Определение № 5006 от 15.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5006 гр. Варна, 14.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно частно гражданско дело № 20243100502135 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ №4-6, сграда “Матрикс Тауър“, ет.6, представлявано Райна И.а МитковаТодорова и Тихомир И. Въчев, против Определение №7975 от 16.07.2024г. по гр.д.

№11936/2023г. по описа на PC Варна, с което e оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на основание чл.248 от ГПК на постановеното по същото дело решение, в частта разноските, чрез възлагането им в тежест на ищеца.

С частната жалба, се поддържа, че атакуваното определение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че съдът неправилно приел, че ответникът е дал повод за образуване на исково производството и затова му е възложил разноските направени от ищеца. Сочи се, че още с отговора на исковата молба ответната страна изрично е признала наведения от ищецът факт за погасяване по давност на правото на взискателяответник на принудително изпълнение и наред с това е признала иска. Поддържа се, че с оглед перемирането на изп.дело, то пасивното извънсъдебно процесуално поведение на ответното дружеството, е показателно за готовността му в качеството на частен правоприемник на взискателя, да не предприема принудителни действия. Сочи се относима съдебна практика, според която отговорността на кредитора за разноски, при уважаване на иска с правно основание чл.439 от ГПК, възниква само ако той е предприел действия по принудително изпълнение на вземане, след погасяването му по давност. В условията на евентуалност, ако съдът прецени, че ответника отговаря за разноските, се претендира намаляване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, като прекомерно.

1

Изложени са доводи за приложимостта на практика на СЕС, а именно дело С-57/2015г. и дело С-438/22. Моли се за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, по силата на което разноските да останат в тежест на ищеца, или евентуално да се редуцира размера на адвокатският хонорар, като прекомерен.

Ответникът по частната жалба, е подал отговор, с който се поддържа становище за неоснователност на същата. Оспорват се доводите на жалбоподателя за прекомерност на адвокатският хонорар, като са изложени обстойни аргументи за тяхната неоснователност.

Поддържа се, че с поведението си ответника е дал повод за завеждане на делото, а имено встъпил е в правата на взискателя по перимиран изп.процес и е заплатил цената за прехвърлените му права по договор за цесия, което от своя страна е принудило длъжника да инициира исково производство по чл.439 от ГПК. Твърди се, че взискателя иска да се “отърве“ от изпълнителният си титул, с единствената цел да не заплаща разноски по делото и за заличаване на наложените обезпечителни мерки в изп.процес. Моли се за оставяне на жалбата без уважение.

Съдът, след като обсъди доводите на страните във връзка с обжалваният съдебен акт и прецени доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна, следното:

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество частната жалба е основателна, като съображенията за това са следните:

Производството по гр.д.№11936/2023г. на РС Варна има за предмет отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК предявен от И. А. Х., против “Еос Матрикс“ ЕООД за приемане на установено, че ищецът не дължи сумите предмет на изпълнителен лист, издаден по гр.д.№140/2009г. на РС Провадия, въз основа на които е образувано изп.дело №81/2010г. на ЧСИ с рег.№712.

В хода на съдебното производството ответникът е признал иска, поради което съдът е постановил решение по реда на чл.237, ал.3 от ГПК като изцяло е уважил предявените претенции. С въпросното решение съдът е приел, че са не са налице предпоставките по чл.78, ал.2 от ГПК за освобождаване на ответника от деловодни разноски, тъй като същият е дал повод за предявяване на иска, поради което е присъдил разноски в полза на ищеца.

Отвттникът е инициирал производство по чл.248 от ГПК със съображения идентични с тези изложени в частната му жалба, като с определението, чиято правилност и законосъобразност, е предмет на проверка в настоящото производство, първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на страната за освобождаване от отговорността на деловодни разноски.

Настоящия съдебен състав намира, че атакуваното определение, е неправилно и незаконосъобразно, като съображенията за това, са следните:

Освобождаването на ответника от отговорността за деловодни разноски, респективно 2 неприсъждането им в полза на ищеца по уважен иск, е предпоставено от кумулативното наличие на установените в закона две изисквания-с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото, като проверката се извършва от съда, разглеждащ спора по същество. По смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК за възлагането на разноските в тежест на ищецът, е без значение неговото поведение, а следва да се преценява това на ответника.

В конкретния случай първата предпоставка е налице, тъй като в срока за отговор ответникът е признал предявеният иск, съответно е постановено решение по реда на чл.237 от ГПК.

