Решение № 3017 от 20.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3017 гр. София, 20.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. ИВАНОВА при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело № 20221110167294 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са от Е. Г. М. срещу [фирма] установителни искове с правно основание чл.

26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 3 и предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.

27, ал. 1 от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № [№] от 26.05.2022 г., предвиждаща задължение за заплащане на неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение поради противоречието й със добрите нрави и евентуално като неравноправна на основание чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП, както и насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, предявени от [фирма] срещу Е. Г. М. за заплащане на сумата от 1 200 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № [№] от 26.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.06.2023 г. до окончателното й изплащане и сумата от 287,68 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 26.05.2022 г. до 26.05.2023 г.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и ответника [фирма], в качеството му на кредитор, е сключен договор за кредит № № [№] от 26.05.2022 г. за предоставяне в полза на Е. М. на паричен заем в размер на сумата от 1 200 лева със задължение за връщането на заемната сума и допълнителни плащания в общ размер от 1 487,69 лева в срок до 26.05.2023 г., при установени ГПР в размер от 42,58 % и ГЛП в размер от 36 %. Твърди също, че съгласно клаузата на чл. 17, ал. 1 от договора за кредитополучателя е възникнало задължение в срок до 3 дни от сключването му да предостави на кредитора 1 обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство от физическо лице.

Поддържа се, че гаранцията следвало да съдържа безусловно и неотменимо изявление на търговската банка да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащането им, както и срок на валидност на гаранцията от наймалко 30 дни след падежа на последната вноска. По силата на чл. 17, ал. 1 от договора, физическото лице – поръчител следва да сключи договор по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД с кредитора със задължаване да отговаря за изпълнение на всички задължения на потребителя по договора, като както поръчителя, така и банковата гаранция подлежат на одобрение от кредитора по негова преценка. Посочва се, че съгласно клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора за кредит, при неизпълнение на задължението си по чл. 17, ал. 1 – за предоставяне в срок на обезпечение кредитополучателят дължи заплащането на неустойка в размер от 0,9 % от стойността на усвоената заемна сума за всеки ден, през който не е представено обезпечението. В исковата молба се твърди, че ищецът не е предоставил такова обезпечение, поради което от ответното дружество му е начислена като дължима неустойка в общ размер от 1 045,85 лева, чието плащане е разсрочено, чрез включването й в размера на месечните погасителни вноски, при което стойността им, заедно със съответната част от главницата и договорната лихва, възлиза на сумата от 211,13 лева. Ищецът оспорва клаузата на чл. 27 от процесния договор като недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като последната води до значителна нееквивалентност в престациите на страните и нарушава принципа за добросъвестност и справедливост в гражданскоправните отношения. Заявява, че неустойката излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Намира същата и за неравноправна – поради противоречието й с разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП, като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, като и поради противоречие с разпоредбата на чл.

143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. С тези съображения ищецът Е. М. отправя искане за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 от сключения между страните договор за кредит, предвиждаща заплащането на неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение – поради противоречието й с добрите нрави, евентуално като неравноправна Претендира присъждане на разноски.

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма], чрез пълномощника си адв. Х. Н., оспорва процесните искови претенции като неоснователни. Не оспорва и признава, че между ответното дружество, като кредитор и ищеца Е. М., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № [№] от 26.05.2022 г., по силата на който на М. е предоставена заемна сума в размер от 1 200 лева, която същият следвало да върне заедно с договорна лихва при условия и срокове, съгласно погасителен план към договора. Поддържа, че договорът е сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ – като част системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние и в съответствие с Общите условия на кредитора. Твърди, че в изпълнение на договорните си задължения [фирма] предоставило на ищеца заемната сума. Посочва, че договорът е 2 сключен по инициатива на Е. М., който, чрез създадения си личен профил, е попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние. На последния е представена преддоговорна информация, включваща стандартен европейски формуляр. Изяснява, че в изпратения на ищеца проект на договор за кредит и приложенията към него са посочени дължимите суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение, с които ищецът се е съгласил, подписвайки договора на 26.05.2022 г. Поддържа, че в конкретния случай не е начислявана неустойка по реда на чл. 27 от договора, както и, че тази клауза е действителна, като отговаряща на законовите изисквания. Намира, че доколкото неустойката е самостоятелно съглашение между страните, макар обективирано в самия договор, то спрямо същото не са приложими разпоредбите на ЗПК, а общите правила на ЗЗД. Същата е в съответствие с присъщите си функции и е уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението на което не е обезпечено по друг начин. Размерът й се определя като процент от заетата сума и се начислява докато не бъде изпълнено задължението, което от своя страна зависи изцяло от волята на заемателя, поради което е могъл сам да ограничи размера й. В отговора се посочва, че така уговорената неустойка не води до неоснователно разместване на блага, като основната й цел е да репарира причинените вреди от неизпълнението на задължението на ищеца. Посочва се, че няма законовоустановен максимален размер относно неустойката, поради което и последната не противоречи на добрите нрави, но дори и да се приеме, че същата е прекомерна, то следва да бъде намалена, без обявяване на клаузата за изцяло недействителна. Оспорва в настоящата хипотеза да е налице изначална невъзможност за осигуряване от Е. М. на договорното обезпечение, доколкото последният е имал възможността първо да осигури последното и след това да сключи договора. С тези съображения се отправя искане за отхвърляне на исковете.

