и е част от имота, отреден за нуждите на МНО през 1952г., бил е застроен в периода 1970-1980г. и фактически е бил завзет, като се е ползвал за нуждите на Войскови район 1013. Освен построените сгради, в него е изградена и инфраструктура, която ги е обслужвала. Имот пл. №4526 е засегнат от части от три сгради, но макар, че в останалата си част е незастроен, не означава, 4 че тя може да бъде възстановена. Имотът се намира в средата на големия имот, отреден за нуждите на МО, което означава, че същият е включен по предназначение в обслужващата инфраструктура на сградите и дейността на войсковия район. Мероприятието е било реализирано в цялост. Въззивният съд е посочил, че отпадането на нуждата за ползването на имота от МО не променя този извод. Имотът е публична държавна собственост на основание чл.2, ал.1, т.4 от ЗДС поради това, че е предоставен на МО за изпълнение на функциите му, а съгласно чл.7, ал.4 от ЗДС собствеността върху имотите публична държавна собственост не подлежи на възстановяване.