Решение № 4163 от 31.10.2019, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№ 4163 31.10.2019 г. гр. Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА при участието на секретаря: Малина Петрова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5449 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Л.Т., ЕГН ********** против „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ….от 19.12.2014 г., по силата на който получила 2500 лева, платими на 14 седмични погасителни вноски, всяка в размер на по 186,39 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 30% и годишен процент на разходите в размер на 34,96%, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, ал.

2, чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.

Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка, получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за присъждане на 109,46 лева - получена без основание за възнаградителна лихва и 599,06 лева - за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите.

Твърди, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било спазено – размерите на ГЛП и ГПР били изрично посочени в договора. Общият размер на плащанията, изчислен към момента на сключване на договора, бил посочен в чл. 2, т. 7. ГПР се изчислявал в проценти и не представлявал фиксирана сума, а коефициент. Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не било приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен лихвен процент, а изискването на т. 11 било спазено, тъй като не било необходимо предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските между различните непогасени суми. Размерът на лихвата можел лесно да бъде установен предвид посочените стойности на заема и общата сума, която следвало да бъде върната. Нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК не било налице, т.к. ОУ не били поместени в отделен документ, а всички постигнати уговорки били включени в самия договор – подписан от ищеца.

Неоснователно било и възражението за нищожност на неустойката. Законът не изисквал при уговарянето й да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани.

Ищецът не предоставил гаранции за връщане на заема, като неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, поставяло дружеството в риск, който иначе щял да бъде покрит. Ответникът имал право да поставя изисквания за обезпечаване по своя преценка и в случай, че потребителят не ги приемал за резонни, не следвало да сключва договора.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал.

2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за заем от 19.12.2014 г., със сочените в ИМ параметри, по който предоставената сума от 2500 лева е усвоена и впоследствие – изцяло погасена; че по договора ищцата е платила и сумите от 109,46 лева - за възнаградителна лихва и 599,06 лева - за неустойка /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 9152/14.08.2019 г. – л.46-47/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о;

Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се обсъдят наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск по чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.

В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 2609,46 лева и какви вземания се включват в нея.

В чл.2, т.6 от договора е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 30 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още по-съществено, тъй като нито в договора, нито в погасителния план /л.17/, има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитора. Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на договора.

Не се споделят доводите в

ОИМ, че за спазване на законовото изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, е достатъчно да е посочен цифров израз в проценти. Напротив, за да се обезпечат правата на потребителя, в договора следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в нормата на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. От горното следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя /банка или небанкова финансова институция/, който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.

Не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 34,96 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 30 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение

№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

С оглед изложеното и тъй като в договора няма уточнение по какъв начин е формиран ГПР, кои разходи включва съответният процент и какъв е математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, следва, че договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.