Решение № 1571 от 24.06.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1571 гр. Бургас, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА при участието на секретаря КИНА Н. КИРКОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско дело № 20252120103114 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Н. Т. П. с ЕГН **********, адрес: с. Т.****, против „СТИК - КРЕДИТ“ АД с ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Ш.*****, представлявано от С. Н. Т., с която се претендира установяване недължимостта на сумата от 1 818. 84 лв. с равностойност от 929. 96 евро /предвид Закона за въвеждане на еврото в Република България от 01.01.2026 г./, представляваща задължение по договор за кредит *******, ведно със законната лихва за забава. Моли се и за присъждане на сторените по делото разноски.

Ищецът твърди, че получил на 14.04.2025 г. покана за доброволно плащане, изходяща от „АПС Бета България“ ЕООД – дружество за събиране на вземания, на което от страна на ответното дружество било възложено събирането на вземания по договор за кредит *******, сключен между страните, по който към 16.03.2025 г. дължал 1 814. 93 лв. След това получил и втора покана на 02.04.2025 г. Излага, че няма никакви правоотношения с тези дружества, както и че не е сключвал договор за кредит с ответното дружество, не е подписвал такъв договор, не е усвоявал суми по него и съответно не дължи изпълнение, поради което и заявява настоящия иск.

Правното основание на предявения отрицателен установителен иск е чл. 124, 1 ал. 1 от ГПК.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се излага, че между страните е налице валиден договор за потребителски кредит № ******* от **.**.2024 г., сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, като се разяснява процедурата по сключването му, която в случая била изпълнената. Поради това се твърди, че искът следва да бъде отхвърлен. Също моли за присъждане на разноските по делото.

След запознаването с отговора на ответника ищецът е депозирил евентуално възражение за нищожност на договора, като е изложил обстойно доводите си в тази насока.

Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в същата факти и обстоятелства, становището на насрещните страни по нея и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ******* от **.**.2024 г., сключен между „СТИК – КРЕДИТ“ АД и ищеца, съгласно който на последният е представен кредит в размер на 600 лв., какъвто е размерът й на първата транзакция по кредитната линия. Уговорен е ГПР в размер на 42. 58 %, ГЛП от 36 % и 30-дневен срок за погасяване на първия транш. Изрично е посочено, че кредиторът предоставя на потребителя сумата по кредита в деня на сключване на настоящия договор, по избран от последния в заявлението за кредит начин, измежду: банков превод по посочена от потребителя банкова сметка или на каса на ЕasyPay ("ИзиПей"). Представени по делото са и общите условия към договора, разменена между страните по договора кореспонденция във връзка със сключването на договора. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР, поради което и не е подписан от потребителя.

Твърденията на ищеца не е разписвал договора от разстояние, в частност и че не е негов посочения от кредитора номер, се опровергават от изисканите данни по негова молба от Виваком, съгласно който ищецът е титуляр на посочения в договора мобилен номер към дата на сключване на договора.

Представен е също така договор за издаване на предплатена карта Bcard № ******** от същата дата, съгласно която ищецът е получил карта № ************* заедно с Пин код към нея от Изипей, като е посочен номера на банковата сметка, с която е свързана, а именно: BG58ESPY4004000**********. Договорът е разписан от ищеца /л. 96/.

Съгласно платежно нареждане от 14.09.2024 г. сумата от 600 лв. е преведена по горната банкова сметка от страна на ответното дружество.

2

По повод на оспорванията на ищеца е изискана информация от Изипей, съгласно която Н. Т. П. с ЕГН ********** е титуляр на платежна сметка при „Изипей" АД с IBAN BG58ESPY400400********** с издадена към нея предплатена карта с номер ************* (активна). Потвърждават, че на **.**.2024 г. по сметката е постъпил превод от Стик Кредит АД, нареден от сметка с IBAN BG**FINV915010******** и изпращат справка, проследяваща получаването и усвояването на сумата от 600.00 лв. Обръщаме внимание, че размерът на изтеглените средства надвишава сумата от 600.00 лв., тъй като е усвоена в същия ден заедно с превод, получен по сметката от друг кореспондент на същата дата. Видно от справката сумата е постъпила в 13.01 часа на **.**.2024 г., което съответства на предходните стъпки и часове в разменената между страните кореспонденция.

