Решение № 263202 от 27.10.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№………….. гр. София, 27.10.2022 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА при участието на секретар Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 4204 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20277632 от 16.12.2020 г., постановено по гр.д. № 79191 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 150-ти състав, районният съд е осъдил ответника Република България, представляван от министъра на финансите, да заплати на ищеца „С.И.п.” ЕООД на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ сумата в размер на 11293,57 лева, представляваща обезщетение за вреди, изразяваща се в заплатена такса в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. по чл. 35а ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с решение от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2004 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.12.2018 г., до окончателно плащане на сумата. С крайния съдебен акт ответникът е бил осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 1495,74 лева, представляваща разноски по делото.

Решението е било обжалвано от ответника в първоинстанционното производство. В жалбата се твърди, че решението на районния съд е недопустимо. Подчертава се липсата на процесуална и материалноправна легитимация на държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 от ГПК от министъра на финансите, да отговаря по предявения иск за обезщетение за вреди, настъпили от законодателната дейност на Народното събрание. Посочва се, че държавата и Народното събрание са различни правни субекти. Оплакванията на ищеца касаели дейността на Народното събрание, различен правен субект от ответника. Ищецът поддържал неоснователно да е претърпял вреди от поведението на Народното събрание, поради което именно то било пасивно легитимирано, а самото Народно събрание се представлявало от неговия председател. Министърът на финансите като представител на държавата нямал качеството на възложител на работата на Народното събрание и/или на народните представители, нито имал правомощия пряко да им предоставя изпълнение на властнически функции, дейности и правомощия.

Дори и да се приемело наличието на възлагане на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на държавата към Народното събрание за осъществяване на законодателна дейност, приложение следвало да намери разрешението в т. 3 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС – отговорността на юридически лица за действия на физически лица, на които те са възложили работа, се простирала само до онези физически лица, чиято дейност се намирала под пряк контрол на юридическото лице, чиято отговорност се търсела. Ако работата била възложена от едно юридическо лице на друго юридическо лице, което под свой контрол е възложило на свои служители или лица, работещи за него, то тогава първото юридическо лице не носило отговорност. В този смисъл се посочва отново, че Народното събрание се явявало отговорно в случая. Въззивникът сочи, че за отговорността на държавата за незаконосъобразни актове и действия на нейните органи е налице законова рамка и регламентация в ЗОДОВ. СРС неправилно бил приел, че държавата била възложител на Народното събрание/народните представители, без да посочи конкретни мотиви в тази насока - Народното събрание било орган на държавата, чрез който се упражнявала държавна власт и редица основни държавни функции.

Законодателната дейност, респ. законите, не представлявали и не можели да се приравнят на „незаконни актове или действия” по смисъла на чл. 7 от КРБ.

Актовете и действията на Народното събрание във връзка с осъществяваната законодателна дейност изначално не подлежали на контрол за законосъобразност, т.е. не можели да бъдат „незаконни”. Предвид специфичния характер на законодателната дейност и с оглед принципа на правната сигурност законодателят бил предвидил специален ред за осъществяване на контрол на законите и увреждането на правните последици от противоконституционните закони, което ги изключвало от приложното поле на чл. 7 от КРБ. В жалбата се възразява, че в настоящия случай не бил предявен иск за обезщетение на вреди, настъпили вследствие на противоправно въздействие. Съдът не бил докладвал иск с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ в хода на производството, поради което не била предоставена възможност на ответника да упражни правото си на защита. Твърди се, че не била налице противоправност на действията на народните представители по гласуване и приемане на закон, обявен впоследствие за противоконституционен. Действието на решението на Конституционния съд било занапред. Липсата на противоправност в приложението на закона до обявяването му за противоконституционен водел до извод за липса на противоправност и на действията по приемането му. Възразява се, че ищецът не твърдял противоправно бездействие от страна на Народното събрание и не бил предявен подобен иск. Неправилно съдът бил приел, че било противоправно поведението на Народното събрание чрез народните представители, изразяващо се в неизпълнение на нормативно вмененото задължение за уреждане на последствията от приложението на обявените за противоконституционни норми – чл. 22, ал. 4 от ЗКС.

