Решение № 3632 от 30.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3632 гр. София, 30.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно наказателно дело № 20261110207387 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по жалба на А. Е. А., ЕГН **********, против наказателно постановление № 26-4332-002829 от 27.03.2026 г., издадено от началник сектор в СДВР, отдел „Пътна полиция“ при СДВР, с което за нарушение и на основание чл.183, ал.4, т.6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 51,13 евро (100,00 лева).

С жалбата се иска отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно. Твърди се, че нарушението не било извършено, тъй като жалбоподателят ползвал системата на автомобила за провеждане на телефонен разговор. Претендира разноски.

В откритото съдебно заседание жалбоподателят поддържа депозираната жалба и изложените в нея аргументи за отмяна на атакуваното НП. Заявява, че е провеждал телефонен разговор чрез системата на автомобила, а освен това полицейските служители не изложили никакви обстоятелства около твърдяното нарушение. Претендира разноски.

За АНО, редовно призован, представител не се явява в откритите 1 съдебни заседания. Постъпили са писмени бележки от юрк. П., с които иска жалбата да бъде оставена без уважение, а НП да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение от другата страна.

Съдът намира жалбата за процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт, съдържа необходимите реквизити и производството е редовно образувано пред РС-София.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На 06.03.2026 г. срещу жалбоподателя А. Е. А. бил съставен АУАН № 5231455 за това, че на същата дата около 22:14 часа в град София по бул.

„Прага“, в посока от бул. „Патриарх Евтимий“ към ул. „Доспат”, срещу № 26, докато управлявал лек автомобил марка „***“, модел „***“ с рег. № **********, използвал мобилен телефон без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете.

Актът бил подписан от актосъставителя и един свидетел, след което бил предявен на нарушителя, който го подписал с възражения, че е провеждал телефонен разговор чрез системата на автомобила. Нарушението било квалифицирано по чл.104а от ЗДвП.

АНО счел изложените в акта фактически констатации за доказани и въз основа на него издал обжалваното понастоящем наказателно постановление № 26-4332-002829 от 27.03.2026 г., с което за нарушение и на основание чл.183, ал.4, т.6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 51,13 евро (100,00 лева).

Изложената по-горе фактическа обстановка се установява единствено от съставения АУАН, тъй като свидетелите В. С. и Т. Б. дори след предявяването на акта не можаха да си спомнят, какви точно действия е извършвал жалбоподателят с телефона, за да приемат, че го е използвал без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете. Нарушението се изразява в използване на мобилен телефон без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете, което няма как да се установи от писмени 2 доказателства, а единствено от показанията на свидетели-очевидци, но какви точно действия е извършвал жалбоподателят с телефона, за да приемат, че го е използвал без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете, нито един от свидетелите не си спомняше. Поради това съдът намира, че показанията на свидетелите не допринасят за изясняване на релевантните факти, включени в предмета на доказване по делото, относно обстоятелството има ли извършено нарушение, в какво се състои то и кой е неговият автор.

Свидетелите потвърждават съставянето на АУАН (респ. подписването му като свидетел), но нито един от тях не пресъздава каквито и да било релевантни спомени във връзка с начина на ползване на телефона, дори след предявяването и запознаването с процесния АУАН. Свидетелите не можаха да депозират показания, от които съдът да извлече данни относно обстоятелствата, при които е извършено посоченото в АУАН и НП нарушение.

Потвърждаването на факта за съставяне на АУАН, полагане на подпис като актосъставител или свидетел на нарушението, не може да замести необходимостта от приобщаване на такива доказателства, от които да се извлекат данни за всички елементи от състава на твърдяното нарушение (от обективна и субективна страна). Твърдението на свидетеля Б., че жалбоподателят е ползвал телефона, без обаче да си спомня как точно го е ползвал – дали е провеждал разговор, играл игри, писал съобщения, държал го до ухото, държал го пред устата и т.н., представлява правен извод на свидетеля за ползване на телефона без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете, който обаче трябва да се базира на някакви конкретни факти и обстоятелства, които свидетелят е възприел и въз основа на които е стигнал до извод за такова нерегламентирано ползване на телефона, но такива факти и обстоятелства Б. не излага в разпита си. От друга страна свидетелят С. пък нямаше абсолютно никакъв спомен от тази проверка. Ето защо от техните показания съдът установи единствено авторството на АУАН и подписването му от свидетеля Б., но не извлече информация относно твърдяното нарушение. Самият АНО, в чиято тежест е доказването на административното обвинение, също не положи никакви усилия - негов представител не се яви в съдебно заседание и не ангажира допълнителни доказателства за установяване на административното нарушение, освен представения по делото АУАН.

Същият обаче не може да се ползва с доказателствена сила, тъй като служи за повдигане на административното обвинение спрямо нарушителя и 3 изложеното в него нарушение подлежи на доказване чрез способите, доказателствата и доказателствените средства, предвидени в НПК, към който препраща ЗАНН. Съставеният АУАН доказва единствено, че на процесната дата актосъставителят В. С. е съставил срещу жалбоподателя А. А. акт за установяване на административно нарушение за извършено такова по чл.104а от ЗДвП, но дали действително нарушението е било извършено остана недоказано, понеже тези факти не могат да се извличат само и единствено от съставения АУАН. Не само това, но в съдебно заседание беше разпитана свидетелката Х. Д., която е разговаряла с А. по телефона и заяви, че жалбоподателят е използвал системата на автомобила за провеждане на разговора. В тази връзка не само, че полицейските служители не си спомнят обстоятелства около твърдяното нарушение, поради което то остава недоказано от техните показания, но дори има и свидетел, който дава показания в насока, че жалбоподателят е използвал системата на автомобила за провеждане на телефонен разговор, като реално показанията на този свидетел не се оборват от нито едно останало доказателство, поради което съдът няма основание да не кредитира думите на свидетелката Д. за липса на извършено нарушение от А..

