Определение № 5915 от 17.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5915 гр. София, 17.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20248002104683 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби от Ц. А. Н. - П., подадени чрез пълномощник адв. В. Т. от АК – С., с които се обжалват поотделно въззивно решение № 160/16.05.2024 г. и решението за неговата поправка по чл. 247 ГПК с № 203/19.06.2024 г., двата акта постановени по в. гр. д. № 811/2023 г. на ОС - Перник.

С касационната жалба срещу първото решение се твърди, че то е необосновано, противоречи на закона и при постановяването му са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно е приложен материалния закон. Иска се решението да се отмени, вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде уважен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Претендират се и разноски.

С касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК, се твърди, че то също е необосновано и незаконосъобразно, постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила и логическото мислене, и при неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяната му. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.

2, предл. трето ГПК. Претендират се и разноски.

Насрещната страна по тези две касационни жалби – Л. С. Д., поотделно оспорва като неоснователни всяка от жалбите с писмени отговори, подадени чрез пълномощник адв. А.

П.. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в 1 процеса и срещу съдебни решения, подлежащи на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение № 160/16.05.2024 г. по в. гр. д. № 811/2023 г. на ОС Перник, е отменено първоинстанционното решение № 198 от 18.10.2023 г. по гр.д. № 3/2023 г. на РС- Радомир, в частта, с която е признато за установено по отношение на Л. С. Д., че Ц.

А. Н. – П. е индивидуален (изключителен) собственик по давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Р., местност „Д. Г.“ с площ от 500 кв.м, а по скица – 525 кв.м, при съседи: път, имот № **, имот № **, имот № **, заедно с построените в имота двуетажна жилищна сграда с площ от 61 кв.м, паянтова постройка с площ от 24 кв.м и още една паянтова постройка с площ от 15 кв.м., вместо което въззивният съд е постановил, че отхвърля предявеният по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК иск от Л. С. Д. срещу Ц. А. Н. – П. за признаване за установено в отношенията между страните, че Л. С. Д. е собственик на посочените имоти, и е осъдил Ц. А.-П. да заплати на Л. Д. 2625 лв. разноски за двете съдебни инстанции.

С последващо решение № 203/19.06.2024 г. по същото въззивно дело, постановено в производство по чл. 247 ГПК, диспозитивът на първото въззивно решение е поправено поради погрешното посочване имената на ищец и ответник, като в диспозитива, с който предявеният иск е отхвърлен, имената на страните са посочени според тяхното действително процесуално положение, а именно, че се отхвърля предявеният по реда на чл. 124, ал. 1, пр.

2 ГПК иск от Ц. А. Н. – П. срещу Л. С. Д. за признаване за установено в отношенията между страните, че Ц. А. Н. – П. е собственик на посочените имоти.

Първоинстанционният съд е уважил предявеният от Ц. А. Н. – П. срещу ответниците Л. С.

Д. и А. Ц. Н. положителен установителен иск за собственост на описаните по-горе имоти, като е признал на основание чл.124, ал.1 ГПК за установено между страните, че ищцата Ц.

А. Н. – П. е собственик спрямо ответниците по давностно владение на посочените имоти.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу това решение само от ответницата Л.

С. Д.. Към тази жалба другата ответница - А. Ц. Н., не се е присъединила в срока и по реда на чл.265, ал.1 ГПК – видно от съдържанието на протокола от откритото съдебно заседание пред въззивния съд на 16.04.2024 г., която възможност на последната е била указана с определение № 185/12.03.2024 г., връчено на същата с призовката за това заседание. По отношение на А. Ц. Н. по делото липсват данни, обуславящи приложението на чл.265, ал.2 ГПК.

За да отхвърли иска, предявен от Ц. А. Н. – П. срещу Л. С. Д., въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че с писмен договор за продажба от 13.02.1954 г. С. Н. К. е придобил описания в исковата молба недвижим имот в [населено място], с площ 500 кв.м., а по скица 525 кв.м. Впоследствие, през 1960 г., той заедно със съпругата му Р. Г. К., изгражда в този незастроен тогава имот двуетажна жилищна сграда с площ от 61 кв.м, паянтова постройка с площ от 24 кв.м и още една паянтова постройка с площ от 15 кв.м. За неспорно е прието още, че приживе двамата съпрузи са упражнявали продължила повече от 10 години постоянна, непрекъсната, спокойна, явна и несъмнена фактическа власт за себе си върху така посочените имоти – както върху недвижимия имот от 500 кв.м, така и върху построените в него сгради. Въпреки обстоятелството, че договорът за покупко-продажба на незастроения 2 имот не е бил сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална форма, решаващият съд е приел, че въз основа на него С. К. е получил владението върху този имот, и на основание чл.

79 ЗС, той и съпругата му, по силата на дългата придобивна давност, са станали собственици на имота, а по силата на приращението (чл. 92 ЗС) и на построените в него сгради. С. К. е починал на 01.01.1997 г., и оставил законни наследници съпругата си Р. К. и двете си деца- Л. С. Д. и А. С. Н.. Преживялата съпруга е прието да е останала собственик на 1/2 от процесните имоти, тъй като същите са били съпружеска имуществена общност, а останалата 1/2 се е разпределила поравно за всеки наследник- по 1/6, и така собствеността върху имотите е била разпределена 4/6 за Р. К., 1/6 за Л. Д. и 1/6 за А. Н.. След смъртта на А.

