Определение № 615 от 27.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 615 гр. София, 27.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

А. Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от А. Баева Частно касационно търговско дело № 20258003900824 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Б. М. М., представлявана от адв. А. Г., срещу определение № 2211 от 20.12.2024г. по в.ч.гр.д. № 3206/2024г. на САС, 15 състав, с което е потвърдено определение № 16393 от 18.10.2024г. по гр.д. № 2080/2024г. на СГС, I-18 състав за спиране на производството по делото до приключване на производството по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС с окончателен съдебен акт.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно с оглед формирания от въззивния съд неправилен решаващ извод за преюдициалност на висящото производство по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС спрямо производството по настоящото дело. Твърди, че по това дело предмет е вземането на банката по сключения с нея договор за банков кредит, като освен това предмет на делото е и прихващане на вземането й с вземането на банката, а предмет на настоящото дело по предявен от банката иск по чл.439 ГПК е недължимост на вземането й спрямо банката, основан на правопогасяващ факт – прихващане. С оглед на това намира, че въпросът дали е осъществено прихващането на вземанията й с тези на банката е предмет едновременно на две висящи съдебни дела. Намира, че в 1 случая не става въпрос за факти или права, релевантни за субективното право по спряното производство, а за едно и също субективно право, респ. възражение за прихващане, което се разглежда в две произвоства. Твърди, че при посочените факти производството по настоящото дело е недопустимо поради наличие на отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Намира за необоснован извода на въззивния съд за отсъствие на идентитет между основанието и искането по двете дела, като счита, че от значение е само фактът, че възражението за прихващане е между едни и същи страни, без значение коя е направила волеизявлението, като и в двата случая произнасянето на съда ще има сила на пресъдено нещо между страните. Намира за неправилен извода на въззивния съд за допустимост на предявения иск по чл.439 ГПК, като поддържа, че в случая релевантно е не кога е направено изявлението за прихващане, а кога е могло да бъде направено – в производството, в което е установено нейното вземане спрямо банката, и като не е направила възражение за прихващане в това производство с оглед настъпилата преклузия банката е загубила правото си да го направи по-късно в следващо производство. Поддържа още, че паричните вземания на банката са предмет на в.гр.д. № 1338/2023г. на САС, т.е. са спорни и не са ликвидни, с оглед на което съдът, сезиран с настоящия спор, следва да прецени дали към момента на изявлението за прихващане на банката са налице условията за прихващане и ако някоя предпоставка отсъства, да отхвърли иска, а не да спира производството по делото, докато се осъществят предпоставките, за да стане искът основателен.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът да спре на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК производството по иск по чл.439 ГПК, в което ищецът се е позовал на правопогасяващ факт извършено прихващане със свое насрещно спорно вземане от ответника, до приключване с окончателен съдебен акт на производството по чл.430 ТЗ, в което се установява вземането на ищеца и в което ответникът е направил същото възражение за прихващане?

2. Различни по съдържание ли са възражения за прихващане, които касаят едни и същи страни, едни и същи насрещни вземания, но първото 2 възражение за прихващане изхожда от едната страна, а второто – от другата? Твърди, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Допустим ли е иск по чл.439 ГПК, който се основава на факти, преклудирани от силата на пресъдено нещо, които са могли да бъдат наведени в производството, по което е издадено изпълнителното основание? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 333 от 05.12.2011г. по гр.д. № 1244/2010г. на ВКС, III г.о.

Ответникът „Юробанк България” АД, представляван от адв. Д. Е., оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че за него е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск с оглед образуваното по искане на ответницата, частен жалбоподател в настоящото производство, изпълнително дело, като излага съображения, че с решението по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС няма да се формира сила на пресъдено нещо между страните относно погасяване на вземането на ответницата срещу банката. На второ място твърди, че в производството по в.гр.д. № 1338/2023г. на САС ответницата е оттеглила възражението си за прихващане. Излага съображения за преюдициалност на посоченото производство, тъй като именно в него ще се реши със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането на банката, която следва да бъде зачетена от съда, сезиран с настоящия спор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД, с която е предявен отрицателен установителен иск против Б. М. за признаване несъществуване на нейно парично вземане спрямо ищеца в общ размер от 81 936,42 лв., от които главница в размер на 30 905,47 лв., законна лихва в размер на 22 326,73 лв. /за период 28.04.2017г. - 27.02.2024г./, разноски в размер на 20 347,09 лв. и разноски по изпълнението в размер на 2 375 лв. и такси по ТЗЧСИ в размер на 5 982,13 лв., т.к. същите са погасени в резултат на извършено на 02.09.2021 г. прихващане с част от вземанията на „Юробанк България“АД, произтичащи от договор за кредит № HL 43101/01.09.2008г. Посочил е, че в обстоятелствената 3 част на исковата молба са изложени твърдения, че процесните вземания на ответницата спрямо ищеца са били прихванати на 02.09.2021г. с изявление за прихващане, връчено на Б. М. от ЧСИ Рената Милчева, като считано от тази дата вземането й спрямо „Юробанк България" АД било погасено чрез прихващане. Посочил е, че се поддържа и че между страните по делото се е развил предходен спор - този по гр.д. № 4548/2020 г. по описа на СГС, ГО, с постановеното решение по което съдът е уважил частично предявения иск от „Юробанк България“АД за сумата от 93 532, 55 евро за главница, ведно със законната лихва до окончателно плащане на вземането, 25,27 евро наказателна лихва и разноски съобразно уважената част от иска, като зачел ефекта на извършеното прихващане /т.28 от решението/.

