Определение № 2203 от 19.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2203 гр. София, 19.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20258002901730 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Щ. С. против решение № 93/04.04.2025г. по гр.д.№ 769/2024г. на Окръжен съд - Враца, с което, след отмяна на решение № 245/05.10.2024 г. по гр.д.№ 1651/2023г. на Районен съд - гр. Бяла Слатина, са уважени предявените от „Ти Би Ай Банк„ ЕАД против касатора искове и са признати за установени вземания на банката, в размер на 5 306,33 лева

- главница по договор за потребителски кредит №

7053000602/16.06.2020 г. , ведно със законната лихва върху същата от депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 01.06.2023г. до окончателното й изплащане, сумата 1 619,14 лева - възнаградителна лихва за периода 25.07.2022г. - 26.04.2023г. и сумата 390,93 лева - обезщетение за забава върху главницата, за периода 25.07.2022г. - 18.05.2023г., за които вземания кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр.д.№ 690/2023г. на Районен съд - Бяла Слатина.

Оспорва се правилността на възивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Неправилно, в противоречие с чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, въззивният съд е отказал да приеме, че договорената възнаградителна лихва - годишен лихвен процент от 45,88 % не е нищожна, поради противоречие с Д.те нрави, само и единствено предвид обстоятелството, че годишният процент на разходите от 48,95 % , в който се инкорпорира и процента на годишната възнаградителна лихва, не надхвърля предвидения в ЗПК лимит от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България / 50 % /, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК / разпоредбата обн. ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г. /.

Страната се позовава на формирана практика на касационна инстанция, според която, възнаградителна лихва надхвърляща двукратния размер на 1 законната лихва - при обезпечени кредити и трикратния размер на законната лихва - при необезпечени, противоречи на Д.те нрави и е нищожна на това основание. Накърняването на Д.те нрави и противоречието със закона са самостоятелни основания за нищожност и според страната липсва логика да се отрече наличието на първото, поради липса на ограничение с този обхват в закона. На касатора е известна и формирана практика на касационна инстанция, в поддържания от въззивния съд смисъл, като с оглед така констатираното противоречие предявява искане за иницииране на тълкувателно дело. Твърди над 110% оскъпяване на кредита, доколкото е договорена и усвоена сума от 7 395,92 лева , а дължима от 16 029,36 лева.

Въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл.

22 ЗПК, като е счел за ирелевантно обстоятелството, че сключеният договор не сочи компонентите на ГПР - как се формира стойността от 48,95 %, приемайки че простото възпроизвеждане на процентното му изражение удовлетворява изискването на разпоредбата. При това е установено, че действителният размер на ГПР не е посоченият в договора, а 49,87 %, приравнимо на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Касаторът сочи и неяснота на договора / чл. 9 в цялост /, досежно уговорения годишен лихвен процент на възнаградителна лихва в чл. 9.1, доколкото от клаузите му не би могло да се изведе еднозначно, че се касае за фиксиран, а не референтен лихвен процент, като във втория случай ще е налице и неяснота относно формирането му за целия период на договора – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а ЗПК. Квалифицирайки

„ необоснованост“, но по същество съществено процесуално нарушение страната твърди, предвид липсата на мотиви, за обосноваване на извода, че договореният в чл. 9.1 годишен лихвен процент на възнаградителната лихва е фиксиран такъв.

Ответната страна - „Ти Би Ай Банк„ ЕАД - оспорва касационната жалба, като са изложени съображения единствено по касационния довод за нищожност на възнаградителната лихва. Страната намира, че визираната от касатора практика е неприложима, като формирана преди изменението на ЗПК / обн. ДВ от 23.07.2014 г./ , съответно преди приемането на ал. 4 на чл.

19 ЗПК, на които се е позовал въззивният съд и от чието съществуване изхожда посочената по - нова практика, в приетия от въззивния съд смисъл.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК, за установяване вземания на „Ти Би Ай Банк„ ЕАД срещу Г. Щ. С. за дължими от същата суми от главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава, на основание договор за потребителски кредит, сключен с ищеца - № 7053000602/16.06.2020г.. По силата на същия банката е предоставила на ответницата сума от 7 395,92 лева, със срок на кредита 25.07.2024г., като в чл.

2

9.1 се сочи годишен лихвен процент , с който се олихвява предоставения кредит - 45,88 %. ГПР, съгласно чл. 10 от договора, е 48, 95 %.

