Решение № 2587 от 11.07.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2587 гр. Пловдив, 11.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330112479 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 против В. П. Д., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 29.06.2019 г. между ответника и трето лице – кредитор „Кредит тайм“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем № ..., при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 1200 лева, платима ведно с договорна лихва, с падеж 11.01.2020 г.

Ответникът погасил частично.

На 13.02.2020 г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия от 28.11.2018 г., с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед по чл. 410 ГПК № 4995/03.06.2021 г. по ч.гр.д. № 8396/21 г. по описа на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми:

1102,50 лева – главница; 104,54 лева – договорна лихва за периода 27.07.2019 г. – 11.01.2020 г.; 133,09 лева– обезщетение за забава за периода 28.07.2019 г. – 20.05.2021 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението 1 до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Възразява за недействителност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, чл. 19, ал.1 и ал. 4, чл. 33 ЗПК. По договора били платени недължими суми /за лихва и неустойка/, поради което и съгл. чл. 23 ЗПК, следвало да се дължи само неплатената част от главницата, като само от нея бъдат приспаднати всички други платени суми. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и „Кредит тайм“ ЕООД е подписан договор за паричен заем № ..... от 29.06.2019 г., като предоставената сума от 1200 лева е усвоена; вземанията по договора са прехвърлени на ищеца на 13.02.2020 г. с приложение № 1 към рамков договор за цесия от 28.11.2018 г., за което ответникът е уведомен от цедента /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 7831/01.10.2021 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с приетите писмени доказателства.

Договорът е сключен, уговорената сума – приета от потребителя, падежът за плащане е настъпил, неплатените вземания са цедирани на ищеца, за което ответникът е уведомен. АСВ е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.

В договора е посочена предоставена сума от 1200 лева, фиксиран ГЛП 39,01 %; ГПР – 47.22 %; общ размер на плащанията – 2226 лева; неустойка от 886,62 лева, при съответни 14 вноски по размер с и без нея; последно плащане на 11.01.2020 г.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като 2 основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

„Кредит тайм“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като 3 същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 39,01 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Няма уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Тоест - не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и, че същият е фиксиран. В този смисъл, съдът приема, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

От самото съдържание на договора, не става ясно и на какъв размер възлиза дължимата възнаградителна лихва. Това не се установява и от приложения погасителен план.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в 4 посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В случая, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Като обща дължима сума по договора е записана 2226 лева, но тя не съответства на посочения ГПР – 47,22 %, тъй като надвишава почти двойно предоставения кредит и то за период по – малък от 1 година. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност при лихва от над 30% и неустойка от 886,62 лева, в размер, близък до този на отпуснатия кредит.

Посоченият в договора годишен процент на разходите от 47,22 % не отговаря на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания представлява 73,89 % от предоставения кредит. Това е така и, защото още при самото му сключване е предвидено уговорената неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от подписване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно ФЛ – поръчители, т.к. следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна 5 печалба за заемодателя.

Разпечатката съдържа 40 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7fedcbf5-a632-4294-8ab3-1bb920403c20