Решение № 2574 от 29.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2574 гр. София, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Михаела Касабова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100504531 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 20067678 от 18.11.2022 г., постановено по гр.д. № 62558/2019 по описа на СРС, 142 състав, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че Ж. М. Ч. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД следните вземания: сумата от 263,77 лв., представляваща цена на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, ж.к. ******* за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., сумата от 73,48 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., ведно със законната лихва от 31.05.2017 г. до изплащане на вземането, сумата от 33,10 лв., представляваща лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия за периода от 15.9.2015 г. до 22.05.2017 г., както и за сумата от 14,74 лв., представляваща лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от 15.9.2015 г. до 22.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.07.2017 г. по ч.гр.д. № 35277/2017г. по описа на СРС, 54 с-в.

С решението си, съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК съдът възложил в тежест на ответника разноските в производството.

Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.

Срещу постановеното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е подадена въззивна жалба от ответника Ж. М. Ч., с доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Оспорват се изводите на съда относно дължимостта на цена за начислена топлинна енергия за сградна инсталация, както и за дялово разпределение, поради нарушение на чл. 149 б, ал. 3 ЗЕ. Поддържа се, че не са отчетени количества за потребена топлинна енергия за отопление, както и че се фактурира само реално потребена 1 енергия, а съгласно СТЕ отопление и сградна инсталация в общите части няма, поради което искът на ищеца е неоснователен. Счита съдът неправилно да не е уважил направеното възражение за погасяване по давност на вземанията. Моли за отмяна на решението в цялост и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Претендира разноски..

Третото лице-помагач не заявява становище по въззивната жалба в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД с обективно съединени искове с правно основание чл. 149, ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуване на вземането на „Топлофикация София“ ЕАД от ответника Ж. М. Ч., както следва: сумата от 263,77 лв., представляваща цена на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се в гр.

София, ж.к. ******* за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., сумата от 73,48 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., ведно със законната лихва от 31.05.2017 г. до изплащане на вземането, сумата от 33,10 лв., представляваща лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия за периода от 15.9.2015 г. до 22.05.2017 г., както и за сумата от 14,74 лв., представляваща лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от 15.9.2015 г. до 22.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.07.2017 г. по ч.гр.д. № 35277/2017г. по описа на СРС, 54 с-в.

С обжалваното решение исковете са уважени в цялост.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е частично неправилно.

За основателност на иска в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже: съществуване на облигационно отношение между страните за процесния период по силата на договор за предоставяне на топлинна енергия, че за процесния период е предоставил на ответника реално топлинна енергия с цена в размер на 2 претендираната сума.

В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже погасяването на дълга.

С доклада по делото като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че през процесния период между страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. /потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

От ангажираните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че ответникът е собственик на процесния недвижими имот. На основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Последното дава основание на съда да приеме, че същият е и потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ през процесния период, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в тях права и задължения на страните, съгласно общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД, както и Закон за енергетиката, като ищецът има задължение да доставя топлинна услуга за целия имот, а ответникът– да заплаща цената ѝ.

Спорът пренесен пред настоящата инстанция е относно реално предоставената на ответника за процесния период топлинна енергия с цена в размер на претендираната сума.

За установяване на реално доставеното в процесния имот количество топлоенергия пред първата инстанция е изслушана съдебнотехническа експертиза, която въззивната инстанция кредитира като обективна и компетентно дадена, и са представени по делото изравнителни сметки от третото лице-помагач. При собствен анализ на заключението съдът приема за установено, че в процесния имот е доставено реално количество топлоенергия в претендирания размер. За двата отоплителни сезона 05.2014 г. – 30.04.2016 г. в имота на ответника е начислявана единствено ТЕ за сградна инсталация, която противно на възраженията на въззивника е част от доставената в сградата и в частност имота на ищеца топлинна енергия, доколкото съставлява компонент от ТЕ. Съгласно заключението същата е в размер на 263,73 лв., като извършените измервания в АС, начисления по фактури, дялово разпределение и остойностяване на потребена топлоенергия за процесния имот са в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяване и цени на ТЕ за процесния период. Установява се също, че сградата, в която се намира процесният имот е с непрекъснато топлоснабдяване за исковия период, като ищецът ежемесечно е извършвал отчети на общ топломер, който е от търговски тип в АС и е преминавал 3 метрологичен контрол съгласно Наредбата. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че в имота на ищеца е доставена реално топлинна енергия в размер на 263,73 лв. за исковия период.

Следователно, за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 263,73 лв. за предоставена топлинна енергия. Посоченият извод следва и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета в производството пред Софийски районен съд.

С оглед разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ и приложимите общи условия потребителите на топлинна енергия заплащат цената на месечни вноски. Задължението на потребителите за заплащане месечно на цената на консумираната топлинна енергия представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111 б. „в” ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време - месец, еднородни задължения, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени в общите условия интервали от време – така ТР № 3 от 18.05.2012 г., постановено по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. За приложението на специалната погасителна давност, съгласно цитираната разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер. Следователно и вземанията на „Топлофикация София” ЕАД към потребителите се погасяват с изтичане на 3-годишен давностен срок.

Тригодишният срок, посочен в чл. 111 б. „в” ЗЗД, с изтичане на който вземанията на „Топлофикация София” ЕАД се погасяват, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Съгласно общите условия на „Топлофикация София” ЕАД от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това и предвид датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, от който момент се счита, че е предявена исковата молба по чл.

422, ал. 1 ГПК, с подаването на която давностният срок е прекъснат – 31.05.2017 г., то в случая към тази дата вземанията за исковия период не са погасени по давност. Следва да се посочи, че оплакванията на въззивника в тази връзка са неоснователни. Това е така, защото видно от приложеното заповедно производство, по жалба на въззивника, Софийски градски съд с определение от 19.09.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 10423/2019 г., е отменил разпореждане от 23.04.2019 г. по ч.гр.д. № 35277/2017 г. по описа на СРС, 54 състав, с което е разпоредено издаването на изпълнителен лист и е отменено разпореждане от 5.10.2018 г., с което е прието възражението на длъжника по чл. 414 ГПК и е указано на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си. Със същото определение СГС е обезсилил и издадения изпълнителен лист от 23.04.2019 г., тъй като СГС е приел, че възражението на длъжника е депозирано в срока по чл. 414 ГПК. С горното е възстановена висящността на заповедното производство, поради което и заповедният съд е дал указания на „Топлофикация София“ ЕАД да предяви иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В изпълнение на указанията на съда ищецът е предявил настоящия иск. Ето защо първоинстанционният съд правилно е съобразил датата 4 на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК като начален момент за изчисление на тригодишния давностен период назад.

На следващо място съдът не споделя изложените от въззивника доводи, че в настоящото производство давността продължава да тече и е изтекла, доколкото с оглед на горните съображения и на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае процес относно вземането, а същата е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД с предявяване на иск, в случая на заявлението по чл. 410 ГПК, като следва да се отбележи, че противно на твърдението на въззивника заповедта за изпълнение не е отменена от СГС, а са налице условията по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК когато възражението по чл. 414 ГПК е подадено в срок, какъвто е настоящият случай, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си, като съгласно текста на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, което се установява в настоящото производство.