Решение № 767 от 15.07.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 767 гр. Варна, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Владова

Членове:

Светла В. Пенева

Бойко Ал. Мачорски при участието на секретаря Доника Здр. Х. като разгледа докладваното от Бойко Ал. Мачорски Въззивно гражданско дело № 20263100500996 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на Глава XX ГПК.

С решение № 691/24.02.2026 г., постановено по ГД № 1209/2025 г. по описа на ВРС: са отхвърлени предявените от М. М. П., ЕГН **********, адрес: гр. В., ул. И. **, ет. * срещу И. В. З., ЕГН **********, родена на 27.09.1977 год. в Руска Федерация, адрес: гр. В., ул. Р. П. *, вх. *, ет. *, ап. ** искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер 2530.89 евро, представляваща сбор от главници по неформални Договори за заем от 06.11.2023г.; 18.12.2023г.;

05.02.2024г.; 15.02.2024г.; 29.02.2024г.; 01.03.2024г. и 18.07.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, като неоснователни; е отхвърлен предявеният от И. В. З., ЕГН **********, родена на 27.09.1977 год. в Руска Федерация, адрес: гр. В., ул. Р. П. *, вх. *, ет. *, ап.

** срещу М. М. П., ЕГН **********, адрес: гр. В., ул. И. **, ет. * насрещен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер 2523.23 евро, обезщетение за ползване имота на ищеца - ап.**, находящ се в гр. В., ул. Р. П. *, вх.*, ет.**, за периода 22.12.2023г. 04.01.2024г. и 02.05.2024г.- 10.05.2024г., без да заплаща наем за това, с която сума неоснователно се е обогатил, спестявайки разходи за наем, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба /23.04.2025г./ до окончателното 1 изплащане, като неоснователен.

Срещу решението, в частта му, с която са отхвърлени предявените от М.

М. П. срещу И. В. З. искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер 2530.89 евро, представляваща сбор от главници по неформални договори за заем от 06.11.2023г.; 18.12.2023г.; 05.02.2024г.; 15.02.2024г.; 29.02.2024г.; 01.03.2024г. и 18.07.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, е подадена въззивна жалба с вх. № 23579/24.03.2026 г. по описа на ВРС от М. М. П. чрез процесуален представител – адв. Г..

В останалата част решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство.

В жалбата въззивникът чрез процесуалния си представител навежда оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Посочва, че с доклада по делото първоинстанционния съд не му е указал, че за някои от твърдените факти не сочи доказателства. В тази връзка намира, че е допуснато процесуално нарушение. Излага, че е превел по сметка на ответната страна процесните суми, поискал е връщането им, като тя е поела задължение да ги върне. В подкрепа на това сочи, че е представена кореспонденция, както и покана, връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Намира, че първоинстанционният съд е тълкувал наличните доказателства поотделно, но не и в тяхната съвкупност. Счита, че от представената кореспонденция се установява, че ответната страна е молила за предоставянето на различни по размер суми, като е поемала ангажимент за връщането им, като точен падеж не е бил уговарян. Поддържа, че процесните суми не са подарени и е следвало да бъдат върнати. В подкрепа на изложеното се позовава на доказателства, налични по делото. Намира извода на съда, че ответната страна не е поемала задължение за връщане на получените суми за неправилен, като навежда доводи в тази насока.

Моли за отмяна на решението в обжалваната част, както и за постановяването на друго, с което да бъдат уважени предявените от него искове в пълен размер. Претендира и сторените разноски в производствата пред двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от И. В. З. чрез процесуален представител – адв. Т., с който я оспорва. Счита, че формулираният от въззивника петитум е неясен. Посочва, че решението, в обжалваната му част, е правилно. Излага становище, че не дължи връщане на насрещната страна процесните суми, като навежда доводи в тази насока.

Поддържа, че предоставените суми имат характер на дарение. Излага, че е налице връзка между предявените искове и извършено от насрещната страна домашно насилие, във връзка с което са образувани различни по характер производства пред съда. Счита, че това е опит за отмъщение. Намира, че правилно първоинстанционният съд не е кредитирал приложената извадка от кореспонденция между страните.

Моли подадената от въззивника жалба да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение, в обжалваната част, да бъде потвърдено.

2

Претендира сторените разноски.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа подадената въззивна жалба и препраща към доводите, изложени в нея. Моли съдебното решение да бъде отменено в обжалваната част, както и за присъждане на разноски.

Процесуалният представител на въззиваемата се позовава на изложеното в отговора на въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Моли за присъждане на сторените разноски.

Съдът съобрази следното:

Производството по ГД № 1209/2025 г. по описа на ВРС е образувано по предявени от М. М. П. срещу И. В. З. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в общ размер от 4950 лева, представляваща сбор от главници по неформални договори за заем от 06.11.2023 г. (1000 лв.); 18.12.2023 г. (500 лв.); 05.02.2024 г. (1000 лв.);

15.02.2024 г. (350 лв.); 29.02.2024 г. (500 лв.); 01.03.2024 г. (600 лв.) и 18.07.2024 г. (1000 лв.), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че е предоставил на посочените дати и в посочения размер парични суми, които ответницата се е задължила да ги върне. Излага, че до настоящия момент, въпреки положените от него усилия, изразили се в изпращане на покани за връщане на заетите суми, ответницата не е изпълнила задълженията си. Моли да бъде постановено решение, с което ответницата да бъде осъдена да му върне заетите суми.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с който я оспорва. Възразява срещу наведените твърдения, че между страните са сключени процесните договори за наем. Посочва, че в процесния период с ищеца са живели на семейни начала, като по време на престоите му в България е пребивавал в нейното жилище, като тя е полагала грижи за него.

