Решение № 1056 от 18.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1056 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-14 СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Апостолова при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Маргарита Апостолова Гражданско дело № 20241100112720 по описа за 2024 година

Образувано е по предявени от П. Х. Б. срещу „Ленно“ АД искове с пр.основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143 от ЗЗП за прогласяване на недействителност на договорни клаузи от договор за бизнес кредит-клиентски №5744/25,01,2018год., а именно:

-чл.2,3, б.“а“ и б.“б“-досежно договорна лихва; чл.2,3, б.“а“ и б.“б“-досежно неустойка за забава; чл.5,2,б.“а“, вр.чл.2,4, б.“е“-такса за предсрочно погасяване;

Релевират се доводи, че между страните е сключен договор за заем бизнес кредит — с клиентски №5744 от 25.01.2018 г. с нотариална заверка на подписите, по силата на който на „П.транс“ ЕООД, като кредитополучател е предоставена сумата от 24 991,69 евро. П. Б. е съдлъжник по договора за кредит.

Излага становище за нищожност на клаузата по договора, в частта за дължимата лихва по кредита. Уговорката за фиксиран годишен лихвен процент в размер на 27,00 % е в нарушение на добрите нрави и внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е нищожна. Поддържа, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е тя да не надвишава с повече от три пъти законната такава. Лихва в размер 27 % надхвърля значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2018г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави. Налице е явна нееквИ.лентност между двете престации, като няма обстоятелства, които да обосновават определянето на годишен лихвен процент по договора в такъв висок размер. Уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл.9 ЗЗД. Поддържа П. Б. да има 1 качеството потребител;

Излага съображения, че неустойката за забава по същество е добавък към възнаградителната лихва и би представлявала сигурна печалба към заемодателя, която би увеличила стойността на договора и е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

По отношение на таксата за предсрочно погасяване поддържа, че по същността си представлява неустойка, като противоречи на добрите нрави. Чрез нея се стига до скрито оскъпяване. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК са нарушени. С нея се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стига до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не е било извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Неустойката маскирана като такса за предсрочно погасяване по чл. 5,2, б. „а“ вр. чл. 2.4, б. (е), е била включена като падежно вземане - обезщетение за кредитора при предсрочно погасяване на вземането, а същевременно е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, т.к. е не съизмерима с предоставената заемна сума.

Съобразно изложеното е заявено становище за основателност на исковата претенция.

Претендира разноски.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Ленно“ АД, в който е изложено становище за недопустимост на предявените искове, тъй като със сключено във връзка с договора споразумение е уговорена арбитражна клауза, по силата на която всички спорове между страните се разрешават от Арбитражния съд при Асоциацията „Български арбитражен съд“. Наред с това, пред този арбитраж е предявен положителен установителен иск, с предмет действителността на уговорената чл.

2.3., б. „с“ неустоечна клауза, поради което, като по-късно образувано, настоящото производство следва да бъде прекратено на основание чл. 126 от ГПК. Посочва, че ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз основан на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 967/2019 г. на РС – гр. Пловдив и изпълнителен лист от 31.01.2019 г. Твърди се, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжниците по и.д.

№ 1187/2019 г. по описа на ЧСИ Константин Павлов, рег. № 824 на КЧСИ, като в срока по чл. 415 от ГПК те не са подали възражение срещу заповедта, поради което доводите им относно валидността на договора са били преклудирани в заповедното производство.

Оспорва възраженията за противоречие на възнаградителната лихва с добрите нрави.

Законодателят изрично е уредил лимитът на разходите по кредита с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което не могат да бъдат прилагани други лимити, основавани на добрите нрави.

Наред с това, с клаузите на чл. 2.3 б. „h“ и б. „i“ от договора е предвидено, че при редовното и пълно погасяване на задълженията по кредита, кредиторът се отказва от голяма част от възнаградителната лихва, което демонстрира добросъвестното му поведение. Поддържа, че въпреки това договорът няма потребителски характер и правилата на ЗПК не намират приложение. Навежда доводи, че в рамките на договорната им свобода страните са уговорили да се дължи такса за предсрочно погасяване при обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора. С тази такса се обезщетяват вредите, които кредиторът търпи, изразяващи се в размера на възнаградителната лихва, която би получил, в случай, че длъжникът не бе изгубил преимуществото на срока. Тази такса е била начислена само върху непогасените вноски. Намира, че общият размер на таксата не е прекомерен, като е в пъти по-нисък от очакваните лихви, които би получил за целия срок на договора.

Поддържа, че неустойката чл. 2.3 б. „с“ от договора е уговорена във връзка с конкретен вид 2 неизпълнение - забава на кредитора и в този смисъл не представлява скрита възнаградителна лихва. Навежда доводи, че неустойката не излиза извън присъщите й функции. Посочва, че размерът й не е прекомерен, като в същото време тя не може да бъде намалявана поради прекомерност на основание чл. 309 от ТЗ, доколкото процесният договор за кредит представлява търговска сделка, сключена между търговци. Твърди, че не е налице нееквИ.лентност на престациите, която да доведе до извод за противоречие с добрите нрави.