Въз основа на така установените факти, релевантни за решаването на делото, съдът намира от правна страна:

Вземанията на ответното дружество се основава на твърдения за сключен между страните договор за предоставяне на кредит от разстояние, сключването на който се отрича от ищеца. В чл. 6 ал. 1 Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ е дадена легална дефиниция на този вид договори, съгласно която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средствата за комуникация от разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В чл. 18 от ЗПФУР са посочените подлежащите на доказване обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че е получил съгласието му за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.Чл. 3 от същия предвижда, че електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) № 910/2014". Ал. 2 предвижда, че писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Т.е. всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис е електронен документ, като съгласно ал. 2 писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Т.е. в случая е налице неподписан документ. В същото време обаче е 3 представен сключен от разстояние договор за заем, в който се съдържат личните данни на ищеца, данни от личната му карта, постоянен адрес, мобилен номер и т.н., при което е достатъчно да се приеме, че договорът установява размяна на изявления и обективира съгласие на страните за неговото сключване. След одобрение на кандидата за финансова услуга - в случая предоставяне на заем на ищеца, е изпратен на посочената от нея електронна поща, електронен формат на договора за паричен заем от разстояние. Вярно, че ищецът оспорва съдържанието и подписа на представените и приложено по делото документи - договор, общи условия, платежни нареждания, кореспонденция между страните чрез електронни адреси, уведомление. Съдът намира обаче тези възражения са неоснователни, тъй като сумата е преведена на основание сключен договор по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като отношенията в тази връзка се уреждат електронно. Сключването става не чрез подписване на договора, а както вече се посочи посредством избиране от заемателя на изпратена му препратка на съответната интернет страница на заемодателя, като чрез активиране на съответния линк се счита, че заемателят е потвърдил съгласието си по договора. В подкрепа на извода за облигационна обвързаност е и факта на превеждане на сумата в полза на ищеца, по неговата сметка в Изипей на същата дата, както и последващото й усвояване. При това съдът намира, че по делото се събраха достатъчно доказателства, от които се установява съществувалата между страните облигационна връзка, поради което и отрицателния установителен иск с основание – липсата на такава, като неоснователен следва да бъде отхвърлен.

Независимо от така дадения извод, съдът следва да разгледа и евентуалните възражения за нищожност поради нарушенията на ЗПК и ЗЗП, като съгласно чл. 7, ал.

3 от ГПК следи служебно за тях. В тази връзка следва да се отбележи, че кредитополучателят е потребител, по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените по-горе разпоредби, освен ако търговецът не установи, че клаузата по договора е била индивидуално уговорена /чл.

146, ал. 4 ЗЗП/. Затова, доколкото не е налице изключението по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за противоречието на процесния договор с изискването за добросъвестност и наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, както и да се изследва твърдяната недействителност на същия.

С оглед установените по делото факти, съдът намира, че оспореният договор за кредит противоречи на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, поради което е нищожен. Това е така, тъй като съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени 4 към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 42. 58 %, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и формално отговаря и на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая обаче така посоченият размер на ГПР не отразява действителния такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно неустойката, която възлиза на 1 026. 33 лв. съгласно информация за кредита и задължението т.е надхвърля общите плащания по договора, без да е включена в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Неустойката е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по него, като съгласно чл. 27 от договора ако потребителят не изпълни задължението си да предостави обезпечение, той дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената от кредита сума за всеки ден, през който не е представеното договорно обезпечение. Чл. 17 предвижда в срок от три работни дни от сключване на договора да бъде осигурено действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство; респективно банкова гаранция, съобразно изискванията на общите условия към договора. В тази връзка съдът намира, че предвид съдържанието на неустоечната клауза и съобразявайки разпоредбата на чл. 43, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, която гласи, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на гореописаните задължения да заплати неустойка, независимо дали изпълнява в срок другите поети по договора задължения, при което така уговорената клауза за неустойка е нищожна. В случая неустойка е уговорена за неосигуряване на обезпечение и всъщност като такава излиза извън типичната й функция, като дължима при неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума ведно със съответната възнаградителна лихва, кредитополучателят отново съобразно уговорките по договора дължи уговорената неустойка, което противоречи на същността на неустоечната клауза т.е на закона и на това основание се явява нищожна. Наред с това същата се явява при това положение уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния 5 процент на разходите, поради което на основание чл. 21 от ЗПК също е нищожна и плащане по нея не се дължи. Аргумент за това е и обстоятелството, че още изначално при подписване на договора, без изчакването на уговорения в чл. 7 тридневен срок същата е включена като част от месечната погасителна вноска. Т.е. налага се извода, че неустойката следва да бъде се включи при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит. Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор за кредит ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при което и съгласно закона се дължи връщане само на чистата стойност на кредита т.е. в случая сумата от 600 лв. с равностойност от 306. 77 евро.