Спорно е наличието на другата предпоставка, а именно даден ли е от ответника повод за завеждане на делото. По принцип поводът за завеждане на иск по смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК се свързва с извънсъдебно претендиране, съответно отричане на правото, на което се позовава ищецът или се отрича от него. Безспорно е в случая, че е настъпила перемпция на изп.дело, което има за предмет процесните вземания, както и че давността по отношение на същите е изтекла, преди завеждане на иска по чл.439 от ГПК. Видно е от материалите по изп.дело, че същото е прекратено, като постановлението за прекратяването му е влязло в сила и на 08.10.2019г. делото е предадено в архив.

В периода до предявяване на иска по чл.439 от ГПК-18.09.2023г. ответникът не е предприемал никакви изпълнителни или други извънсъдебни действия, които да сочат, че има намерение да събира дълга. Напротив пасивното му поведение в изп.процес, сочи на пълно дезинтересиране на кредитора от събиране на вземането.

В този смисъл не може да бъде споделен довода на жалбоподателя, че поведението на ответника, който е встъпил в правата на взискателя в момент значително предхождащ прекратяване на изп.дело, го е провокирало да предяви иск, още повече, че към момента на образуване на съдебното производството, изпълнителното такова е било прекратено в период от над четири години.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдебната практика приема, че извънсъдебното позоваване на едно превърнало се в естествено /погасено по давност/ вземане, включително поканата за неговото издължаване, не представлява повод за предявяване на иска за отричане на правото на принудително изпълнение по реда на чл.439, ал.1 от ГПК. Такива действия не са противоправни, нито обуславят защита чрез предявяване на иск. Повод за завеждане на иска, кредиторът би предоставил, само ако предприеме действия по принудително изпълнение на погасено по давност вземане, респективно ако оспори предявения основателен иск за отричане на изпълняемо право-в този смисъл Определение №468/18.12.2018г. по ч.гр.д.№4586/2018г. по описа на ВКС, III-то г.о и цитираната в него съдебна практика.

Гореизложеното е относимо и по отношение на съображенията на ищеца, че пасивността на взискателя за получаване на изпълнителният титул, който има за предмет 3 процесните вземания, е основание да му се възложат разноските.

Неоснователни са доводите на ответника по жалбата-ищец, че не са налице условията за освобождаване на жалбоподателят-ответник от съдебни разноски, предвид наличието вписано обезпечение на вземането му, чрез наложен запор върху движими вещи, както и поради нуждата от заплащане на разноските при предприемане на действия за отмяна на наложените обезпечителни мерки.

Съгласно чл.433, ал.3 от ГПК при прекратяване на изп.дело, поради перемпция, съдебният изпълнител вдига служебно наложените възбрани и запори незабавно, след стабилизиране на акт за приключване на делото. Задължението обаче да се заплатят нужните за това разносни лежи върху длъжника, доколкото взискателят дължи авансово заплащане такси, само за действия по изпълнението, които го ползват. След прекратяване на изпълнителното производство, поради премиране, интереса за вдигане на наложена обезпечителна мярка, е на длъжникът, респективно той е задълженото лице за внасяне на таксата за това. Ето нуждата от заплащане на разноските за заличаване на обезпечението, не може да бъде приета като повод за предявяване на иск по чл.439 от ГПК.

На последно място неправилен е изводът на решаващият съд, че оспорването на допустимостта на претенцията, е основание изключващо приложението на чл.78, ал.2 от ГПК. В разглежданият казус с отговора на исковата молба ответникът, освен че е признал иска, е поканил ищеца да получи оригинала на издадения изпълнителен лист, с което в найголяма степен е демонстрирал отказът си да търси принудително събиране на дълга. В този смисъл изявлението му за недопустимост на претенцията има за цел да подчертае липсата на правен интерес за ищеца от търсената защита, тъй като в действителност спор за възможността и желание у кредитора да събира дълга, отсъстват.

С оглед на изложеното и като приема, че ответният взискател не е станал повод за предявяване на признат иск, въззивният съд намира, че отговорността за разноски не следва да се възлага нему, респективно че постановеното определение от първоинстанционният съда в обратна посока, е неправилно и незаконосъобразно, и като такова следва да се отмени.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение №7975 от 16.07.2024г. по гр.д.№11936/2023г. по описа на PC Варна, с което е оставена без уважение молбата на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ №4-6, сграда “Матрикс Тауър“, ет.6, представлявано Райна И.а МитковаТодорова и Тихомир И. Въчев, за изменение в частта за разноските на Решение №2001 от 31.05.2024г., постановено същото дело, на основание чл.248 ГПК, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

4

ИЗМЕНЯ Решение №2001 от 31.05.2024г. по гр.д.№11936/2023г. по описа на PC Варна, в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА, че разноски по делото не се присъждат.

Определението подлежи на обжалване, в седмичен срок от съобщението с частна жалба пред Върховния касационен съд на Република България, на основание чл.248, ал.3 вр. чл.280, ал.3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5