Решение № 3854 от 27.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3854 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110146806 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата Н. Г. М. твърди в подадената на 19.09.2025 г. искова молба, че е сключила с ответника „Стик Кредит“ АД договор за кредит № ** от 11.12.2024 г., по силата на който й била отпусната в заем сумата от 1200 лв. В договора било предвидено и задължение за ищцата, като потребител, да предоставяне на гаранция в изключително кратък срок и в неизпълними за нея условия – да предостави банкова гаранция или поръчители, като неизпълнението на това задължение водело до начисляване на огромна спрямо заетата сума неустойка. Неустойката на практика представлявала скрита възнаградителна лихва, а посоченото в договора ГПР било неистинско. Договорът бил нищожен и се дължала само чистата стойност на главницата. Платеното над тази сума в размер на 1037 лв. било недължимо платено при начална липса на основание. Ето защо ищцата моли съда да осъди ответника да заплати сумата от 1037 лв., представляваща недължимо платени суми по недействителен договор за кредит № ** от 11.12.2024 г. Претендира разноски.

Ответникът „Стик Кредит“ АД оспорва иска като неоснователен. Твърди, че договорът е действителен. Сочи, че в договора е посочен действителният ГПР, формиран от разходите по договора на потребителя в момента на подписване на договора. Клаузата за осигуряване на обезпечения била действителна, потребителят бил уведомен по ясен и разбираем начин за това задължение, което имал достатъчно време, за да изпълни.

Обезпечението чрез поръчителство било обичайна и законосъобразна клауза в договорите за кредит. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Оспорва основанието и размера на претенцията за възнаграждение за безплатно представителство на адвоката на ищцата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните 1 съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД

Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на основание за плащането.

Ищецът навежда доводи за нищожността на договора, като наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за констатацията за непораждане на желаните правни последици.

Ищецът твърди, че договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент на разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от потребителя.

Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова гаранция или осигури физическо лице поръчител – в противен случай дължи неустойка. На практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.

ГПР по договора за паричен заем е посочено като 42,58 %, но ако се отчитат вноските за неустойка като разход, а те трябва да се отчитат, тъй като са посочени в погасителния план и са дължими заедно с вноската за главница и възнаградителна лихва, – 628.79% (изчислен с общодостъпен онлайн калкулатор за бързи кредити https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html). Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание. Следва да се има предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над законовата лихва за забава нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а разликата е платена без основание и подлежи. В случая представените писмени доказателства (л. 7 от делото) сочат, че потребителят е платил общо 2237 лв. Общо 2 платеното над главницата е 2237-1200=1037 лв. (530,21 евро).

Искът следва да бъде уважен в този пълен размер.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от 25,56 евро за държавна такса, които следва да му се възстановят.

Адв. Д. Г., представлявал безплатно ищцата, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер на минимума по Наредба № 1/2004 г.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.

Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7200 лв.

При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на година за почивка за адвоката), това прави около 98,70 лв./час.

Съдът намира, че консултацията на клиента и събиране на доказателства преди зала е отнело 1,5 час, проучването на практиката и законодателството, изготвянето на исковата молба и депозирането й по електронен път – 1 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия характер на спора, липсата на правна сложност, липсата на явяване в съдебно заседание и липсата на други действия по делото, дейността на адвоката се свежда до общо 2,5 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде 2,5х98,70=246,75 лв.

(126,16 евро), които следва да се присъдят в тежест на ответника.

3

Неоснователна е тезата на ответника за възможна злоупотреба с права – не става ясно от кого – ищцата или адвоката й. Не е възможно да има злоупотреба с права от страна на потребителя, когато търговецът е този, който сключва договори с потребителя, а нищожните неустойки са предвидени в общите условия на търговеца. Преценката дали клиентът и адвокатът са „близки“ по см. на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв. не е на съда. Касае се за бланкетно понятие, което няма легална дефиниция в ЗАдв. Злоупотреба с правната възможност по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв. може да бъде основание за дисциплинарна отговорност за адвоката вътре в рамките на Адвокатурата, но не може да бъде основание да не се зачете положения от адвоката безплатен труд по гражданското дело от съда.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, да заплати на Н. Г. М., ЕГН **********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 530,21 евро, платена без основание сума по договор за кредит № ** от 11.12.2024 г., както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 25,56 евро, разноски, сторени по делото.

ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, да заплати на адв. Д. Д. Г., АКЛовеч, с № **, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв. сумата от 126,16 евро, възнаграждение за безплатно представителство на ищцата Н. Г. М., ЕГН **********.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис.

Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4