Решение № 1640 от 03.08.2018, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София,

……………..г.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ

- 12 състав в публичното заседание на 04.05.2018 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Колев при участието на секретаря………, като взе предвид доклА.аното от съдия П.Колев т.д.№ 2729 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Ищецът

„А.Д.А.” ООД, ЕИК ******твърди, че в заповедно производство по чл. 417 от ГПК по гр. д. № 38436/2017 г. по описа на СРС, 64 състав, за задължения на ответника „Л.П.” ЕООД, ЕИК ******, в полза на ищеца били издадени срещу длъжника Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и Изпълнителен лист от 23.06.2017 г. за сумата от 100 997,26 лв. - главница, вземане по запис на заповед, ведно със законната лихва, считано от 13.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 3 819,95 лв. - разноски по делото, а именно 2 019,95 лв. - държавна такса и 1 800 лв. - адвокатско възнаграждение. Сочи, че в законоустановения срок длъжникът направил възражение по чл. 414 от ГПК, а с Разпореждане от 15.08.2017 г. на СРС, 64 състав по гореП.оченото дело, получено от него на 24.08.2017 г., му се съобщава за възражението и съдът му указвал, че може да предяви иск за вземането си в едномесечен срок.

Твърди, че с ответника сключили Договор за заем от 04.01.2017 г., като дадената от ищеца в заем сума била в размер на 50 000 лв., която била преведена по банков път на ответното дружество на 06.01.2017 г. Сочи, че съгласно чл. 2 от Договора падежът на връщане на сумата е на 10.04.2017 г., като сумата не била изплатена от ответника, поради което бил приведен в изпълнение издаденият запис на заповед, обезпечаващ главницата, лихвата и уговорената неустойка по договора. Сочи, че сумата не била заплатена от ответника и до настоящия момент.

Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 100 997,26 лв. - вземане по запис на заповед от 04.01.2017 г., обезпечаващ договор за заем от 04.01.2017 г., съставляваща главница, договорена лихва и неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва за периода от завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.06.2017 г.) до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 3 819,95 лв. - разноски по заповедното производство, а именно 2 019,95 лв. - държавна такса и 1 800 лв. - адвокатско възнаграждение, съгласно издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Претендира и разноски в настоящото производство.

Ответникът „Л.П.” ЕООД е депозирал отговор на исковата молба. Счита предявения иск за недопустим. Сочи, че в заповедното производство ищецът поискал издаване на заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед за сумата от 100 997.26 лв., по който ответникът се задължил, като падежът на ценната книга бил 10.04.2017 г. Твърди, че в подаденото от ищеца заявление по чл. 417 ГПК било посочено, че записът на заповед е издаден като обезпечение на договор за заем, сключен на 04.01.2017 г.

Поддържа, че длъжникът нито се е задължил за претендираната от ищеца сума, нито съгласно договорките межД.страните на датата на падежа на записа на заповед - 10.04.2017г., заемополучателят дължи тази сума, а претендираната от ищеца сума се дължала съгласно чл. 7 от Договора, след забава, продължила повече от един месец, от крайната дата, на която е следвало да бъде върнат заемът - 10.04.2017 г. С оглед на това, счита, че не е налице на изискването за идентичност на заявеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение вземане, с това чието установяване се цели в настоящото производство, поради което счита, че искът е недопустим.

Евентуално намира искът за неоснователен. Оспорва Договора за заем, като твърди, че същият бил подписан от управителя на ответника - Р. К., след датата на която същият бил освободен на 23.03.2017 г. като управител и че договорът е антидатиран. Твърди, че договорът не бил представен в счетоводството на ответника от страна на бившия управител и същият не бил част от документооборота на ответника, нито към датата, на която се твърдяло, че е подписан, нито след като г-н Р.К.бил освободен като управител и следвало да предаде всички намиращи се в него документи, свързани с дейността на дружеството. Поддържа, че Р. К., като управител на ответника, съгласно Учредителния акт - Устав на Дружеството нямал право да сключва договори за заем с трети лица и с други търговски дружества, на които същият бил управител в този период. Твърди, че ищецът към 04.01.2017 г. и към настоящият момент се управлявал от г-н Р. К. Сочи, че съгласно чл. 8, ал. 1, т. 8 от Учредителния акт - Устав на ответника, приет на 12.11.2010 г. и в сила към 04.01.2017 г., в изключителните правомощия на едноличния собственик на капитала на дружеството е да сключва заеми от името на дружеството и решава въпросите по условията на заемите, а в ал. 2 било предвидено, че едноличният собственик на капитала може да назначи управител на Дружеството, като го упълномощи с правомощия по управлението и представителството, но с изключение на правомощията, които са от изключителна компетентност на собственика и които са изчерпателно изброени в ал. 1 от същия член. Сочи, че в чл. 9 били изброени правомощията, които има управителя, като е П.очено, че всички свои действия управителят трябва да съобразява с разпоредбите на закона, учредителния акт - устав и решенията на собственика на дружеството. Предвид това счита, че договорът е сключен без представителна власт от страна на управителя на ответника и същият не обвързал дружеството.

Прави възражение за нищожност на уговорената в чл. 7 от договора неустойка поради противоречие с добрите нрави.

Алтернативно прави възражение за намаляване на неустойката като прекомерна.