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

В хода на производството не бяха събрани доказателства, установяващи извършването на нарушението от страна на жалбоподателя А. А..

Действително в преценката си дали да издаде наказателното постановление АНО се основава на фактическите констатации, посочени в АУАН. При оспорване на издаденото НП, по силата на чл.14, ал.2 от НПК, вр. чл.84 от ЗАНН, в съдебното производство тези констатации обаче нямат обвързваща доказателствена сила. Тази позиция категорично е застъпена и в т.7 от Постановление № 10/1973 г. на Пленума на ВС. Независимо, че в чл.189, ал.2 от ЗДвП е посочено, че редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното, то това правило се прилага единствено във фазата на административното доказване пред АНО, но не и в съдебната фаза пред съда, където се прилагат правилата на НПК, понеже тази разпоредба противоречи на един от основните принципи в НПК, застъпен в чл.14, ал.2 и гласящ, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, каквато дава на акта чл.189, 4 ал.2 от ЗДвП. Друг основен принцип е този за невиновност, застъпен в чл.16 от НПК, съгласно който нарушителят следва да се счита за невинен до установяване на противното с влязъл в сила правораздавателен акт.

Приемането на становището, че редовно съставеният акт по ЗДвП има доказателствена сила до доказване на противното, би означавало да се наруши посоченият принцип и да се приема, че след като срещу нарушителя е съставен АУАН, то той е виновен в извършването на посоченото в него нарушение, освен ако това не се обори от други доказателства по делото.

Съдът е длъжен, разглеждайки делото по същество, да установи чрез допустимите от закона доказателства дали е извършено административното нарушение и обстоятелствата, при които е извършено, като дава възможност на наказващия орган да посочи допълнителни доказателства, извън тези, посочени в НП, в подкрепа на обжалваното постановление. Съдът намира, че в процесния случай не се събраха доказателства, сочещи жалбоподателя А. като извършител на вмененото му административно нарушение, а именно използване на мобилен телефон без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете. Единствено чрез съставения АУАН не може да се установи твърдяното нарушение, понеже както беше посочено по-горе, същият няма доказателствена сила относно обстоятелствата, касаещи случилото се – време, място, начин на извършване на нарушението и лицето, което го е извършило, тъй като той служи за повдигане на административното обвинение спрямо нарушителя и изложеното в него нарушение подлежи на доказване чрез способите, доказателствата и доказателствените средства, предвидени в НПК. Съдът разпита непосредствено актосъставителя В. С. и свидетеля по акта Т. Б., но и двамата не успяха да изложат релевантни факти, свързани с начина на използване на телефона от жалбоподателя. Твърдението на свидетеля Б., че жалбоподателят е ползвал телефона, без обаче да си спомня как точно го е ползвал – дали е провеждал разговор, играл игри, писал съобщения, държал го до ухото, държал го пред устата и т.н., представлява правен извод на свидетеля за ползване на телефона без устройство, позволяващо употребата му без участието на ръцете, който обаче трябва да се базира на някакви конкретни факти и обстоятелства, които свидетелят е възприел и въз основа на които е стигнал до извод за такова нерегламентирано ползване на телефона, но такива факти и обстоятелства Б. не излага в разпита си. От друга страна свидетелят С. пък нямаше абсолютно никакъв спомен от 5 тази проверка. Не само, че полицейските служители не можаха да изложат релевантни обстоятелства около твърдяното нарушение, поради което то остава недоказано от техните показания, но дори има и свидетел, който дава показания в насока, че жалбоподателят е използвал системата на автомобила за провеждане на телефонен разговор, като реално неговите показания не се оборват от нито едно останало доказателство, поради което съдът няма основание да не кредитира думите на свидетелката Д. за липса на извършено нарушение от А.. По делото не се събраха каквито и да било доказателства в подкрепа на издаденото НП, поради което и предвид обстоятелството, че вмененото на жалбоподателя нарушение остана недоказано, атакуваното НП следва да бъде отменено.

В допълнение трябва да бъде отбелязано, че е налице и допуснато съществено нарушение в издаденото НП относно квалификацията на деянието. В наказателното постановление деянието е квалифицирано и наказано по чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП, но това е санкционната разпоредба на нарушението, което следва да се квалифицира по чл.104а от ЗДвП, както правилно е било сторено в съставения АУАН. По непонятни за съда причини обаче, в издаденото НП нарушението неправилно е било квалифицирано по чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП, вместо по чл.104а от ЗДвП. Това е съществено нарушение, тъй като касае правилната квалификация на твърдяното нарушение, поради което представлява самостоятелно основание за отмяна на издаденото НП. Няма как да бъде приложена и разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН, тъй като тя касае допуснати нередовности в акта, а в случая нарушението правилно е квалифицирано в съставения АУАН, но нередовност е допусната в издаденото НП и тя няма как да бъде отстранена от съда.