Решение № 6011 от 06.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6011 гр. София, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231100505888 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 5031/30.03.2023 г., постановено по гр. д. № 48535/2021 г. на СРС, 138 състав, са отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, представлявано от изпълнителния директор Л.Д., действащ чрез процесуалния си представител юрисконсулт В.Ц. срещу Л. В. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: град София, ж.к. ****, действащ чрез назначения му особен представител адвокат Е. А. Д. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ж.к. **** обективно съединени искове с правна квалификация чл.422 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и чл.99 от ЗЗД, с което е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът НЕ ДЪЛЖИ на ищеца сумата от 500 лв., представляваща главница по договор за издаване и ползване на кредитна карта от 07.06.2010 г., сключен с Райфайзенбанк / България/ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на заявителя по силата на договор за цесия от 18.12.2014 г., ведно със законна лихва от 4.1.2021 г. до изплащане на вземането, законна лихва за забава в размер на 112.79 лв. за периода от 13.12.2017 г. до 13.3.2020 г. и законна лихва за забава в размер на 20,55 лв. за периода от 14.7.2020 г. до 11.12.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 42/2021 г. по описа на СРС, 138 с-в.

Срещу решението в срока по чл.259 от ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Според въззивника, първоинстанционния съд неправилно е определил началния момент, от който са станали изискуеми вземанията.

Твърди, че в нарушение на задължителните постановки на съдебната практика е приел, че кредитът е станал автоматично и предсрочно изискуем без да е правено изявление от банката в този смисъл, а единствено при осъществяване на предпоставките, предвидени в сключения между страните договор за кредит. Твърди, че датата на изискуемостта следва да е крайният срок на договора, срокът на който твърди да е подновен при предвидените в договора условия. Моли съда да отмени решението, както и да му бъдат присъдени 1 разноските за двете съдебни инстанции.

От страна на ответника е постъпил отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който иска от съда да отхвърли като неоснователна въззивната жалба, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Пред настоящата въззивна инстанция не са заявени доказателствени искания от страните, поради което съдът намира от фактическа страна следното:

Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл.422 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и чл.99 от ЗЗД – за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца суми по договор за издаване и обслужване на кредитна карта, ведно с лихви и разноски, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. В исковата молба се твърди, че между Райфайзенбанк /България/ ЕАД и ответника бил сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта, по силата на който ищецът предоставил на ответника парична сума срещу задълженията на последния за връщането й, които ответникът не изпълнил. С договор за цесия, вземането било прехвърлено на ищеца. Претендират се разноски.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът намира обжалваното решение за валидно.

По отношение правилността на решението във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др. / В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск, като няма пречка заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за изпълнение или въобще да не го предяви – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК.

Съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, срокът по договора за банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД – поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо. Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението, без обаче това да го превръща 2 в такъв за периодични плащания /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., ОСГТК/. Същевременно кредиторът може да предяви иск за всяка отделна вноска, като за всяка отделна вноска може да бъде уговорена неустойка или лихва за забава; кредиторът може да цедира вземането си за конкретна вноска, поради което и следва да се приеме, че отделните вноски се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има отделен падеж.

Същевременно процесните вземания са възникнали по договор за издаване на национална кредитна карта РайКАРТ/РайКАРТ+, по силата на който банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в размер на 500 лева и по който кредитният лимит е усвоен и връщането му не се подчинява на погасителен план. Срокът за ползване на кредита е бил уговорен до 07.06.2010 г., като е било предвидено той да се подновява автоматично при кумулативното наличие на следните условия: кредитополучателят да не е в просрочие към момента на изтичане на валидността на картата и картодържателят не е уведомил банката, че не желае да бъде подновявана.

Ответникът е направил в преклузивния законоустановен срок за това /по чл. 131 ГПК/, възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност. Давностният срок за погасяване на претенцията на ищеца за реално изпълнение на задълженията за връщане на получените по договора за кредит суми е общият петгодишен, тъй като те нямат характеристиките на периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, които се погасяват с тригодишна давност. При договора за заем/ кредит/, какъвто в случая се установи, че е сключен между страните по делото, е налице неделимо плащане и договореното плащане на кредита на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

В този смисъл и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК по ч. гр. дело № 42/2021 г. по описа на СРС, ГО, 138 с-в, е било депозирано на 04.01.2021 г., то настоящият съдебен състав счита, че главните вземанията на ищеца са погасени поради изтичането на предвидения в чл. 110 ЗЗД давностен срок, започнал да тече не по-късно от 07.06.2015 г., а допълнителните вземания /за лихва и неустойка/ – на основание чл. 119 ЗЗД, поради което и релевираните претенции подлежат на отхвърляне, както като краен резултат е приел и първоинстанционният съд. (Решение № 2417 от 22.04.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 9142/2023 г.)

Съдът приема, че в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховен касационен съд, е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части.

Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна - за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.

Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по 3 своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/. Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. "в" от ЗЗД.

От друга страна, настоящият въззивен състав счита, че началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.

Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, съдът намира, че на основание чл. 114 ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.

(Решение № 3366 от 6.06.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 2761/2022 г.) Съгласно раздел X, чл. 123 и чл.124 срокът на действие на договора е три години и се подновява за нов период, в случай че картодържателят не е в просрочие към момента на изтичане валидността на картата и не е уведомил банката, че не желае картата да му бъде подновена. В чл. 60 е посочено, че банката прекратява достъпа на картодържателя до неизползвания кредитен лимит по сметката, ако след изтичане валидността на картата (разбирай договора) лицето има непогасен дълг към банката. В т. 49 и чл.50 е уредена възможността усвоеният и непогасен кредитен лимит, ведно с дължимите такси, разноски, лихви и неустойки, да стане автоматично незабавно платим, без да се уведомява картодържателя, в случай че последният не е платил четири поредни минимални погасителни вноски в срок.