Н. (30.11.1997 г.) неговата 1/6 се е разпределила между двамата му наследници законни наследници А. Ц. Н. (съпруга) и Ц. А. Н. –П. (дъщеря), които са придобили по 1/12 от имота, при което собствеността върху имотите е посочено, че е била разпределена така : 4/6 за Р. К., 1/6 за Л. Д., 1/12 за А. Н. и 1/12 за Ц. Н. – П.. Р. К. умира на 02.02.2009 г., и нейните 4/6 идеални части от имотите са били наследени поравно от законните й наследници Л. Д.

(дъщеря) и Ц. Н. – П. (внучка), при което собствеността върху процесните имоти е била разпределена така : 6/12 (=1/6+4/12) за Л. Д., 1/12 за А. Н. и 5/12 за Ц. Н. – П..

От показанията на разпитаните свидетели е установено, че след смъртта на Р. К., за подръжката на имота се е грижила ищцата Ц. Н. – П.. Ответницата от своя страна е живеела в [населено място], но е посещавала имота след 02.02.2009 г., като през 2022 г. е получила предложение от ищцата да закупи нейната идеална собствена част, което предложение е отхвърлила. От събраните писмени доказателства е установено, че ищцата е сключила договор за електроенергия от 2016 г. за имота, който преди това е бил на името на починалата К., също че ответницата Д. е заплащала данъци и такси за процесния имот за част от годините след смъртта на К..

С оглед на така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд, воден от разбирането по приложението на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, че обитаващия имота сънаследник се явява владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другите сънаследници, е изложил правните си изводи по спора дали ищцата е придобила по давност собствените на ответницата Л. Д. идеални части от наследствените имоти. Съдът е приел, че ищцата не е доказала владението да й е било доброволна отстъпено от ответницата Д., нито са събрани доказателства П. да е отрекла по недвусмислен начин собственическите права на ответницата. В тази връзка е отречено както сключването на договор за доставка на ел. енергия само от ищцата, така и едностранното поддържане на имота и разноски по него след 02.02.2009 г. от ищцата, да имат значение на манифестиране своене спрямо ответницата. Също така е отбелязано, че отсъствието от имота на ответницата не води до изгубване на собственически права. В заключение е направен решаващ извод, че ищцата П. не е придобила чрез давностно владение притежаваната от ответницата Д. по наследствено правоприемство от родителите на последната 1/ 2 ид.части от процесния имот, и предявеният иск срещу Д. следва да бъде отхвърлен.

С решението си № 203/19.06.2024 г. по чл.247 ГПК, въззивният съд е посочил, че е формирал воля в мотивите си, че искът е неоснователен, а именно предявеният от П. срещу 3

Д. за признаване за установено, че първата е собственик, но погрешно е посочил в диспозитива, че искът е предявен от Д. срещу П. с което е допусната очевидна фактическа грешка, която трябва да се отстрани.

Искането на касатора за допускане касационно обжалване както на основото възивно решение, така и на това за неговата поправка по чл.247 ГПК, се основава на чл. 280, ал. 1, т.

1 и т. 3 ГПК, и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Изложенията по двете касационни жалби са идентични, и се поставят следните въпроси:

1/„Налице ли е съсобственост на идеални части, когато за имот предмет на установителен иск, няма документ за собственост?“;

2/ „Следва ли да се доказва завладяването на частите на останалите и манифестира пред тях, ако другия съсобственик не проявява никакъв интерес към имота, както и ако това е обективно невъзможно? В случая са налице инцидентни посещения от страна на едната страна в имота.“;

3/ „Налице ли е годен обект на собственост и ако това е така – налице ли са валидни сделки по отношение на същия?“;

4/ „Длъжен ли е съдът да разгледа и да се произнесе поотделно за всеки един от недвижимите обекти по иск по чл. 124 от ГПК, при положение, че ответниците имат едно и също поведение към всеки един от недвижимите имоти?“;

5/ „Може ли съдът да отхвърли иск по чл. 124 от ГПК за недвижим имот – дворно място, а да уважи такъв по отношение на сградите ситуирани в този недвижим имот?“;

6/ „Следва ли съдът да изложи мотиви за уважаване или отхвърляне на иск по чл.124 от ГПК за всеки един от обектите /недвижими имоти/, предмет на претенцията?“;

7/ „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор на същите?“;

8/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то съвкупно?“;

9/ „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“ По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС- задължителна с тълкувателни решения и решения по чл.290 ГПК.

Касаторът обжалва основното решение по чл. 124, ал. 1 ГПК и това за поправката му по чл.

247, ал.1 ГПК, с еднакви оплаквания и изложения. Същностна черта на решението по чл.247 ГПК- за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение по спора е, че то има за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил основния акт, по причина, че не става дума за изменение или отменяне на формираната воля 4 на съда, която е ясна, но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска, премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, а не подменя съдържанието на поправения акт. Когато страната счита, че основното решение страда от неотстраним от самия съд порок (нищожност, недопустимост или неправилност), извън допусната техническа грешка, пътят за защитата й е да подаде жалба срещу основното решение, което в случая е направено от ищцата. Ето защо при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да провери само дали са били налице предпоставките по чл. 247 ГПК, поради което релевантни от гледна точка разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК се явяват въпроси, които касаят провеждането на производството по чл.