Решение № 4638 от 04.07.2026, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 3486/2025
- Вид
- Решение № 4638
- Подписан
- 04.07.2026
- В сила
- 18.08.2026
- Състав
- Петър Любомиров Сантиров, Дамян Ивайлов Христов, Ивета Антонова
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266, ал. 2, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 82 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 225 · Кодекс на труда
- чл. 225, ал. 1 и ал.2 · Кодекс на труда
- чл. 225, ал. 1 и ал.2 · Кодекс на труда
- чл. 328, ал. 1, т. 12 · Кодекс на труда
- чл. 59 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 4638 гр. София, 04.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Петър Люб. Сантиров
Членове:
Ивета Антонова
Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100503486 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 771 от 16.01.2025 г., постановено по гр. д. № 18256 по описа за 2024г. на Софийски районен съд, 61-ви състав, са отхвърлени предявените от Ц. П. К. срещу „Управление на движение на влаковете и гаровата дейност“ към ДП „Национална Компания Железопътна Инфраструктура“ (съкратено „УВДВГД“ към ДП „НКЖИ“), обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59 КТ, вр. чл. 79 ЗЗД, ал.
1, пр. 1, вр. чл. 82 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца, следните суми:
1. сумата от 40 326,90 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа след уволнение съгласно чл. 37, ал. 2 КТД за периода от 12.11.2020 г. до 18.04.2023 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 5680,30 лв. – мораторна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.;
2. сумата от 10 236,30 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди пропуснати ползи, вследствие на незаконно уволнение, изразяващи се в неизпълнение на задължение по чл. 28, ал. 1 КТД за начисляване на допълнително възнаграждение за „клас прослужено време“, за периода от 12.11.2020 г. до 18.04.2023 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1441,84 лв. - мораторна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.;
3. сумата от 1740 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на незаконно уволнение, изразяващи се в неизпълнение на задължение по чл. чл. 69, ал. 2, т. 1 КТД за начисляване на социална сума за храна за периода от 12.11.2020 г. до 18.04.2023 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателно плащане, както и сумата от 245,09 лв. - мораторна лихва за периода от 1
21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.;
4. сумата от 2641,50 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на незаконно уволнение, изразяващи се в неизпълнение на задължение съгласно Заповед № 366/22.07.2019 г. на директора на УДВГД за начисляване на допълнително трудово възнаграждение в размер на 90 лв. месечно, за периода от 12.11.2020 г. до 18.04.2023 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 90,36 лв. - мораторна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.;
5. сумата от 180 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на незаконно уволнение, изразяващи се в неизпълнение на задължение по т. 1 от Споразумение от 05.06.2019 г. за изменение и допълнение на КТД за начисляване на социална сума за „деня на железничаря“ в размер на по 90 лв. за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 25,35 лв. - мораторна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.;
6. сумата от 435 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на незаконно уволнение, изразяващи се в неизпълнение на задължение по чл. 72, ал. 1 КТД за внасяне от ответника на месечни вноски за допълнително пенсионно осигуряване в размер на 15 лв. месечно, за периода от 12.11.2020 г. до 18.04.2023 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 61,27 лв. - мораторна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.;
7. сумата от 1650 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на незаконно уволнение, изразяващи се в неизпълнение на задължение по чл. 73, ал. 1 КТД за начисляване на сума за безплатни пътувания с влак на работниците и служителите в ДП „НКЖИ“ в размер на 550 лв. на година за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 236,84 лв. - мораторна лихва за периода от 21.02.2023 г. до 01.04.2024 г.
Срещу така постановеното Решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Ц. П. К., чрез процесуалния си представител – адв. Б. Й., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че поради бездействие на процесуалния си представител в първоинстанционното производство и поради забавяне на КТ „Подкрепа“ не е могъл да представи Удостоверение, от което се виждало, че въззивникът е членувал в синдикалната организация от януари 2019г. до 03.02.2025г. Изтъква, че дори да липсва представянето на този документ, то пак Решението ще е неправилно, тъй като Ц. К. е претърпял вреди от виновното противоправно поведение на УДВГД към ДП „НКЖИ“, поради незаконното му уволнение и постоянната несигурност кога ще се върне обратно на работа. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът УДВГД към ДП „НКЖИ“, чрез процесуалния си представител - юрк. Д.
М., с надлежно учредена представителна власт по делото, е представил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба. Счита, че са недоказани оплакванията на въззивника, че забавянето на документа не се дължи на обективни пречки, а това, че е бил член на синдикалната организация през 2019г. не доказва, че е бил член за целия процесен период. Твърди, че претендираните суми не се дължат на Ц.
К., тъй като се дължали на служители по действащо трудово правоотношение и на членове на синдикатите, страни по КТД, какъвто не е бил процесният случай. В условията на евентуалност навежда възражение за недължимост на претендираната мораторна лихва от 21.02.2023г., като същата се дължала от датата на получаване на поканата от ответника, а именно 12.04.2023г. Претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.
Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице 2
– страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения:
Страните не спорят, а и в производството пред СРС като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото (с доклада) са отделени следните обстоятелства: че между страните е съществувало трудовото правоотношение, прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ считано от 02.06.2020 г. , което в последствие с влязло в сила решение е било признато за незаконно и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, считано от 18.04.2023 г.
Настоящият състав на съда в открито съдебно заседание от 13.03.2026 г. е приел като ново доказателство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК приложеното с въззивната жалба Удостоверение с изх. № 25-01/03.02.2025 г., от което се установява, че въззивникът е бил член на синдикалната секция на Национал железничарски синдикат от януари 2019 г. до момента на издаването на Удостоверението, а именно 03.02.2025г. Поради това настоящата съдебна инстанция приема за установено по делото, че през периода на претендираните обезщетения Ц. К. е бил член на синдикалната организация, съответно за него е бил активен действащият към периода Колективен трудов договор от 2020 г.
Членуването на ищеца в синдикалната организация от януари 2019 г. обаче не рефлектира върху основателността на предявените исковете. В тази връзка следва да се отбележи, че с разпоредбата на чл. 225 КТ законът въвежда необорима презумпция, че работодателят дължи обезщетение на работника за времето, през което лицето е останало без работа, но за не повече от 6 месеца, т.е. отговорността на работодателя е ограничена до 6 месеца след незаконното уволнение. В конкретния случай е налице влязло в сила 21.02.2023 г. решение № 20257781 от 23.11.2020 г., постановено по гр.д. № 27668/2020 г. по описа на СРС, 72-ри състав, с което ищецът е бил възстановяване на работа при ответното дружество и му е присъдено обезщетение по чл. 225 от КТ. С оглед лимитираната отговорност на работодателя – до 6 месеца след незаконното уволнение, именно в това производство ищецът е следвало да предяви всичките си претенции, основаващи се на незаконното му уволнение, тъй като срокът за обезщетяване е императивно уреден. Съгласно мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2026 г. по тълк. д. № 3/2024 г., ОСГК на ВКС, което се позовава и допълва предишното Тълкувателно решение № 3 от 19.03.1996 г. по гр. д. № 3/1995 г., ОСГК на ВС, „Липсата на трудово възнаграждение е имуществената вреда от незаконното уволнение, която подлежи на обезщетение на основание чл. 344, ал.1, т. З КТ.
Ако в резултат на уволнението имуществената сфера на работника или служителя е засегната (не е работил при друг работодател или е работил, но с по-ниско трудово възнаграждение), налице е причинна връзка между незаконното уволнение и вредата, което подлежи на обезщетение по правилата на чл. 225, ал. 1 и ал.2 КТ. Вредата за работника или служителя настъпва от деня на прекратяването на трудовото правоотношение и дължимото от работодателя обезщетение няма характер на периодично плащане.
3
Последното се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време. Давността за вземането за обезщетение по чл. 225, ал.1 и ал.2 КТ не започва да тече в различен момент за всяка отделна част от шестмесечния период, за който се дължи обезщетението, тъй като задължението на работодателя нито е периодично, нито е такова, изпълнението на което се осъществява на части по волята на страните. То не е обезщетение за отделни периоди, а е едно - за не повече от шест месеца.“
Изхождайки от постановките на цитираните тълкувателните решения и от точния смисъл на закона, настоящата въззивна инстанция приема, че претенциите на въззивника са неоснователни, тъй като същите касаят период, който е надхвърля 6-месечевия след прекратяване на трудовото му правоотношение със заповед №1981/01.06.2020 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, считано от 02.06.2020 г., и касае период, през който той не е престирал труд по трудово правоотношение. В тази насока е и разрешението дадено в Решение № 50033 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 698/2022 г., IV г. о., ГК , което се споделя от настоящия състав на съда.
Тъй като крайните правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, то обожалваното решение следва бъде потвърдено макар и по различни съображения.
При този изход на делото въззиваемият на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8, вр. с чл.
273 ГПК има право на възнаграждение за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 евро.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК и с оглед цената на исковете въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Разпечатката съдържа 40 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/800b40ee-c122-4fe0-99da-77f726383669