Решение № 4527 от 15.11.2024, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4527 гр. Пловдив, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330112873 по описа за 2023 година

Производството е образувано по депозирана искова молба, от А. Е. И.

ЕГН **********, срещу „И. А. М.“ АД и „Файненшъл

България“ ЕООД, с която са предявени установителни искове за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ***, сключен между ищеца и ответника „И. А. М.“ АД е нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност че клаузата по чл.4 от Договора за паричен заем е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, чл.143, ал.1 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП и за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство № ***, сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП.

Ищецът поддържа, че между него и „И. А. М.“ АД е сключен Договор за паричен заем ***, по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 600 лева, при срок на кредита 15 вноски.

По силата на чл. 4 от цитирания договор за паричен заем, ищецът сключил договор за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД с който да бъде обезпечен договора за заем. Възнаграждението, което следвало да се заплати за поръчител било общ размер на 338.40 лева.

Сочи, че в договора за заем била посочена само абсолютната стойност на ГПР, липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР, не ставало ясно 1 дали в ГПР било включено възнаграждението за поръчителство. Не ставало ясно какво точно се съдържа в годишната лихва в договора за заем и така ищецът не можел да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов ресурс. Налице било заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК., като с уговорката за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъда повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Ответниците били свързани лица. С договора за поръчителство се целяло допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК, което водело до недействителност на договора за заем и договора за поръчителство. Включването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП.

Относно клаузата на чл.4 от Договора за паричен заем – посочената клауза водела до нееквивалентност на насрещните престации, съответно до нищожност на клаузата, тъй като с нея се задължавал ищеца да сключи договор за поръчителство и то с предварително избрано дружество, чието възнаграждение било в размер на 80% от отпусната сума. В тази връзка клаузата на л.4 противоречала на добрите нрави. Клаузата била и неравноправна по смисъла на л.143 от ЗЗП. Клаузата била нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Счита договора за поръчителство за нищожен, тъй като накърнявал добрите нрави, тъй като била нееквивалентност на насрещните престации, злепоставяне интересите на ищеца с цел извличане на изгода от кредитора.

Нееквивалентност била на лице, тъй като сумата която се претендирала с договора била 338.40 лева, над 50 % от сумата по отпуснатия заем от 600 лева.

Заплащала се без ищецът да получи нещо насреща, напротив задължавал се да сключи договор за поръчителство, за да му се отпусне заем. С договора за поръчителство се стигало до нарушаване предвидения размер на ГПР е заобикалянето на закона. Възнаграждението по договора за поръчителство следвало да се отрази в ГПР, тъй като представлявало разход по кредита. Със сключване договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на л.19, ал.4 от ЗПК като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което в последствие да бъде разпределено като печалба на И. А. М. АД. Целяло се допълнително оскъпяване на договора за кредит. Счита, че договорът за поръчителство е недействителен на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП. Същият не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, бил неразбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „И. А. М.“ АД, с който се навеждат се доводи липсва 2 нарушение на нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 и 11 от ЗПК, доколкото в ГПР не следвало да се включва възнаграждение по сделката за поръчителство.

Начинът на формиране на същия бил ясно посочен, като съответствал на формулата, регламентирана в Приложение № 1 към ЗПК. Договорът за поръчителство обективирал отделно облигационно правоотношение, поради което възнаграждението за същото не следвало да бъде включвано в ГПР.

Съобразно ЗПК последният следвало да се изчислява към момента на сключване на договора, а вземането по договора за поръчителство възниквало впоследствие и единствено при условие, че потребителят е в невъзможност да представи останалите обезпечения. Неоснователни били и възраженията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция, доколкото именно договора за паричен заем се явява основанието за сключване на договора за поръчителство. Същият не противоречал на добрите нрави и съответствал на правилото на чл. 9 ЗЗД, регламентиращо свободата на договаряне.

Поради изложеното моли предявеният срещу ответника иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В указания срок е постъпил и отговор на искова молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който се застъпва становище за неоснователност на предявените искови претенции. Посочва, че ответникът е финансова институция с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Предвид изложеното и същото следвало да получава възнаграждение по всяка сделка, която сключва. С оглед изпълнението на задължението на ищеца към другия ответник по договора за паричен заем, същият е сключил договора за поръчителство, поради което последният не бил лишен от основание. Същият не противоречал и на добрите нрави, като бил уговорен съобразно принципа за свобода на договарянето между частноправните субекти. Възразява се, че нормата на чл. 143, ал.2, т. 19 ЗПК се явява неприложима досежно ответното дружество.

