Решение № 4172 от 27.07.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 11244/2022
- Вид
- Решение № 4172
- Подписан
- 27.07.2023
- В сила
- 27.07.2023
- Състав
- Татяна Димитрова, Темислав Малинов Димитров, Калина Венциславова Станчева
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 328 ал. 1 т. 10б · Кодекс на труда
- чл. 66 ал. 2 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 4172 гр. София, 25.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове:
Темислав М. Димитров
Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100511244 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 16. 08. 2022 год. по гр. д. № 43549/2021 год. на СРС 87 състав, е отхвърлен предявен от Б. Е. И. срещу Б. ЕАД осъдителен иск с правно основание по чл. 66 ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 111240 лева, обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, уговорено с т.9.3 т трудовия договор, посочен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на исковата молба до плащането.
ДС решението ищецът е осъден на разноски към ответника в размер на 4000 лева.
Правното основание е чл. 66 ал. 2 КТ.
С трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.
Депозирана е въззивна жалба от Б. Е. И. срещу решението на районния съдия.
Жалбоподателят твърди решението да е неправилно. Счита, че т. 9.3 от процесния трудов договор е действителна и валидно обвързваща ответното дружество, а уговореното в нея, на основание чл. 66 ал. 2 КТ обезщетение – не противоречи на добрите нрави и не води до неоснователно обогатяване на работника.
Принципно жалбоподателят сочи, че уговорените клаузи по трудовия договор за дължимост на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя са валидни, поради което претендираната сума се дължи. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде уважен.
Претендира разноските.
Ответникът по жалбата я оспорва и моли решението да бъде потвърдено.
Претендира разноските.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с 1 наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи :
Районният съдия е бил сезиран от ищеца с осъдителен иск по чл. 66 ал. 2 КТ за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в общ размер на 111240 лева, представляваща договорено между страните обезщетение за прекратяване на трудовия договор между тях от 30. 04. 2015 год. Приложен е платежен документ, видно от който е, че брутният размер на изплатеното МТВ за последния отработен месец е 9270 лева – м. 04. 2021 год.
Ищецът твърди, че е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, по силата на което е заемал длъжността директор вътрешен финансов контрол.
По т. 6 от допълнително споразумение към договора основното МВ на ищеца е 9000 лева, а съгласно т. 5 от второ допълнително споразумение било й изплащано допълнително ТВ за придобит стаж и професионален опит.
Според т. 9.3 от ТД за страните е регламентирано – при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 12 месечни брутни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяването на трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяването на договора.
Сочи, че трудовото му правоотношение е било едностранно прекратено от работодателя – на 16. 06. 2021 год. е получила копие от предизвестие на основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ.
Прекратяване на трудовия договор от работодателя с предизвестие
Чл. 328. (Изм. - ДВ, бр. 21 от 1990 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) (1) Работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 в следните случаи:
10б. (нова - ДВ, бр. 46 от 2010 г., в сила от 18.06.2010 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г., предишна т. 10а - ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) когато трудовото правоотношение е възникнало, след като работникът или служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Поради това претендира исковата сума в размер на 111240 лева, представляваща договорено между страните обезщетение за прекратяване на трудовия договор от 2015 год., считано от 17. 06. 2021 год., заедно със законната лихва за забава върху главницата, считано от дата на ИМ до окончателното плащане.
С решението на районния съдия искът е отхвърлен изцяло, като районният съдия е счел, че клаузите, предвиждащи допълнително обезщетение при прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя, са недействителни поради противоречието им с повелителни норми на КТ.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е неправилно.
Не се спори по делото, че между страните е било налице трудово правоотношение по трудов договор и допълнителни към него споразумения като директор вътрешен финансов контрол при ответното дружество. Не се спори трудовият договор да е прекратен заедно със допълнителните споразумения на основание чл. 328 ал. 1 т.
10б КТ на 16. 06. 2021 год., когато е получила и копие от е получила копие от предизвестие на посоченото основание Работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 в следните случаи: когато трудовото правоотношение е възникнало, след като работникът или служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Посочените обстоятелства се установяват и от представените към исковата молба писмени доказателства.
