Акт от 19.07.2019, Окръжен съд - Сливен

Р Е Ш

Е Н И Е № 107 гр. Сливен, 19.07.2019 г.

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН

САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с.СИЛВИЯ

АЛЕКСИЕВА при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 264 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 16/12.03.2019 г. по гр.д.№ 107/2017 г. на Котелски районен съд, с което съдът е признал, на основание чл. 194 , ал.3 вр. с ал. 2 от ГПК, по оспорването заявено от Б.Х.К., ЕГН **********,***, че подписът „за продавач“, положен под договор за производство, окачествяване и изкупуване на тютюн № 10231, сключен на 10.01.2009 г. в с. Ябланово, между Х.Б.К. и „Сокотаб България“ ЕООД, не е положен от Х.Б.К.;

Осъдил е на основание чл.

55, ал. 1 предл. 2ро от ЗЗД, Б.Х.К. ЕГН **********,***, да заплати на Х.Б.К., ЕГН **********,***, сумата от 12930 лв. получени от ответника на неосъществено основание, заедно със законната лихва, считано от 06.04.2017 г. до окончателното изпълнение на задължението.

Осъдил е на основание чл.

55, ал. 1 предл. 2ро от ЗЗД, Д.И.К. ЕГН **********,***, да заплати на Х.Б.К., ЕГН **********,***, сумата от 11700 лв. получени от ответника на неосъществено основание, заедно със законната лихва, считано от 06.04.2017 г. до окончателното изпълнение на задължението, като е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 12930 лв.

Отхвърлил е и евентуално предявения иск с правнно основание чл. 59 от ЗЗД предявен от Х.Б.К. срещу Д.И.К. за сумата от 1230 лв., с която тя се е обогатила за сметка на обедняването на ищеца.

Съдът е оставил без разглеждане евентуално предявените искове по чл. 59 от ЗЗД, от Х.К. срещу Б.и Д.К..

Осъдил е Б.Х.К. да заплати на Х.Б.К. сумата от 1169,70лв. разноски и е осъдил Д.И.К. да заплати на Х.Б.К. сумата от 922,73 лв. разноски.

Въззивната жалба е подадена от Б.Х.К. чрез процесуалния му представител и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в осъдителната част, с която въззивникът е осъден да заплати на въззиваемия посочените в диспозитива суми.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на постановения от СлРС акт, на следното: Счита, че съдът правилно е извел фактическата обстановка по отношение на недоказаност на уговорката за закупуване на недвижим имот, която представлявала на практика предварителен договор, който не може да се доказва със свидетелски показания, било то и като преддоговорни отношения. Счита че такава уговорка е недействителна поради липса на форма. Счита, че при определянето на правната квалификация съдът е допуснал нарушение, тъй като едва с решението е преквалифицирал иска от такова по чл.

55, ал.1 предл .3 от ЗЗД на чл. 55, ал.1, предл. 2 от ЗЗД. Въвежда оплакване, че в следствие на това е неправилно разпределена доказателствената тежест и дори според доказаното е неправилен изхода от делото. Прави оплакване за необоснованост на акта, за липса на разглеждане на доводите за изпълнение на нравствен дълг, както и неправилност или липса на изводи на съда относно относителната субективна симулация и нищожността на договора за изкупуване на тютюн. Претендира, че сумите, които са теглени са всъщност отчетната сделка на подставеното лице Х.К.. Претендират се разноски

С въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства.

В законоустановения срок от въззиваемата страна не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В с.з., въззивникът Б.Х.К., се явява лично и се представлява от адв. Р., който поддържа подадената жалба, като моли за уважаването й и постановяване на решение, с което следва да се отхвърлят предявените претенции. Прави искане за разноски.

Въззиваемият Х.Б.К., ЕГН **********,***, редовно призован в съдебно заседание се явява лично и с процесуален представител по пълномощие, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че развитите доводи са неоснователни и моли за потвърждаване на решението на първата инстанция. Представя списък на разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намери въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на контролиращата инстанция счита, че формираната от Районния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея. Тъй като доказателствата са правилно анализирани и оценени, то не следва да се преповтаря техния анализ. Във въззивната си жалба, ответника в първоинстанционното производство се солидаризира с изводите на съда относно установената фактическа обстановка.

Следва да се отбележи, че свидетелските показания на свид. К.М.Ш.К. и К.И. са оценени в светлината на чл.

172 от ГПК, като съдът ги прецени като добросъвестно изложени, кореспондиращи едни с други и с останалия доказателствен материал като неточностите идват от разликите в личните им възприятия.

Въз основа на установеното от фактическа страна, настоящия състав на СлОС прави следните правни изводи:

Настоящата инстанция на въззивния съд намира, че по делото първата инстанция правилно е квалифицирала иска като такъв за неоснователно обогатяване. Съгласно ППВС 1/1979 г. неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал.1 от ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от с.з. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД то следва да се докаже от ищеца – даването на престация, а от ответника основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал.1 ЗЗД , а именно начална липса на основание – тогава когато изобщо липсва още към момента на „даването“ облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения служещи за основание). В този случай е чистата хипотеза на неоснователно обогатяване, когато доказателствената тежест е в най-чистия си вариант и основното си положение за този правен институт, ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало осонавние става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др.

Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава ако ищецът докаже и репликата си, че основанието е отпаднало с обратна сила.

В другата хипотеза - на „неосъществено основание“, отново към момента на имуществената размяна имаме валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие - тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало. Искът пък по чл. 59 от ЗЗД касае случаи, които не могат да се подведат под хипотезите на чл. 55, ал.1 ЗЗД и най-често се касае за непряка престация между страните.

Именно поради горните съображения и ВКС в Решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. намира че искът по чл. 55, ал.1 от ЗЗД е един и той е за неоснователно обогатяване.

Поради гореизложеното, съдът не споделя доводът на въззивника, че преквалификацията на иска в първата или настоящата инстанция може да увреди правата на ответника, който се защитава по иск за неоснователно обогатяване и единствено следва да докаже и при трите му хипотези основанието, на което е получил респ. държи имуществото.

Първоинстанционният съд правилно е указал поради това доказателствената тежест в доклада си.

Както трайно и непротиворечиво се разрешава от съставите на Върховния касационен съд, предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми.

Като съд по съществото на спора въззивната инстанция не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по първата инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил.

Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си, не може да бъде и основание за отхвърляне на иска.

Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Както е посочено в ТР 1/2013 г., когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.