Решение № 735 от 01.04.2019, Районен съд - Бургас

Р

Е Ш Е

Н И Е № 735 гр. Бургас, 01.04.2019 год.

В И М Е Т О НА Н А

Р О Д А

БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XL гр. състав, в публично съдебно заседание на два-десети март през две хиляди и деветнадесета година, с

Председател: Калин Кунчев при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 7146 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, чл.240, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от ”Профи Кредит България” ЕООД срещу К.Б.Г..

Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника, въз основа на което е било образувано ч. гр. дело № 4386/2018г. на РС Бургас. По него е била издадена такава за сумата 1 292.83 лв., представляваща глав-ница, дължима по договор за потребителски кредит № **********/10.05.2017г., в това чис-ло: 537.79 лв. – дадена в заем сума, 148.42 лв. – договорено възнаграждение, и 606.62 лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, ведно със законната лихва от 09. 05.2018г. до окончателното плащане, както и за направените по делото разноски. Твърди, също така, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което му е било указано да предяви иск за вземането си. Предвид това иска от Съда да постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на Г, че същият дължи горната сума.

Претендира разноски.

Ответникът, чрез назначения му особен представител – адв. М.М., оспорва исковете.

Излага съображения, че ищецът реално не му е предоставил услугите по допъл-нителния пакет, поради което сумата по него не се дължи. С оглед признанието на ищцова-та страна за извършени частични плащания, моли Съда да отхвърли претенцията за разли-ката над сумата от 513.89 лв.

Съдът – като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

По заявление на ”Профи Кредит

България” ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против К.Г. за исковата сума по ч. гр. дело № 4386/2018г. на РС Бургас, приложено към настоящото.

Същата е връчена на ответника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК.

Това обуславя наличието на правен интерес у ищеца от водене на предявените уста-новителни искове.

Представен е Договор за потребителски кредит с № **********, сключен от страните на 10.05.2017г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 650 лв., а последният се е задължил да му я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 232 лв. /49.90 % ГПР и 41.17 % ГЛП – по 0.11 % на ден/, както и да му заплати възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги – 779.94 лв., общо 1 661.94 лв., на 18 равни месечни вноски от по 92.33 лв., с дата на погасяване – 12-ти ден от месеца, до 12.11.2018г.

В т.12.3 от ОУ към него е предвидено, че в случай, че кредитополучателят просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо креди-тодателят да изпраща на съконтрахента си уведомление, покана, предизвестие или други.

При негова доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал доказателства да е за-плащал в срок уговорените вноски на ищеца, поради което следва да се приеме, че дейст-вително – към 03.01.2018г., са били налице условия за прекратяване на договора и обявява-не на предсрочната изискуемост на кредита, както се сочи в исковата молба.

Ищецът се позовава на автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на за-дълженията по договора за потребителски кредит, като твърди и че е уведомил ответника за това с нарочно уведомително писмо от 09.01.2018г. То е представено с исковата молба, но липсват доказателства да е било изпратено до Г., съответно – да е било получено от него. Това обаче в случая е без значение, тъй като към датата на приключване на устни-те състезания по делото цялото задължение е станало изискуемо.

Във връзка с възражението на особения представител на ответника, следва да се по-сочи, че т. нар. ”допълнителни услуги“ по договора за кредит, всъщност, са част от възна-граждението за предоставения заем, но са обособени самостоятелно с цел – заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходи-те. ”Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства“, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно – следващ кредит и условията по него, става по съ-гласие на страните. Останалите ”допълнителни услуги“ са свързани с усвояване и управле-ние на кредита – приоритетно отпускане, възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са такива – по договора за кредит, кое-то противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а клаузите, с които е уговорена дължимостта им, са нищожни, на основание чл.21 от с. з.

Но не само – понеже, както се каза, касае се за възна-граждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са включени в годишния про-цент на разходите – чл.19, ал.1 от ЗПК. И макар това да не е сторено, те – по естеството си, са част от същия. Но с тях се надвишава ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради кое-то клаузите за дължимост на възнагражденията за допълнителни услуги са нищожни и на друго основание, чл.19, ал.5 от ЗПК. По тези съображения вземането по договора за допъл-нителни услуги, не съществува.

Тук следва да се посочи и че нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от им-перативен характер и за приложението им Съдът следи служебно. Когато страна се позова-ва на договор – ищецът черпи правата си от договор за потребителски кредит, Съдът е длъ-жен да провери неговата действителност и без да има съответно позоваване – в този сми-съл Решение № 384 от 02.11.2011г. на ВКС по гр. дело № 1450/2010г., I г. о. и Определение № 483 от 08.10.2015г. на ВКС по гр. дело № 3383/2015г., I г. о.

Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съ-държанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се ка-сае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се полз-ва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало ико-номически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недос-тигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.

Предвид това, в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.

В случая уговореният ГЛП от 41.17

% е в четири пъти по-висок размер от този на за-конната лихва, поради което съответната клауза от договора за кредит се явява нищожна – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.

При това положение следва да се приеме, че за

Г. е възникнало валидно задъл-жение да заплати на ”Профи Кредит България” ЕООД единствено главницата по процес-ния договор за потребителски кредит, а именно – 650 лв.

Ищецът признава обстоятелството, че ответникът му е платил сумата от 429.60 лв., в това число:

369.11 лв. – главница, 10.49 лв. – лихви за забава, и 50 лв. – начислени такси по Тарифа. Последният не е ангажирал доказателства за това да е извършил други плащания.

Следователно остатъкът на дължимата от Г. главница по договора е 280.89 лв.

Искът по чл.422, ал.1 от ГПК в този размер е основателен и следва да бъде уважен. За разликата – до 1 292.83 лв., претенцията следва да се отхвърли, като неоснователна.

Върху главницата се дължи законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 09.05.2018г., до окончателното й из-плащане.

На ищцовото дружество следва да бъдат присъдени направените в заповедното и на-стоящото производства разноски, съразмерно с уважената част от иска – общо 91.18 лв. за държавни такси и възнаграждение за особен представител, и общо 32.27 лв. юрисконсулт-ски възнаграждения.

По изложените съображения, Съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.Б.Г., ЕГН: **********,***, че същият дължи на ”Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр.С, бул.““ № , бл., вх., сумата 280.89 лв., представляваща главница, дължима по договор за потреби-телски кредит № ********** от 10.05.2017г., ведно със законната лихва считано от 09.05. 2018г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 4386/2018г. на РС Бургас, като за разликата над нея до пълния предя-вен размер от 1 292.83 лв., включваща и сумите 148.42 лв. – договорна лихва и 606.62 лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422, ал.1 от ГПК, като неоснователен.

ОСЪЖДА К.Б.Г.,

ЕГН: **********,***, да заплати на ”Профи Кредит България” ЕООД, с ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр.С, бул.““ № , бл., вх., направените в заповедното и в настоящото производства разноски – общо 91.18 лв. за държавни такси и възнаграждение за особения представител, както и юрисконсултски възнаграждения в общ размер от 84.20 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия:/п/ Калин Кунчев

Вярно с оригинала: З.М.