Следва да се установи, дали клаузите от трудовия договор наедно с допълнителните споразумения, предвиждащи възможност за заплащане на допълнително обезщетение при прекратяване на трудовите договори, са валидни.
Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави.
В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал.
2
2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор.
Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са поблагоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор (така решение № 44/11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2021 г., IV ГО, решение № 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г., I I I ГО, решение 56/04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2700/2021 г., III ГО, решение № 75/23.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2021 г., III ГО, решение № 30/24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2021 г., I V ГО).
Следователно и при съобразяване на посоченото правно разрешение, дадено в цитираната задължителна практика на ВКС, следва извод, че процесните клаузи от допълнителните споразумения към трудовия договор са валидни, тъй като чрез тях са договорени по-благоприятни условия за работника при прекратяване на трудовия му договор от установените в КТ.
Действително, в КТ не е предвидено задължение за работодателя да заплаща обезщетение при едностранно прекратяване на трудов договор от страна на работодателя на основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ.
Въпреки посоченото, на основание чл. 66, ал. 2 КТ няма пречка страните по трудовото правоотношение да договорят такова, тъй като същото не противоречи нито на повелителни норми на КТ, нито е обхванато от забраната на чл. 66, ал. 2 КТ страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор.
В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни.
В случая, при тълкуване на оспорените клаузи следва извод, че действителната воля на страните е да уредят неуредено в КТ обезщетение при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, като уволнителното основание не е резултат на виновно поведение на служителя, каквото е процесното уволнително основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ.
Такава договорна воля на страните съответства на принципа на договорна свобода в гражданското право, не противоречи на императивни законови норми или на обичаите в практиката и добросъвестността, и в съответствие със специалната норма на чл. 66, ал. 2 КТ установява по-благоприятни за конкретния служител условия от предвидените в закона (така определение № 828/04.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2018 г., III ГО).
Неоснователно е и възражението на работодателя, че процесните клаузи са нищожни поради противоречие с добрите нрави, тъй като при тълкуване на клаузите следва извод, че работодателят дължи заплащане на обезщетение дори и в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправната страна по него е служителят, а не работодателят.
Макар да е вярно, че в частта им, в която обезщетението се уговаря в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, уговорките са частично недействителни като противоречащи на добрите нрави, поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай - работникът е недобросъвестен например в случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в процесния случай не се установяват, тъй като трудовите правоотношения са прекратени едностранно от работодателя, без да е налице виновно поведение от страна на служители (в този смисъл е цитираната по-горе практика на ВКС).
Следователно, процесните клаузи от трудовия договор и допълнителните споразумения са валидни и въз основа на тях ответникът - работодател дължи плащане на претендираното обезщетение в общ размер на 111240 лева - 12 брутни трудови възнаграждения по всеки от трудовите договори, прекратени едностранно от работодателя на основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ.
Във връзка с изложеното се налага извод, че обжалваното решение следва да бъде отменено, като исковете по чл.
3
66, ал. 2 КТ следва да бъдат уважени изцяло.
Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, решението следва да бъде отменено и в частта, с която в полза на дружеството ответник са присъдени разноски в размер на 4000 лева.
По разноските:
При този изход на спора и на основание 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника следва да бъдат присъдените сумите, както следва: за първоинстанционното производство не са претендирани разноски – л. 89 от делото на СРС; за въззивното производство – 9000 лева, който размер не е прекомерен, с оглед процесуалното поведение на адвоката на ищеца в хода на въззивното производство, фактическата и правната сложност на спора и цената на иска, който се обжалва изцяло.
На основание чл. 78 ал. 6 ГПК в полза на СРС следва да се присъди сумата в размер на 750, 24 лв. - държавна такса за първоинстанционното производство, както и в полза на СГС сумата в размер на 375, 12 лв. - държавна такса за въззивното производство.
По изложените мотиви и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Софийски градски съд РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 16. 08. 2022 год. по гр. д. № 43549/2021 год. на СРС 87 състав, е отхвърлен предявен от Б. Е.
Разпечатката съдържа 59 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7fde7bab-6498-47bc-8616-39b85d417fed