Определение № 25 от 14.01.2026, Окръжен съд - Смолян

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25 гр. Смолян, 14.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно частно гражданско дело № 20265400500029 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Постъпила е частна жалба Вх. № 170/13.01.2026г /регистратура ОС – Смолян/ от М. А. Б. ЕГН **********, чрез адв. М. О., против Определение № 10/07.01.2026г., постановено по гр. д. № 2/2026г. по описа на PC - Мадан, с което е върната исковата му молба против „А.” ЕАД, ЕИК ******* за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите: 995,76 евро (1 950,54 лева), от които 785,28 евро (1535,87 лева) – главница, 75,77 евро (148,19 лева) - договорна лихва за периода от 06.03.2023г. до 06.07.2023г., 101,97 евро (199,44 лева) – обезщетение за забава за периода от 07.03.2023г. до 29.12.2023г., разноски по делото 32,74 евро (64,04 лева) по Договор за заем № 9032-00*** от 23.06.2022 г., сключен с М. К. АД, вземанията по който са прехвърлени в полза на А. ЕАД с Приложение № 1/20.06.2023 г. към Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 30.03.2023г., за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.

№ 479/2023г. по описа на РС - Мадан, поради недействителността на договора за кредит, и за събирането на които е образувано изпълнително дело № 20249170400182 по описа на ЧСИ С. Д., рег. № * КЧСИ, поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск и производството по делото е прекратено.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението по подробно изложени съображения. Търси се отмяната му и връщане на делото на съда за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Не се претендират разноски.

Смолянският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е и основателна.

Предмет на предявения отрицателен установителен иск са суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 03.01.2024 г. по ч. гр. д.

№ 479/23 по описа на РС – Мадан, влязла в сила поради неподаване на 1 възражение от длъжника в законовия срок, въз основа на която е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство.

Ищецът обосновава допустимостта на претенцията си с доводи, че в заповедното производство не е разгледано в пълнота наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и отражението им върху задължението на потребителя, в каквато връзка се позовава на съдебна практика на СЕС и национална.

Районният съд е приел, че изчерпателно уредените способи за защита на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение: възражение по чл. 414 от ГПК, възражение по чл. 423 от ГПК и иск по чл. 424 от ГПК, осигуряват на длъжника пълноценна защита на интересите му, ако те са накърнени в рамките на заповедното производство, като пропускането им води до неблагоприятни за него последици, без обаче да му дава основание да търси защита чрез друг иск извън изрично предвидените, което произтича от целите и предназначението на заповедното производство. Приел е, че в случая ищецът е имал възможност да се защити и да направи възраженията си за недействителност на договора за кредит в рамките на производството по чл.

410 от ГПК чрез подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, от което не се е възползвал въпреки редовното връчване на заповедта, като този пропуск влече тежка преклузия за него: не може да предяви отрицателен установителен иск въз основа на факти, които до приключването на този срок са се били осъществили, освен ако не е знаел и не е могъл да знае за тях, като не се твърди длъжникът да е бил лишен от възможността да направи това или пък е пропуснал срока, за да поиска отмяна на заповедта по реда на чл. 423 от ГПК на посочените в нормата основания. Същевременно специалният иск по чл. 424 от ГПК дава право на длъжника да оспори вземането по исков ред само когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които той не е могъл да се снабди в същия срок. Съдът е приел, че изложените в исковата молба обстоятелства не са от категорията на предвидените в закона. Така е и с иска по чл. 439 от ГПК, защото признаването на кредита за недействителен не представлява нов факт по смисъла на ал. 2 от нормата. Районният съд е приел още, че в заповедното производство е извършена проверка за неравноправност на клаузите от договора, като е формиран извод за обоснована вероятност искането за присъждане на възнаграждение по сключения договор за допълнителни услуги да се основава на неравноправни клаузи, с които реално да се заобикаля ограничението на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК и да се нарушава забраната по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Именно поради това искането на заявителя е отхвърлено за сумата от 1297,70 лева – задължение за допълнителни услуги по Договор за допълнителни услуги към Договор за заем № 903200*** от 23.06.2022 г за периода от 06.03.2023 г. до 06.07.2023 г. Същевременно забраната за непререшаемост на правния спор не намира приложение, в случай че постановеният съдебен акт не съдържа мотиви, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, какъвто не е разглежданият казус. Приел е също, че в заповедното производство съдът не би могъл да извърши преценка как установената неравноправност се отразява върху общия размер на задължението на длъжника, тъй като производството е едностранно, основава се на фактически твърдения на заявителя, в случая цесионер на кредитодателя по договор за потребителски кредит и към момента на издаване на заповедта за изпълнение липсват данни какъв е общият размер на заплатените суми от потребителя по договора и каква част от тях е разпределена за погасяване на задължение, начислено въз основа на неравноправни клаузи. Евентуално извършените плащания на задължения по договора са факти, ползващи кредитополучателя, поради което той следва да ги докаже в исковото производство по реда на чл.

422 от ГПК при упражнено процесуално право на възражение по чл. 414, ал. 1 2 от ГПК против издадената заповед.

По принцип правилни са изводите на районния съд, че по реда на действащия ГПК заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК , респ.

423 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение. На разположение на длъжника остават само исковете по чл. 424 и чл. 439 от ГПК, като в първия случай той може да оспори вземането по исков ред само когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок, а по реда на чл. 439 ГПК може да оспори вземането отново само въз основа на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

Неправилно обаче е прието, че в заповедното производство е извършена изискуемата пълна проверка за неравноправност на клаузите на договора.

Спорът е правен и е за преценка допустимостта на предявен иск за недължимост на главница и лихви по нищожен договор за потребителски кредит, присъдени с влязла в сила заповед за изпълнение и евентуалното наличие на формирана сила на пресъдено нещо относно действителността на договора.

На този правен въпрос е дадено разрешение в практиката на СЕС, възприета и от актуалната практика на ВКС – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, т.50, решение от 17.05.2022г. по съединени дела С-693/19 и С- 831/19; определение от 18.12.2023г. по дело С-231/23; решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22, решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22 и решение от 07.11.24г. по дело С178/23; Определение № 1199 от 9.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г. на ВКС, II т. о., ТК, решение № 491/23.07.2024 г. по гр. д. № 1767/2023 г на ВКС, IV г.о. , в които се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите, като при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции. С оглед на това се приема, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС постановява, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 се приема, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им 3 характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си. Тази практика е доразвита с решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива.