Решение № 43 от 04.03.2026, Районен съд - Елин Пелин

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Елин Пелин, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЕЛИН ПЕЛИН, I СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Борислав Люб. Чернев при участието на секретаря Миглена М. Димитрова Славова като разгледа докладваното от Борислав Люб. Чернев Гражданско дело № 20251820100623 по описа за 2025 година

Твърди се с исковата молба, че на 27.06.2022 г. между С. К. П. и „СТИК-КРЕДИТ" АД, е сключен Договор за потребителски кредит № 849104/27.06.2022г. /Договора/, под формата на кредитна линия предоставен от разстояние. По силата на договора ответникът предоставил в заем на ищцата сума в размер на 3000 лв., със задължение на потребителя да върне сумата в срок от 24 месеца при лихвен процент от 36% и годишен процент на разходите 42.58 %, като общата сума дължима от потребителя била 4 612.07 лева. С Договора било предвидено обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция.

Твърди се, че според чл. 17, ал. 1 от Договора потребителят следвало в срок до 3 дни от сключването му да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 ЗЗД в полза на кредитора, като третото лице се задължавало да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице – поръчител и банковата гаранция трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и подлежали на одобряване от кредитора и по преценка на последния. Изискванията към поръчителя били уредени в чл.20, ал.1 от ОУ, а в чл.22 от ОУ посочени изискванията за банковата гаранция.

Сочи се с ИМ, че чл.27 от Договора предвиждал неустойка в случай, че потребителят не изпълнел задължението си да обезпечи кредита, която неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението.

Твърди се, че Договорът противоречи на добрите нрави, накърнява принципа за 1 добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения, както и принципа на справедливостта.

Твърди, че клаузата за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като цели заобикаляне нормата на чл.16 от ЗПК.

Счита, че предвидената неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума е нищожна на основание чл.26, ал. 1, пр.3 ЗЗД, излизаща извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се явява средство за обогатяването на кредитора.

Неустойката не била включена в ГПР по Договора, което се явявало нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Твърди се, че доколкото предвидената неустойка в чл.27 във вр. с чл. 17 от Договора се явявала нищожна, ответникът не следвало да получава суми за неустойка, а заплатената до датата на исковата молба подлежала на връщане на осн. чл. 55 ЗЗД. В последна връзка се твърди, че към датата на подаването на исковата молба ищцата е заплатила сума в размер на 5 682 лв. по Договора, от които 3000 лв. - главница, 1 612лв. - лихва, а с разликата до 5682 лв. е заплатила неустойка в размер на 1 070.00 лева

Иска се съдът да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожност на клаузите на чл.27 във вр. с чл.17 от Договора и на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на С. К. П. 1 070,00 лева - заплатена без основание недължима сума, претендирана от ответника, като дължима неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е било предоставено обезпечението по чл.27 във вр. с чл.17 от Договора.

Претендират се сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на ИМ, с който оспорва предявените искове.

Твърди, че потребителят и ищец в настоящото производство е отправил искане за сключване на договор за заем и договорът е сключен при насрещни изявления на страните разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал изрично съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР.

Твърди се с отговора, че по отношение на ГПР по Договора са били спазени всички изисквания заложени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Твърди, че оспорваната от ищеца неустойка е действителна, като условията за предоставяне на обезпечението били напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната.

По отношение на осъдителната претенция ответникът не оспорва и признава, че е получил процесната сума, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни.

По всичките си възражения ответникът е изложил с отговора по чл.131 ГПК подробни съображения.

По същество се иска отхвърляне на предявените искове.

Претендират се направените по делото разноски.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните, че същите са сключили Договор за потребителски кредит № 849104 от 27.06.2022г. с размер на кредита - 3 000 лева и общо дължима сума от 4612.07 лева при срок на кредита – 24 месеца при месечни вноски в размер на 436.35 лева, 2 при ГЛП - 36 % и ГПР - 42.58 %.

Съгласно чл.17 от процесния Договор страните са договорили обезпечение посредством осигуряване от потребителят, в срок до три дни от сключване на договора, действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчитевство в полза на кредитора при условия и предпоставки посочени в Договора.

Според чл.27 от Договора, в снлучай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.17, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден през който не е предоставено договореното обезпечение по чл.17.

Със същата клауза страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението причинява на кредитора вреди, в размер на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Приели са в отношенията помежду си, че потребителят ще заплаща начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като неустойката ще се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В случай, че осигури обезпечението, макар и след изтичането на срока по чл.19, неустойката няма да се дължи от момента на осигуряването му. Ако след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини отново настъпва неизпълнение на чл.17 и потребителят дължи неустойка считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.