Въззивният съд е взел предвид, че пред първоинстанционния съд ищецът е представил като доказателство съдебно удостоверение, издадено от САС по в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на същия съд, според съдържанието на което посоченото в.гр.д. е образувано по въззивна жалба на Б. М. срещу Решение № 263276/09.11.2022г., постановено по гр. д. № 4548/2020г. на СГС, по предявен с искова молба от 01.06.2020г. иск по чл.430 ТЗ от „Юробанк България" АД срещу Б. М.. Предмет на иска са вземания, произтичащи от Договор за кредит № HL 43101 от 01.09.2008г., като делото е висящо.

Приел е за установено, че ответницата Б. М. се е снабдила с изп.лист за вземането си в общ размер от 81 936,42 лв., от които главница в размер на 30 905,47 лв., законна лихва в размер на 22 326,73 лв. /за период 28.04.2017 г. 27.02.2024 г./, разноски в размер на 20 347,09 лв. и разноски по изпълнението в размер на 2 375 лв. и такси по ТЗЧСИ в размер на 5 982,13 лв., въз основа на издаден изп.лист от САС по влязлото в сила съдебно решение от 07.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 5345/2017г. по описа на СГС, ГО, потвърдено с Решение № 268/29.01.2020г. по в.гр.д. № 3661/2019г. по описа на САС, недопуснато до касация с Определение № 248/11.05.2021г. по т.д. № 946/2020г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. Въз основа на изпълнителния титул ищцата е образувала изп.д. № 69/2024г. по описа на ЧСИ Веселка Любенова, което е спряно въз основа на определение № 2610/22.02.2024г., постановено по първоинстанционното дело. Приел е, че след влизане на обсъжданото погоре решение в сила и при висящността на гр.д. № 4548/2020г. по описа на СГС /сега т.д. № 1338/2023г. по описа на САС/, на 01.09.2021г. чрез ЧСИ Рената Милчева, на жалбоподателката М. лично е връчено изявление за 4 прихващане, изходящо от „Юробанк България“АД, което касае сумите, за които М. се е снабдила с изпълнителен титул срещу банката въз основа на влязлото в сила решение по гр.д. № 5347/2017г. по описа на СГС и вземането на банката, произтичащо от цитираните в т.II Договори за кредит /конкретизирани по номер, дата и размер на кредита/, предмет на висящото гр.д. № 4548/2020г. по описа на СГС, ГО.

При така установените факти въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предявеният по делото иск е процесуално допустим. При изяснения предмет на двете висящи съдебни производства – това по настоящето дело и това по в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на САС, въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице хипотезата на чл.126, ал.1 ГПК, защото не е налице повторно предявяване на едно и също искане и на едно и също основание между същите страни. Посочил е, че макар да е налице идентитет между страните по двете производства, не е налице такъв между основанието и искането по двете дела между тях. Изтъкнал е, че възражението за прихващане между двете насрещни вземания на страните в настоящото производство изхожда от банката-кредитор, а по висящото в.гр.д. № 1338/2023г. по описа на САС – от длъжника кредитополучател, и съответно на това искането на всяка от тях във връзка със спорното прихващане се явява различно, макар и идентично по размер и частично идентично като целен краен правен резултат. Намерил е за несъстоятелно възражението на жалбоподателката, че е настъпила преклузия в лицето на банката-кредитор да се позове на прихващането в отделен процес /т.к. тя се е позовала на такова в друг висящ процес/, като е посочил, че са налице данни за изрично отправено волеизявление за прихващане от банката до М., извършено след завеждане на все още висящото друго дело между същите страни, но по предявени осъдителни искове на банката, почиващи на различно правно основание от този, предмет на настоящото производство.

Изтъкнал е, че освен това изявлението от страна на банката е извършено след приключване на съдебното дирене по гр.д. № 5345/2017г. по описа на СГС, въз основа на което жалбоподателката се е снабдила с изп.лист за вземането си срещу банката, предмет на настоящето съдебно производство, който факт сочи на допустимост на предявения иск.

Въззивният съд е приел още, че прихващането е достатъчно индивидуализирано, а обстоятелството, че същото е спорно, е въпрос по 5 съществото на спора и не касае допустимостта на иска. За изчерпателност е подчертал, че според задължителните постановки на ТР № 2/18.03.2022г. по т.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи – т.е. когато активното вземане /в случая това на банката-кредитор/ е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че са налице две висящи граждански/търговски дела, производството по едното обуславя или е част от състава на правоотношението на другото и помежду им е налице връзка в предмета и страните, така че страните по обусловеното дело може да се позовават на решението по обуславящото. Взел е предвид, че според задължителните мотиви на ТР № 1/09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС основанията за спиране по чл.229, ал.1 ГПК са изяснени в мотивите на други две тълкувателни решения - ТР № 2/19.11.2014г. по т.д. № 2/2014г. и ТР № 8/07.05.2014г. по т.д. №8/2013г. на ОСГТК, като е прието, че посоченото основание за спиране е налице тогава, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Посочил е, че в тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017г. по т.д.№ 7/2014г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение.