Решение № 59 от 31.01.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. гр. Хасково, 31.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20235640102064 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, от К. З. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.“****, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“******, адв. П.И. П. от АК - Хасково против “Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к. 1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от С. П. П. – изпълнителен директор.

Ищецът твърди, че е страна по Договор за паричен заем № 5936617, сключен с ответника на 16.06.2023 г., по силата на който получил сумата от 1000,00 лева, която сума следвало да бъде върната на 5 месечни вноски. Следвало да бъде заплатена неустойка в размер на 239,85 лева както и такса за допълнителни услуги в размер на 359,80 лева, като по този начин общото задължение по договора било в размер на 1 702,65 лева. Ищецът счита, че клаузите, уреждащи търсената неустойка и възнаграждението за допълнителни услуги са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 ЗПК. Излага подробни съображения, че търсената неустойка по процесния договор за паричен заем е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП. В случая, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била 1 необосновано висока. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за такава, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Заобикалял се и чл. 33, ал. 1 ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Търсената неустойка не се явявала и индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Тя била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. С търсената неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Нарушавало се изискването ГПР да не бъде повисок, от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута определена ПМС № 426/2014 г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП.

Поддържа се от ищеца, че въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения: - банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция; поръчител, отговарящ на подробно описани непреодолими условия на чл. 5 от договора за заем.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от TP на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение в случая загубила присъщата обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на 2 длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Така вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната пораждала значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволявала на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в прекомерен размер, без това оскъпяване да е било надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК).

Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно целял отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, поради това, че неустойката не служела за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване в тридневен срок на обезпечение по заема, кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва не защитавала негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по силната страна. От една страна, неустойката била включена като падежно вземанеобезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била прекомерна спрямо предоставената сума по кредита. Поради това, че неустойката представлявала скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна.

Според ищеца, договора в частта за предоставяне на допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем по чл. 1, ал. 3 бил нищожен на три отделни правни основания, а именно на основани чл.26, ал.1 ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, тъй като в текста на чл.10а, ал.2 ЗПК било посочено, „Че кредитора не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита". Допълнителните услуги, които били посочени в договора представлявали действия по усвояване и управление на кредита;

3 поради противоречието му с добрите нрави и поради заобикаляне на закона - чл.19, ал.4 ЗПК. Такава уговорка била нищожна на основание чл.19, ал.5 ЗПК. Споразумението за допълнителни услуги било нищожно като противоречащо на добрите нрави и неравноправно по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП и не била индивидуално уговорена.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 599,65 лева, представляваща неустойка по чл.5 в размер на 239,85 лева и такса за допълнителна услуга по чл.1, ал.3 в размер на 359,80 лева, дължими във връзка с Договор за потребителски кредит № 5936617 от 16.06.2023 г. поради това, че клаузите са нищожни на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.,за което е представен списък по чл.80 ГПК.

Ответникът оспорва иска. Преди сключването на договора бил представен Стандартен европейски формуляр. Възразява, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото уговореният лихвен процент е фиксиран. ГПР бил посочен в договора за кредит, като в същия не следвало да бъде включвана неустойката, поради което според ответника не е налице противоречие и с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Излагат се съображения, че уговорената клауза за неустойката не противоречи на добрите нрави и на материалния закон, в частност чл. 21, ал.1 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Досежно таксата за допълнителна услуга за експресно разглеждане на заявка за отпускане на паричния заем се навеждат доводи, че същата е доброволно избрана от ищеца допълнителна услуга, поради което се дължи възнаграждение за нея.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни, както и да бъдат присъдени направените деловодни разноски в пълен размер.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между “Вива - Кредит“ АД (заемодател) и К. З. М. (заемател) на 16.06.2023 г. е сключен Договор за паричен заем Standart 30 № 5936617 - 16.06.2023 г., по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1 000 лв., при фиксиран ГЛП по заема - 40,32% и ГПР – 49.48 %. Уговорен е срок на погасяване на заема от 5 месеца, посредством 5 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 292,56 лева /с включена такса за експресно разглеждане/, със съответните уговорени падежни дати.

4

В чл.1, ал.2 от договора е предвидено, че заемателят преди подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитора, като съобразно чл.1, ал.3 за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 359,80 лв.

Съгласно предвиденото в чл.5 ал.1 от договора, заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по него да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1.Поръчител - физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или 2.Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.