С определение на съда от 28.08.2023 г. за съвместно разглеждане в производството с първоначалната искова молба и предявените със същата искови претенции е приета насрещната искова молба, обективирана в писмен отговор от 16.06.2023 г., уточнена с молба – заявление от 24.08.2023 г. с предявените със същата искове за осъждане на Е. Г. М. да заплати на [фирма] сумата от 1 200 лева, представляваща непогасена главница по договора за потребителски кредит № [№] от 26.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.06.2023 г. до окончателното й изплащане и сумата от 287,68 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 26.05.2022 г. до 26.05.2023 г.

В насрещната искова молба [фирма] посочва, че процесният договор за потребителски кредит от 26.05.2022 г. е сключен между страните след подадена от Е. М. онлайн заявка на сайта на дружеството. Поддържа, че с част от предоставената заемна сума в общ размер от 1 200 лева служебно е погасено задължението на заемателя по предходен договор за кредит № [№] между страните, а остатъкът от 617,18 лева е преведен на М. в брой, на каса на „И.“.

По този начин дружеството – кредитор е изпълнило договорните си задължения. С договора е уговорено в полза на [фирма] да бъде заплатена и възнаградителна лихва, като 3 начислената такава възлиза на сумата от 287,68 лева за целия срок на договора от 26.05.2022 г. до 26.05.2023 г. Съгласно уговореното между страните договорът е сключен за срок от 12 месеца и е с краен падеж на 26.05.2023 г., определен от падежа на последната 12 погасителна вноска. Твърди се също, че просрочените плащания се олихвяват с лихвен процент от 10 %. Посочва се, че Е. М. не е изпълнил задълженията си по договора за потребителски кредит, като не е извършил никакво плащане за погасяване на задълженията си. Ето защо, [фирма] отправя искане за осъждане на последния да заплати изискуемите парични вземания за главница и договорна лихва. Претендират се и разноски, направени във връзка с насрещните искови претенции.

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор на насрещната искова молба ответникът Е. М., чрез пълномощника си адв. М. М., оспорва същата с довод, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК.

Конкретно счита, че същият не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора единствено е посочен приложимият ГЛП от 36 %, но липсва описание на условията по прилагането му, както и уточнение дали се касае за фиксиран за целия срок на договора или променлив такъв. Наред с това, договорът не отговаря и на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР, доколкото последният е отразен единствено като процент, без да са посочени конкретните разходи по см. на чл. 19, ал. 1 ЗПК, които включва.

Сключеният между страните договор не съдържа погасителен план съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, който да отговаря на изискванията откъм съдържанието му. Намира, че в процесния договор, при посочване на ГЛП и ГПР, неправилно не е взета предвид и неустойката, дължима от М. заради непредставяне на обезпечение, при което се стига до заобикаляне изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максимално допустимия размер на ГПР. Последната противоречи и на добрите нрави, тъй като по същността си представлява допълнителна печалба за кредитора, наред с договорната лихва. Предвид това, ответникът по насрещните искови намира, че в случая се дължи връщане единствено на получената заемна сума. Последният оспорва действителността и на клаузата за възнаградителна лихва с довод, че уговореният размер на последната противоречи на изискването за добросъвестност и равнопоставеност на страните по правоотношението. С тези доводи се отправя искане за отхвърляне на насрещните искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По първоначалните искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЗД:

Основателността на предявените искове е обусловена от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно доказване сключването на процесния договор за потребителски кредит от 26.05.2022 г., неговото конкретно съдържание, определено от правата и задълженията на страните, както и наличието на клуза, предвиждаща дължимостта на неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение.