Решение № 6935 от 14.11.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6935 гр. София, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20251100505624 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на Агенция пътна инфраструктура срещу решение № 3751/05.03.2025 г. по гр.д. № 72379/2021 г. по описа на СРС, 52 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от жалбоподателя срещу ответника А. Б. П., за установяване съществуването на вземане за сумата от 4496 лв., представляваща получено обезщетение за отчуждаване на имот с идентификатор ***, находящ се в землището на кв.

„Илиянци“ по Решение на МС № 811/21.12.2013 г., с което ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК 12.02.2021 г., до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.04.2021 по частно гражданско дело № 8648/2021 г. по описа на СРС, 52 състав.

Въззивникът – Агенция пътна инфраструктура, твърди, че решението е неправилно. Счита, че по делото е доказано ответникът да се е обогатил неоснователно с процесната сума за сметка на обедняването на ищеца, като твърди, че възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно, доколкото са 1 налице данни за прекъсване на давностния срок. Освен това, намира, че районният съд е допуснал процесуално нарушение, като е дал правна квалификация на претенцията с решението по делото, която е различна от посочената такава в доклада на делото.

Счита, че искът следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в която хипотеза давностният срок тече от момента на отпадане на основанието за имущественото разместване. Моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноските.

Ответникът по жалбата – А. Б. П., оспорва жалбата, като счита, че обжалваното решение е правилно. Претендира разноските.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Агенция пътна инфраструктура с иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен срещу А. Б.

П., за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 4496 лв., представляваща получено обезщетение за отчуждаване на имот с идентификатор ***, находящ се в землището на кв. „Илиянци“ по Решение на МС № 811/21.12.2013 г., с което ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.02.2021 г., до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.04.2021 по частно гражданско дело № 8648/2021 г. по описа на СРС, 52 състав.

Ищецът – Агенция пътна инфраструктура, твърди, че е заплатил в полза на наследодателя на ответника процесната сума, представляваща обезщетение за отчуждаване на имот с идентификатор ***, находящ се в землището на кв.

„Илиянци“ по Решение на МС № 811/21.12.2013 г., като плащането е извършено на 16.12.2014 г. в резултат на заявление от наследниците на И. П. и Л. П.а. Впоследствие, през 2016 г. е установил, че наследниците на И. П. и Л. П.а, сред които и праводателят на ответника, не са собственици на имота и нямат право да получат парично обезщетение за отчуждаване на същия, тъй като през 2002 г. са се разпоредили със същия в полза на дружеството „Химснаб“ АД. Ето защо, счита, че наследодателят на ответника се е обогатил неоснователно с полученото плащане, поради което претендира връщане на платената в негова полза сума.

С обжалваното решение искът е отхвърлен изцяло, като съдът е стигнал до извод за погасяване на вземането на ищеца по давност.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Действително, с обжалваното решение претенцията на ищеца е квалифицирана по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а именно – за възстановяване на получена от 2 ответника парична сума при начална липса на основание, а в доклада на делото е посочено, че претенцията е по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за възстановяване на получена от ответника парична сума на отпаднало основание. Правната квалификация на иска, дадена с решението на делото, е правилна, доколкото както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба се твърди, че още към момента на имущественото разместване (плащане от страна на ищеца на обезщетение за отчуждаване на имот) наследодателят на ответника не е имал основание за получаване на процесната сума, доколкото не е бил собственик на отчуждения имот. В тази връзка, следва да се посочи, че основанието на иска се определя от фактите, изложени от ищеца в исковата молба, като правната квалификация се дава от съда. С оглед на посоченото, фактите, основание на иска, изложени в исковата молба, са ясни – касае се за иск за връщане на сума, платена от ищеца в полза на наследодателя на ответника при начална липса на основание (още към момента на имущественото разместване не е било налице основание плащане, доколкото лицата, в полза на които е платено, не са имало право да получат обезщетение), а не при наличието на съществуващо основание, което впоследствие е отпаднало. Ето защо, обжалваното решение се явява допустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите, които се явяват и основание на заявената претенция, като правната квалификация на иска, посочена в решението, отговаря на фактите, явяващи се основание на претенцията.

Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО. Следва да се посочи, че в обжалваното решение са изложени подробни мотиви, обосноваващи неоснователността на претенцията, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Във връзка с аргументите за неправилност на решението, изложени във въззивната жалба, въззивният съд намира следното от фактическа и правна страна:

Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че Е.Д.К., И.Д.К., Ц.С. П.а, С.Б. П.а, Л.В.С. и В.И.Г. са подали на 18.09.2014 г. заявление до Агенция пътна инфраструктура за изплащане на обезщетение за отчуждаване на имот с идентификатор № ***, което е уважено. Съгласно писмо от 22.10.2020 г., изпратено от „Банка ДСК“ ЕАД, на 19.12.2014 г. в полза на В.И.Г. (наследодател на ответника) е изплатено по банков път обезщетение в размер на 4496 лв. за отчуждаване на притежавана от нея идеална част от посочения имот.

Не се спори също така, а и видно от нотариален акт № 61/29.04.2002 г. по н.д. № 63/2002 г. по описа на нотариус Б., В.И.Г. се е разпоредила с притежаваната от нея идеална част от имот с идентификатор № ***, като е продала същата на дружеството „Химснаб“ АД.

Видно от удостоверение за наследници на В.И.Г., последната е починала на 3

22.12.2015 г. и е наследена от ответника А. Б. П..

Следователно, установява се по делото, че на 19.12.2014 г. наследодателят на ответника е получил от ищеца сумата в размер на 4496 лв. при начална липса на основание, доколкото същата е заплатена за отчуждаване на имот с идентификатор ***, находящ се в землището на кв. „Илиянци“ по Решение на МС № 811/21.12.2013 г., но към момента на извършеното плащане В.И.Г. не е била собственик на имота, поради което не е имала основание да получи същото.

Предвид характера на предявения иск и разясненията, дадени в т. 7 от Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичане на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в хипотезата на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, давностният срок започва да тече от получаване на престацията. В случая плащането на сумата, връщането на която е предмет на претенцията, е извършено на 19.12.2014 г., от който момент е започнал да тече давностен срок.

На основание чл. 116 ЗЗД давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; с предприемане на действия за принудително изпълнение. По делото не се установява ответникът или наследодателят му да е признал вземането преди предявяване на исковата молба за същото, от което следва, че единственото действие, с което давността може да бъде прекъсната, е предявяване на иск за вземането.

С разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда, съгласно чл. 125 ГПК (така мотивите към т. 9 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това и предвид датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от който момент се считат предявени исковете по чл. 422 ГПК – 12.03.2021 г., то в случая следва да се приеме, че вземането е погасено по давност, тъй като от началния момент – 19.12.2014 г., от който давността е започнала да тече, до предявяване на иска, са изтекли повече от пет години и е налице позоваване от ответника в срока за отговор на исковата молба на правопогасителното възражение за давност.

Ето защо, искът е неоснователен.

Във връзка с посочените мотиви съдът счита, че обжалваното решение се явява правилно и подлежи на потвърждаване.

4

По разноските:

При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, като в негова полза следва да се присъди сумата в размер на 700 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото същият е представил доказателства за договорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение в посочения размер.

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, адвокатското възнаграждение за посоченото производство е в размер на 749,60 лв. Следователно, адвокатското възнаграждение в размер на 700 лв. не е прекомерно, тъй като е под размера по наредбата, съответства на фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия по процесуално представителство на ответника по жалбата във въззивното производство.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3751/05.03.2025 г. по гр.д. № 72379/2021 г. по описа на СРС, 52 състав.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК 000695089, да заплати в полза на А. Б. П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 700 лв., представляваща разноски за въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5