Определение № 982 от 04.04.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно наказателно дело 1742/2024
- Вид
- Определение № 982
- Подписан
- 04.04.2024
- В сила
- 01.04.2024
- Състав
- Николай Младенов, Диана Василева, Петър Ненчев Славчев
Цитирани разпоредби
- чл. 2, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.36, ал.1 · Закон за адвокатурата
- чл.36, ал.2, изр.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 147, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 26, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 190, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 306, ал. 1, т. 4 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 345, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 982 гр. София, 01.04.2024 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Николай Младенов
Членове:
Петър Н. Славчев
Диана Василева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно частно наказателно дело № 20241100601742 по описа за 2024 година
Производството е по реда на гл. XXII от НПК.
Образувано е по частна жалба подадена от адв. М. Л. - САК, защитник на Г. Б. Г. срещу определение от 05.02.2024 г., постановено по НЧХД № 9811/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 112-ти състав, в частта, с която не са му присъдени разноски за сумата над 1200 лева до пълния претендиран размер от 1800 лева.
В жалбата се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Изразява се несъгласие с извода на първостепенния съд за липса на реално осъществена защита по НЧХД №9811/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 112-ти състав, тъй като адв. Л. се е явил в 2 открити съдебни заседания пред този състав и е депозирал 10 мотивирани искания. Допълва, че СРС неправилно е приел, че ВНЧХД №2548/2022г. по описа на СГС касае едно обвинение, а не няколко, тъй като неправилната правна квалификация не променя самостоятелността на всяко от описаните в тъжбата деяния, респективно фактическото наличие на повече обвинения, поради което чл. 13, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е приложим в конкретния случай. Навеждат се доводи, че незаконосъобразно е отказано да се увеличи минималното възнаграждение с ½ и да се присъдят по 900 лева адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции, в които адв. Л. е участвал в качеството му на защитник. С тези аргументи се моли определението да бъде отменено в обжалваната част и присъденото от СРС адвокатско възнаграждение да се завиши с ½ за всяка от двете съдебни инстанции за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействиe.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Производството по НЧХД 15322/2019г. по описа на Софийски районен съд, Н.О., 6ти състав е образувано по тъжба на П.П. и Т. Г., с която срещу Г. Г. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 НК.
Първоинстанционната присъда е отменена заради допуснати съществени процесуални нарушения и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.
1
Пред СГС са представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в който изрично е посочено, че подсъдимият Г. Г. се представлява безплатно от адв. М. Л. на основание чл.38, ал.1, т. 3 ЗА до приключване на делото пред всички инстанции.
След връщане на делото на първата инстанция с разпореждане от 23.11.2023г. е даден ход на тъжбата по НЧХД № 9811/2023г. по описа на Софийски районен съд, Н.О., 112-ми състав от П.П. и Т. Г., с която срещу Г. Г. е повдигнато обвинение за престъпления по чл.
148, ал. 1, т. 2, т. 4, пр. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 4, пр. 2, вр. чл. 147, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК за всеки един от пострадалите.
С определение от 18.01.2024 г. на Софийски районен съд, Н.О.,112-ти състав, наказателното производство е прекратено. С определение от 05.02.2024г. по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК частните тъжители са осъдени да заплатят разноските по делото за експертизи и адвокатски възнаграждения на основание чл. 190, ал. 1 от НПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, вр. чл. 2, ал. 2, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Именно това определение в частта, с която на адв. Л. не е присъдено възнаграждение за сумата над 1200 лева до пълния претендиран размер от 1800 лева за оказаната от него правна защита на подсъдимия по ВНЧХД 2548/22 на СГС и НЧХД 9811/2023 г. на СРС, е предмет на въззивна проверка.
С обжалваното определение първостепенният съд е приел, че при първото разглеждане на делото подсъдимият е бил осъден от СРС, 6-ти състав за извършено едно продължавано престъпление, каквото е посочено в присъдата на съда, която е отменена от СГС. Допълва, че от разпореждането на съда за насрочване на делото е видно, че подсъдимият Г. е предаден на съд само по едно обвинение, а не по няколко, поради което не са налице основания за увеличаване на възнаграждението на защитника с ½. По отношение на второто по ред гледане на делото пред първата инстанция, СРС е приел, че 2 от съдебните заседания са отложени поради неявяване на адв. Л. и нередовно призоваване на подсъдимия, както и заради неполучаване на книжата седем дни преди насроченото заседание и сторено възражение в този смисъл. В третото открито съдебно заседание на 18.01.2024 г. производството е прекратено поради погасяване на наказателното преследване по давност.
При тези обстоятелства, първоинстанционният съд е приел, че следва да присъди на адв. Л. само минималното възнаграждение по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата, а именно 600 лева, защото макар обвиненията срещу подсъдимия да са няколко, то реално не е осъществявана никаква защита по тях, а делото само е отлагано на процесуално основание, без да му е даван ход.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Настоящото производство е образувано по жалба, подадена от активно легитимирана страна, в законоустановения 7-дневен срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като същата е отправена до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съобразно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 НПК, когато подсъдимият бъде признат за невиновен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат в тежест на частния тъжител.
Видно от текста на цитираната разпоредба, отговорността за разноски следва да се понесе от страната, която неоснователно е инициирала съдебното производство. В случая образуваното наказателно производство е прекратено с определение от 18.01.2024г., като е влязло в сила на 03.02.2024г. Определението по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК е постановено на 2
05.02.2024г.
Съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл.38, ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2.
Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 189-190 НПК, приложими за всяка инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв., като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. В случая, във въззивното производство е представен такъв договор от 07.03.2022г., сключен между подсъдимия Г. Г. и адвокат Л. САК. Отразеното в договора основание за оказване на безплатна правна защита е чл. 38, ал.
1, т. 3, пр. 2 ЗАдв. – „близки“. В хода на въззивното производство насрещната страна не е въвела възражение за липса на предпоставките за договаряне на безплатна правна помощ, нито е представила доказателства, опровергаващи основанието по чл.38, ал.1, т. 3 ЗАдв., поради което съдът не следва да преценява валидността на сключения между подсъдимия и адв. Л. договор за правна защита. В горния смисъл е и константната практика на ВКС по приложение на чл.38, ал.2 ЗАдв., надлежно публикувана в правно- информационните системи.
По отношение на размера на адвокатското възнаграждение:
Процесуалният представител претендира адвокатското възнаграждение да бъде определено съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 3 на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения: За процесуално представителство, защита и съдействие на подсъдимия, частния тъжител или частния обвинител по няколко обвинения възнаграждението по ал. 1, предвидено за най-тежкото обвинение, се увеличава с ½ и според него следва да е в размер 900 лева за всяка от двете съдебни инстанции, а не 600 лева, както го е определил СРС.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища, поради което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл. 13, ал. 3 Наредба № 1/2004 г. задължава съда да увеличи минималното възнаграждение с ½ при наличие на повече от едно обвинение или 3 това увеличение подлежи на преценка с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото и оказаната по него безплатна адвокатска защита. При положителен отговор на първия въпрос е необходимо да се направи преценка дали в тази й редакция нормата е съответна на правото на ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на роднини, близки или на друг юрист - чл.38, ал.1, т.3 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в наказателния процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
Разпечатката съдържа 36 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7f877b85-3131-4da5-b514-6aa9e6d499a0