Евентуално – ако съдът приеме, че договорът за заем е валиден и обвързващ страните, прави следните възражения. Оспорва клаузите на договора, като твърди, че ответникът не се е задължавал по него, а също и че разпоредбите в договора не очертавали достатъчно ясно поетите задължения и санкциите за неизпълнението им. П.очва клаузите на чл. 7 от Договора – за неустойка, на чл. 4 от Договор а, на чл. 8 от договора. Моли съдът да отхвърли иска като неоснователен и недоказан.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Съгласно намиращите се по гр. д. № 38436/2017 г. по описа на СРС, 64 състав документи, въз основа на заявление от 13.06.2017 г. е била издадена Заповед по чл.417 ГПК срещу „Л.П.” ЕООД, ЕИК ******, и Изпълнителен лист от 23.06.2017 г. за сумата от 100 997,26 лв. - главница, вземане по запис на заповед, ведно със законната лихва, считано от 13.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 3 819,95 лв. - разноски по делото, а именно 2 019,95 лв. - държавна такса и 1 800 лв. - адвокатско възнаграждение.

Длъжникът получил препис от заповедта, връчена му с ПДИ на 17.07.2017 г., като е направил възражение по чл. 414 от ГПК на 21.07.2017 г., т.е. в срока по чл. С Разпореждане от 15.08.2017 г. на СРС, 64 състав, получено от заявителя на 24.08.2017 г.,съдът му се му указвал, че може да предяви иск за вземането си в едномесечен срок. Искът е предявен на 20.09.2017 г., т.е. в законово определения срок и следователно е допустим.

По делото е представен Договор за заем от 04.01.2017 г., въз основа на която ищецът е поел задължение да предостави на ответника сума в размер на 50 000 лв.

Постигнато е съгласие за датата на връщане на заетата сума – до 10.04.2017 г., заедно с възнаградителна лихва в размер на 997,26 лв.

Уговорена е неустойка за неизпълнение на паричното задължение, както следва: при забава до 1 м. – 3 % върху невърната сума за всеки ден забава, а при забава над 1 м. неустойка в пълния размер на заетата сума, т.е. 50 000 лв., която се дължи заедно с главницата и възнаградителната лихва (или общо 100 997,26 лв. = 50 000 лв.+997,26 лв.+50 000 лв.)

Съгласно приетото по делото заключение на ССЕ и представения Вальор за транзакция от 06.01.2017 г., с посочено основание „По договор“, банковата сметка на ответника е била заверена с тази сума. При ответника получаването на сумата е било отнесено счетоводно като задължение към клиент по сметка 411 – Клиенти, клиент ищцовото дружество, като е била представена фактура на същата стойност № 145/06.01.2017 г. с отразено основание „Аванс по договор, като такъв договор, както и документ установяваващ извършването на услуга или доставка, който е могъл да обоснове счетоводната операция, не е бил представен на ВЛ. Съгласно оборотната ведомост на това дружество за период 01.2017 г. е отразен оборот (кредитен) по сметка 151 Получени краткосрочни заеми подсметка 002 в размер на

50 000 лв. Тъй като счетоводно ответникът е отразил заем, за да се установи дали това е процесната сума е била необходима допълнителна информация от това дружество, която не е било предоставена на ВЛ.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Записът на заповед е едностранна формална сделка, с която издателят обещава да заплати на поемателя определена сума пари при настъпване на падежа. По характер той е абстрактна сделка, тъй като валидността му не е обусловена от наличието на основание по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД. Същевременно поемането на парично за­дължение се извършва поради наличие на извънменителнични отношения, произти­чащи от каузални сделки, сключени между издателя и поемателя, поради което са допустими релативни възражения основани на каузалното правоотношение.

Представеният запис на заповед е редовен от външна страна – съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ и следователно установява наличие на твърдяното вземане.

Ответникът на първо място извежда недопустимост на иска от факта, че заповедта по чл.417 ГПК е издадена въз основа на запис на заповед, а с исковата молба ищецът е въвел каузално правоотношение.

Съдът намира възражението за неоснователно. Съгласно разясненията дадени в т.17 на ТР №4/14 г., въвеждането на твърдения на поемателя по ЗЗ относно каузалното правоотношение по повод или във връзка, с която е бил издадена ценната книга, не изменя предмета на производството по чл.422 ГПК, а на изследване ще подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията основани на тази правна връзка, биха имали за последица погасяването на вземането по ЗЗ.

Тъй като падежът е определен на конкретна дата – 10.04.2017 г., то вземането е изискуемо без да е необходимо предявяването на ценната книга.

Поради абстрактния си характер, основаващ се само на строгата форма, ЗЗ презумира едно действително задължение.

Правилото, както се посочи по-горе, не е абсолютно и допуска изключения – лични(релативни) възражения основани на каузалното правоотношение, както и въвеждането му от поемателя, който разкрива по този начин основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В последния случА.върху него тежи задължението за установи наличието на това правоотношение, а в тежест на издателя е да установи въведените от него правопогасяващи, правоизключващи и пр. възражения.

В случая ищецът твърди, че ЗЗ е издаден като обезпечение на всички задължения по Договор за заем от 04.01.2017 г. Следователно в негова тежест е да установи наличието на тази правна връзка, на обезпеченото вземане, както и връзката му с ценната книга, предвид оспорването от ответника на тези факти.

Договорът е подписан за ответника от Р.К.на 04.01.2017 г., към която дата това лице е било законен представител на „Л.П.” ЕООД, съгласно вписването в ТР. Оспорването е относно датата. Тъй като се касае за частен документ, изходящ органния представител на ЮЛ на когото документа се противопоставя, доказателствената му стойност обосновава извода за достоверност на датата. Същевреманно ответникът не е оспорил дата на записа на заповед издаден също на 04.01.2017 г., като по делото не се установи наличието на други правоотношеня между страните по делото от тази дата, чието обезпечение би могла да е ценната книга. Едва в съдебно заседание на 04.05.2018 г. ответникът е въвел възражение, че към момента на подписване на договора К. е бил законен представител и на двете дружества.