Според чл. 27, ал. 2 от Договора неустойкта се заплаща от потребителя заедно с всяка погасителна вноска и е включена в погасителния план към Договор. С оглед така постигнатите договорентости между страните съдът приема, че липсва обезпечителната функция на неустойката, като тя не гарантира възстановяване на вреди, а генерира санкция независимо от настъпването или не на вреди от неизпълнение на вменявано на потребителя с чл.17 от Договора задължение. Същата е договорена като дължима с месечните погасителни вноски още към момента на сключване на договора. В този смисъл така договорената неустойка има харатер на допълнително скрито възнаграждение за кредитора, начислимо и платимо още с първата дължима от потребителя вноска по кредита към 27.07.22г. съгласно погасителния план към Договора. Нещо повече, от съдържанието на клаузите по Договора следва, че процесната неустойката е дължима независимо от изпълнението на задълженията за главница и лихва по Договора съгласно погасителния план.

На следващо място, така договорената неустойка не е включена в ГПР и в последна връзка същият от 42.58% не отговаря на действителния, което представлява заобикаляне на закона, предвид разпоредбите на чл.19, ал.4 ЗПК вр. §1 от ДР на ЗПК.

Така постигнатата договореност противоречи и на чл.16 от ЗПК, която въздига в задължение на кредитора, преди сключване на договора за кредит да извърши проверка относно кредитоспособноста на протебителя, след което да се пристъпи към финализиране на договора или да откаже неговото сключване, с оглед данните от проверката /Глава четвърта ЗПК/. Преамбюлът към директива 2008/48 ЕО на Европейския парламент и на съвета относно договорите за потребителски кредити също приема , че “ В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходзимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин ”.

Договорната клауза на чл.27, ал.1 от Договора освен, че не кореспондира с обезпечителната функция на “ договаряната” между страните неустойка, с оглед нейната гаранционна, обезпечителна и санкционна характеристика, представлява изначално прехвърляне върху заемателя отговорността на заемодателя като финансова институция, за не извършена от последния предварително проверка и преценка платежоспособноста или не на потребителя.

Съгласно чл.24 от ЗПК по отношение на договорите за потребителски кредити, към които 3 се отнася и процесния договор за паричен заем, са приложими нормите на чл.143 до чл.148 от ЗЗП /Глава шеста от ЗЗП - Неравноправни клаузи в потребителски договори/, в противоречие с които се намират и клаузата на чл.27, ал.1, вр. с чл.17 от Договора, поради което съдът приема, че така цитираните разпоредби не са индивидуално уговорени между страните, а на кредитополучателя / потребителя / е бил предоставен еднотипен договор за потребителски кредит, на съдържанието на който ищцата не е могла да влияе / чл.146, ал.2 ЗЗП/. С така договорената неустойка се накърняват и добрите нрави, като със същата ответникът е преследвал обезпечаване на неизпълнение на насрещно задължение на потребителя, което не е свързано пряко с претърпени вреди. Съгласно т.3 от ТР1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС на РБ, нищожни са поради накърняване на добрите нрави клаузите за неустойка, уговорени извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

При горните съображения съдът приема, че задължението за потребителя, произтичащо от разпоредбите на чл.27, вр. с чл.17 от Договора е нищожно. По това произтичащо от Договора задължение, но при изначална липса на основание съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД потребителят е извършил плащане / признато от ответхника в настоящия процес/, което в размер на 1070.00 лева. С оглед процесуалното поведение на ответника, предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД се явява основателен и следва да се уважи, като на ищцата се възстанови паричната сума в посочения размер или 547.08 евро, като недължимо заплатена от потребителя по Договор за потребителски кредит № 849104 / 27.06.2022 година.

По разноските

От представения Договор за правна помощ от 23.06.2025г., е видно, че е сключен между ищцата и адв. П.Н. при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.. С оглед вътрешните отношения между представлявания и представителя, съдът не дължи проверка на отношения между упълномощения адвокат и ищеца по настоящото производство. Налице е конкретно позоваване на хипотеза от визираните в чл.38, ал.1 ЗА. Съгласно трайната съдебна практика, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение при условието на чл.38, ал.1 ЗА, достатъчна предпоставка е наличието на договор за правна защита и съдействие с отразено в същия че помощта се предоставя на материално затруднени лица. Отговорността за разноските е функция от изхода на делото по въведения материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвоката и клиент / вж.Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д. № 2798/18 г., ВКС, 1 ГО; Определение № 616 от 5.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. № 5089/2016 г.; Определение №708/05.11.2015г. по д. 4891/2015г., 4 г.о./. Предвид изхода на спора по настоящото дело, на адв. Н. следва да се определи възнаграждение в размер на 200.00 евро по така предявения иск.