Конституционната разпоредба на чл. 151, ал. 2 от КРБ не задължавала Народното събрание да приеме закон по смисъла на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, като съдът неправилно бил приел, че посочената законова разпоредба предвиждала задължение за органа, приел противоконституционната разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагане на противоконституционния закон до обявяването му за такъв с решение на Конституционния съд. Според Правилника за организацията и дейността на Народното събрание тези правни последици трябвало да бъдат уредени в срок от два месеца от влизане в сила на решението на Конституционния съд. Дали обаче ще бъде приета правна уредба на съответния въпрос и с какво съдържание зависело единствено от Народното събрание. С оглед на това се твърди, че преценката за наличие на подлежащи на уредба правни последици от прилагане на противоконституционен закон до влизане в сила на решението на Конституционния съд, бил въпрос на изключително правомощие на законодателния орган. Твърди се, че към датата на подаване на исковата молба не били налице висящи заварени и неприключени отношения, а процесните разпоредби от ЗЕВИ били вече обявени за противоконституционни през 2014 г. Неправилно съдът бил приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка. Към момента на приемане на закона от Народното събрание на 04.12.2013 г. не била налице сигурност за настъпване на увеличение на имуществото на ищеца за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г., като ежемесечното удържане на такси за следващ период не бил резултат от противоправното действие на Народното събрание, а се явявал резултат от прилагането на вече взет закон. Твърди се, че заплащането на процесните такси, извършено на годно и валидно правно основание, не можело да се приеме за вреда, а приетото от СРС като противоправно бездействие било последващо спрямо момента на събиране от ищцовото дружество на процесните такси. Неправилен бил изводът на СРС за наличието на пропуснати ползи. Твърди се, че ищецът претендирал да е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народните представители, а от мотивите на СРС не ставало ясно какъв конкретен иск е уважил съдът и какви вреди е приел за настъпили – претърпени загуби или пропуснати ползи. Посочва се, че в законодателството не се съдържало разпоредба, по силата на която актът по чл.

22, ал. 4 от ЗКС следвало да бъде с правовъзстановително или компенсиращо в пълен размер съдържание. Твърди се, че решението на районния съд било немотивирано – не били разгледани възраженията на ответника касателно материалната и процесуалната легитимация на ответника, липсата на елементите от фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД, липсата на възлагане, съдът не бил разгледал възраженията на страната по отношение на доказателствата. Неправилно съдът не уважил възражението за погасяване на исковата претенция по давност с оглед на това, че в исковата молба се твърдяло увреждащото действие да е извършено на 04.12.2013, а исковата молба била подадена след изтичане на 5-годишния срок. Посочва се, че давността при известен деец, течала от датата на увреждането, тъй като съгласно т. 2 от Постановление № 2 от 21.21.1981 г. началната дата за всяка пропусната полза била една и съща, а не започвала да тече за всяка от тях поотделно. Направено е искане за обезсилване на решението като недопустимо, а при условията на евентуалност – за неговата отмяна като неправилно и отхвърляне на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство.

В отговора се посочва, че Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ за законодателната власт, чийто персонален състав (народните представители) са длъжностни лица със функционален имунитет. Те не отговаряли за обезщетяване на настъпили вреди, но на основание чл. 7 от КРБ държавата не била освободена от отговорност за вредите от незаконните актове и действия на Народното събрание и народните представители. Отговорността на Народното събрание била приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемали като основно свое задължение да я спазват под клетва. Съобразно чл. 22, ал. 4 от ЗКС Народното събрание имало задължение да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, като бездействието му в тази връзка било противоправно. Посочва се, че ищецът бил претърпял пропусната полза, която при липса на противоконституционния закон със сигурност би постъпила в неговия патримониум като част от дължимата цена за произведена електрическа енергия. Отговорността за вреди била на държавата – тя дължала обезщетение на увредените лица, защото неин орган бил постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоконституционно бездействал. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените от страната разноски за адвокатско възнаграждение.

В открито съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, не е била представлявана. Въззивникът е бил представляван от пълномощник. На етап ход по същество са били преповторени исканията, направени във въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е било обявено за безспорно, че ищецът е собственик на фотоволтаична електрическа централа, находяща с в УПИ I

– 640, кв. 74, с. Обнова, общ. Левски, обл. Плевен, въведена в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК-07-СЗР-17/14.02.2011 г., че е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия № 127/21.02.2011 г. с „ЧЕЗ Електро България” АД и договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия № P300016093/07.01.2010 г.

По делото е било обявено като общоизвестни и ненуждаещи се от доказване обстоятелството, че с параг. 6, т. 2 и 3 от ЗР към ЗДБРБ за 2014 г. са били създадени разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3, чл. 35б, ал. 1-4, чл. 35в, ал. 1-3, чл. 73, ал. 1-4 от ЗЕВИ, породили действие от 01.01.2014 г., като служебно известно обстоятелството, че с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд са били обявени за противоконституционни посочените изменения в ЗЕВИ.

От представените по делото писмени доказателства – протоколи за отчет за произведена електрическа енергия от ФВЕЦ „Обнова”, фактури, дневни отчети по сметка, удостоверения за удържана такса по чл. 35б, ал. 1 от ЗЕВИ и приложение – извлечение от справка по чл. 35б, ал. 2 от ЗЕВИ към писмо с вх. № 5192297/19.11.2019 г. от КЕВР, се установява, че в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 11293,57 лева, която е била удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача и преведена по сметка на КЕВР, откъдето е прехвърлена към централния държавен бюджет съгласно разпоредбите на чл. 35б, ал. 1 - 4 ЗЕВИ.

Разпечатката съдържа 24 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7f9fdd4e-2797-47cc-a4a9-f21d9e1d4a00