Ответницата е оспорила действителността на договора за потребителски кредит, позовавайки се на нищожност на договорената годишна възнаградителна лихва от 45,88 %, поради противоречие с Д.те нрави. Позовава се и на неяснота относно формирането на ГПР от 48,95 %, за разликата над размера на възнаградителната лихва от 45, 88 % и до 48,95 %, като оспорва и това да е действителния размер на ГПР. СИЕ по делото е установила действителен размер на ГПР от 49, 87 %, но не и на базата на различни от възнаградителната лихва компоненти. Твърди се подвеждащо съдържание на договора, досежно оскъпяването на кредита, чийто изразител е ГПР, доколкото е сочен единствено с процентно изражение, без методиката за изчисляването му, съгласно Приложение 1 към Директива 2008/48/ЕО и изходните данни за същото. Неяснотата препятства потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради което, като съществено за интереса му, законодателят санкционира нарушението с нищожност на целия договор. Ответницата се позовава на чл. 9 от договора, от съдържанието на който намира, че остава неясно, клаузата на чл. 9.1 от договора / така и чл. 11 /- касае ли фиксиран процент на възнаградителна лихва или референтен такъв, в който случай договорът не сочи методиката за определянето му – нарушение на чл. 11, ал.1 , т. 9 и т. 9а ЗПК.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, но решението му е отменено от въззивния съд, с уважаването им, със следните, относими към касационните доводи, мотиви: Изхождай от легалните дефиниции за

„ ГПР„ и „ обща сума по кредита„ , в чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т. 2 от ДР на ЗПК, съответно възпроизведени, въззивният съд е приел, че като компонент на ГПР възнаградителната лихва не може да бъде ограничавана по размер, поради противоречие с Д.те нрави, освен ако надхвърля максимално допустимия, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, петкратен размер на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, ведно с останалите компоненти на ГПР. Приел е, че чл. 15 от договора визира такъв компонент, освен възнаградителната лихва - разходите за евентуално принудително събиране на вземанията и че размера от 48,95 % не надхвърля максимално допустимия - 50 %, поради което не е налице нищожност поради противоречие с Д.те нрави. Позовал се е на приетото в решение по т.д.№ 1027/2022 г. на І т.о. на ВКС . Отчел е за значими обстоятелствата, че кредитът не е обезпечен, че е сключен за срок от 4 години, както и че отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с други тежести – такси, застраховки, комисионни и пр.. Не е споделено подвеждащо съдържание на договора досежно формирането на ГПР - с посочване на процентното му изражение и възпроизвеждане нормата от ЗПК за съдържанието му в договора, е спазено, според съда, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като не е било необходимо посочването на данни за самото изчисление, доколкото чл. 19 ЗПК ясно посочва какво се включва и какво не в ГПР. Макар да се е позовал на заключението на СИЕ, съдът не е коментирал констатирания от 3 вещото лице действителен размер на ГПР - 49,87 %, нито значението на това разминаване. Без коментар по съображенията на ответницата е приел, че визираният в чл. 9.1 размер е на фиксиран годишен лихвен процент на възнаградителна лихва и следователно не е налице нищожност поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК - приложима методика за референтен лихвен процент, на основание чл. 33а ЗПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Какъв е максималният допустим размер на възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в решения по гр.д.№ 1106/2003г. на ІІ г.о., гр.д.№ 315/2005г., гр.д. № 5093/2007г. и определения по гр.д.№ 6295/2014г. на ІV г.о.и гр.д.№ 151/ 2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС ; 2/ Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК ? – в същата хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК, страната се позовава на приетото в решение по т.д.№ 2024/2022г. на І т.о. и определения по т.д. № 670/2023 г. на І т.о. и гр.д.№ 850/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС; 3/ Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на условията за прилагане на лихвения процент, за да отговаря същият на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК ? – посочено е определение по гр.д.№ 850/2021г. на ІІІ г.о. ВКС; 4/ Действителен ли е договор за потребителски кредит при неточно посочване, в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, на компонентите на ГПР ? - сочи се решение по т.д.№ 1646/2022 г. на ІІ т.о. на ВКС ; 5/ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения, както и да аргументира защо не кредитира приетото от първоинстанционния съд ? - допълнителния селективен критерий по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с решения по гр.д. № 983/2020г. на ІV г.о., т.д.№ 1608/2015г. на ІІ т.о., т.д.№ 1106/2010г. на ІІ т.о., гр.д.№ 6832/2014г. на ІV г.о. и т.д.№ 34/ 2013г. на ІІ т.о. на ВКС; 6/ Непосочване в договор за потребителски кредит на компонентите от които е формиран ГПР, начина му на формиране и липсата на Приложение № 1 от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и следва ли да се приравни на липса на ГПР ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – с решения на СЕС по дела С - 42/15 и С- 448/17 , както и определение по дело С-76/10; 7/ Следва ли от чл. 10, пар. 2 ,б.“ж“ на Директива 2008/48/ЕО, че неправилното посочване на ГПР в договор за кредит, сключен между търговец и потребител кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочен ГПР, съответно съдът да приложи последиците на ЗПК, предвидени за такава хипотеза, като присъди само чистата стойност на главницата по договора за кредит ? – сочи се решение на СЕС по дело С - 714/22; 8/ Нищожен ли е договор за потребителски кредит, в който като ГПР е посочено 48,95 %, а впоследствие се установи реален такъв - 49,87%, което според СЕС представлява нелоялна 4 търговска практика ? - сочи се решение на СЕС по дело С- 453/10 , както и хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значение на отговора за точното прилагане на закона и за развитието на правото.