Съобразно изложеното моли производството да бъде прекратено, респ. исковата претенция да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

При така изложеното съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Безспорно в отношенията между страните е обстоятелството, че между ответното дружество „Ленно“АД, като „заемодател“, от една страна и „П.транс“ЕООД, в качеството на заемополучател на 25.01.2018г. е сключен договор за заем „Бизнес Кредит“, клиентски № 5744. Ищецът П. Х. Б., е сключил договора, в качеството на солидарен длъжник, наред с В.Т. Б.а /солидарен длъжник и ипотекарен длъжник/. Предмет на договора е предоставяне на заем в размер на главницата до 25000евро.

Съгласно чл. 2.3, б. „а“ от договора заемополучателят дължи на заемодателя фиксирана лихва в размер на 27 % на година върху усвоената и непогасена част от главницата на предоставения заем.

Чл. 2.3, б. „в“ от договора предвижда, че в случай че заемополучателят не изпълни което и да е задължение по договора на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,23% върху сборът от цялата непогасената част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми.

Клаузата по чл. 2.4, б. „е“, подточка „ii“ от договора урежда правото на заемополучателя да погаси предсрочно заема, но при условие, че заплати такса за предсрочно прекратяване в размер на 7,5 % от размера на всички вноски, които кредитополучателят би дължал според погасителния план.

С оглед неизпълнени задължения по договора между „П.транс“ЕООД, П. Х. Б. и „Ленно“АД е сключено споразумение от 31,08,2023год., с което е договорено погасяване на задълженията;

Видно от приложеното за послужване гр.д.№ 967/2019год. по описа на районен съд Пловдив, е издадена по реда на чл.417, т.3 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение с №889/28,01,2019год., с която „П.транс“ЕООД, заемополучател, П. Х. Б., в качеството на солидарен длъжник и В.Т. Б.а, в качеството на солидарен длъжник са осъдени да заплатят солидарно на „Ленно“ АД сума в размер на 24991,69евро-главница по договор за заем бизнес кредит № 5744/25,01,2018год. с нотариална заверка на подписите – предсрочно изискуем, 4176,88евро-договорна лихва по чл.2,3, б.а и б.б от договора за периода от 26,04,2018год.-25,12,2018год., 12711,34евро- неустойка за забава по чл.2,3,б.с и б.д от договора, за периода от 26,05,2018год.-17,01,2019год., 1125,00евро- разноски по заема по чл.2,5 и 9707,48евро –такса за предсрочно погасяване по чл.5,2, вр.чл.2,4, б. е, ведно със законна лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда 18,01,2019год. до окончателното погасяване;

Видно от приложено съобщение на ЧСИ К.П., изх.№ 15,07,2019год. по изп.д. № 20198240401187 заповед за незабавно изпълнение, ведно с изпълнителен лист е връчена на „П.транс“ ЕООД на 09,07,2019год.;

Видно от съобщение изх.№ 68655/19,07,2019год. заповед по чл.417 от ГПК, ведно с изпълнителен лист е връчена на П. Х. Б. на 17,07,2019год. –лично.

3

Не е спорно между страните, че не е депозирано възражение срещу издадената заповед за изпълнение, вкл. от солидарния длъжник П. Б., поради което същата е влязла в сила.

При така изложената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

В процесната хипотеза спорът между страните е обусловен от обстоятелството, доколко ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобИ. стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност. Съгласно константната практика на Съда на Европейския съюз по въпросите, свързани с приложението на чл. 2, б. „б“ от ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета, транспонирана в националното законодателство, съдът дължи да извърши проверка на всички обстоятелства и доказателства, с оглед преценка дали физическото лице, страна по договора е придобило стоки или услуги и дали при сключването на договора, физическото лице е действало извън рамките на осъществяваната от него търговска или професионална дейност./ Решение с №26/22.02.2024 год. , ВКС, ТК, 1ТО, т.д.№ 1253 по описа на ВКС за 2023г./; С т.39 от решение по дело С-348/14 на СЕС, в определението потребител по чл.2, б.“б“ от ДиректИ. 93/13 попада и физическо лице, което има положението солидарен длъжник по договор за кредит, ако действа извън рамките на неговата търговска или професионална дейност;

Едва в хипотезата на признато качество на ищеца потребител е допустима за разглеждане исковата претенция за нищожност на договорни клаузи, основани на неравноправност, въпреки влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, поради липса на възражение. / Решение C-139/22 (2023 г.) допуска оспорване на неравноправни клаузи от потребителски договор дори при влязла в сила заповед за изпълнение без подадено възражение, като налага служебна проверка от съда по изпълнението за съответствие с ДиректИ. 93/13/ЕОЗ/.

В конкретната хипотеза настоящият състав намира, че за ищеца не се установява качеството потребител. Дължимата преценка е за всеки конкретен казус на основание професионални или функционални връзки между дружеството и физическото лице.

Ищецът П. Б., е едноличен собственик на капитала на „П.транс“ЕООД и негов управител, поради което не може да се ползва от потребителска защита, тъй като участието му в сделката като солидарен длъжник е именно във връзка с професионалната му дейност, представляващ търговското дружество заемополучател;