Поради изложеното моли предявеният срещу ответника иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

По реда на чл. 211 ГПК, в срока за отговор на исковата молба от първия ответник – И. А. М. АД са предявени насрещни искове. Не се оспорва сключването на процесния договор за потребителски кредит. Твърди се, че до датата на депозиране на исковата молба ответницата по насрещния иск не е изпълнила изцяло задълженията си по процесния договор. Иска се от съда, ако признае за установено между страните, че процесния договор за кредит е недействителен да осъди ответницата за заплати на основание чл. 23 от ЗПК да заплати сумата от 244.48 лева – неизплатена сума за главница по кредита. Ако бъде отхвърлен предявения установителен иск, то твърди, че ответницата ще дължи по договора за кредит сумата от общо 311.01 лева, от които 295.01 лева главница и 16.07 лева – договорна лихва.

Депозиран е и отговор на насрещната искова молба, в който се поддържа твърдението, че прецесния договор за заем е недействителен. Прави се възражение за прихващане със сумата от 355.52 лева – платена от И. по договора за заем, което не е прието за разглеждане от съда.

3

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение на съда от 13.05.2024 год. е отделено като безспорно а и се подкрепя от събраните писмени доказателства, че между ищцата и И.

А. М. ЕАД е сключен договор за потребителски заем № *** със заемна сума от 600 лева, а между ищцата и Файненшъл България ЕООД е сключен договор за поръчителство № ***. От събрания по делото доказателствен материал – договор за паричен заем № *** /л.51-53/ и договор за поръчителство *** /л.60-62/, че на ищцата е предоставен финансов ресурс в размер от 600 лева, при фиксиран лихвен процент от 35 % и ГПР в размер на 41.24 %, който е обезпечен с договор за предоставяне на гаранция *** , сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. От събрания доказателствен материал се установява, че съгласно чл. 4 от Договора за паричен заем, заемателят се задължава в тридневен срок от сключването на договора да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и като осигури поръчител, чрез представяне на гаранционна сделка с одобрен от заемодателя поръчител. Видно от Договора за предоставяне на поръчителство „Файненшъл България“ ЕООД се е задължило срещу възнаграждение от 338.40 лв. да стане поръчител по Договора за паричен заем. Уговорено е, че възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът „И. А. М.” АД е овластен да приема вместо поръчителя плащанията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Договора за поръчителство, ако поръчителят изпълни задълженията по договора за заем, то същия има право да поиска от потребителя/заемателя да му възстанови платена за погасяване на задълженията по кредита сума.

По делото е назначена ССчЕ вещото лице, по която заключава, че по Договора за кредит ищцата е заплатила сумата от 304.99 лева – главница и 50.53 лева – договорна лихва или общо сумата от 355.52 лева, остават дължими 295.01 лева – главница и 16.07 – договорна лихва. Вещото лице заключава също, че в ГПР по договора за кредит като разход е включена единствено договорната лихва.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищцата А. Е. И. и „И. А. М.” АД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***, при което ищецът е имал качеството на кредитополучател. За обезпечаване задълженията по този договор между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № ***. И при двата договора ищцата, в качеството й на потребител, се ползва със законоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид изложеното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, като в тази насока се отчете следното. Двата договора – за кредит и за 4 поръчителство, са неразривно свързани, доколкото вторият обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение – последното се явява негово основание. Освен това заплащането на дължимите суми по договорите се осъществява едновременно и същите се превеждат само на едно от дружествата – заемодателя „И. А.

Мениджмънт” АД. При съпоставяне на двата договора е видно, че в посочения в Договор за паричен заем годишен процент на разходите, не е включено възнаграждението по договора за поръчителство. При това положение съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил отчетен като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. С процесния договор за паричен заем (чл. 4 от същия) длъжникът е задължен да предостави едно от три възможни обезпечения на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита. В тази насока, доколкото възможна санкция за неизпълнение на договорно задължение е прекратяване на договора – арг. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то съдът намира, че предоставянето на едно от посечените обезпечения реално се явява условие за сключване на договора.