Поддържа, че дори ищецът да е предоставял парични средства, то това е било по повод на съвместното съжителство и отношенията между тях. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока за отговор на исковата молба ответницата е предявила насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника по насрещния иск (ищец по първоначалния) да заплати обезщетение за ползване на имота на ищцата по насрещния иск в размер на 4935 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба.

В срок ответникът по насрещния иск е депозирал отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Прави и възражение за прихващане на сумата по насрещния иск със сума в размер на 10 000 лв., дължима от ищцата по насрещния иск, по повод сключен между страните писмен договор за заем от 04.01.2023 г. за сумата от 10 000 лв., която тя се е задължила да му върне.

Постановеното от първоинстанционния съд решение по повод на предявения насрещен иск не е обжалвано и не е предмет на разглеждане в настоящото производство.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и 3 становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

В производството пред първоинстанционния съд са представени разпечатки от онлайн банкиране с детайли относно извършени преводи. От тях се установява, че ищецът е превел на ответницата следните суми: на 06.11.2023 г. – 1000 лева; на 18.12.2023 г. – 500 лева; на 05.02.2024 г. – 1000 лева; на 15.02.2024 г. – 350 лева; на 29.02.2024 г. – 500 лева; на 01.03.2024 г. – 600 лв. и на 18.07.2024 г. – 1000 лв. или сума в общ размер от 4950 лв. При превеждането на всяка от сумите като основание е посочено „превод“.

Приложени са документи, от които се установява, че чрез ЧСИ Д.П. – Я., рег. № ***, район на действие – ВОС, от ищеца до ответницата е изпратена покана за заплащане на процесните суми в общ размер от 4950 лв. В констативен протокол, изготвен от съдебния изпълнител, е посочено, че поканата е връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.

По делото от ищеца е представена електронна кореспонденция, за която се твърди, че е осъществена между него и ответницата (л. 26 – 27 от делото).

От приложените разпечатки е видно, че са изпратени съобщения, в които е посочено, че лицето ще изпраща по 500 лв. всеки месец, като в отговор на това е изпратена екранна снимка с данни за банкова сметка, която съвпада с тази на ответницата. От другото извлечение от електронна кореспонденция е видно, че са изпратени съобщения, в които е посочено, че на лицето му трябва заем от 1000 лв., който ще върне „други 6 месеца“. От посочените извлечения не може да бъде установено с категоричност (ответницата изрично оспорва същите), че това е кореспонденция, осъществила се между страните. Още повече от нея обективно не може да бъде установено кога са изпратени съобщенията, относно кои парични суми и по какъв повод, респективно от приложените документи не може да бъде установено твърдяното предоставяне на парични суми по повод сключени договори за заем.

По делото е налична кореспонденция (л. 48), представена от ответницата и неоспорена от ищеца. От съобщенията се установява, че ищецът е изпратил пари (не е посочена конкретна сума) на ответницата. В съобщението е посочено, че парите са й изпратени, „за да има“, както и да дава картата на децата, за да вземат това, от което имат нужда.

Приложен е и договор от 04.01.2023 г., сключен между страните, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата заем в размер на 10 000 лв. Ищецът, в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, изрично е уточнил, че договорът няма за предмет претендираните с предявените искове суми, а касае наведеното от него възражение за прихващане, направено по повод предявен от ответницата насрещен иск.

Съдът не обсъжда останалите събрани доказателства поради това, че не са необходими за изясняване на фактическата обстановка във връзка с извършването на преценка относно основателността на предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

240, ал. 1 ЗЗД.

При така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В чл. 240, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че с договора за заем заемодателят 4 предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор. Елементите от фактическия му състав са съгласие на страните по него за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното й предаване.

За да бъде уважен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде установено, че между страните действително е налице заемно правоотношение.

Доказването на обстоятелството, че определена парична сума е предадена на ответника не обуславя само по себе си основателност на предявения иск.

Следва да бъде установено и това, че въпросната сума е предадена в собственост на ответника по възникнало между страните заемно правоотношение, тоест, че същият е поел задължение да я върне. Съответно кумулативното наличие на двете предпоставки – предаването на сумата и поемането на задължение същата да бъде върната, следва да бъде установено от ищеца, за да бъде уважена претенцията му.

Както беше изложено по – горе, в производството по делото действително е установен фактът на предаването на процесните суми от ищеца на ответницата. Не бе установено обаче това, че сумите са били предадени на същата по повод сключени между страните договори за заем. От приложените документи, които свидетелстват за извършените преводи от страна на ищеца в полза на ответницата, се установи, че като основание е посочено „превод“. От установените обстоятелства по делото и неоспорения от страните факт, че същите са имали отношения и са съжителствали в процесния период, би могъл да бъде обусловен извод, че сумите са предадени на основание, различно от договор за заем.