Определение № 705 от 21.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 705 гр. София, 21.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20238002901317 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от синдиците на “Корпоративна търговска банка” АД /н./ против решение № 293/09.05.2023 г. по в.т.д. № 61/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 2364/13.12.2017 г. по т. д. № 1488/2017 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените в условия на евентуалност срещу „ПСГ“ АД искове с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН, чл. 59, ал. 3 ЗБН, чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН и с правно основание чл. 3, ал. 3, вр. ал. 2 ЗБН.

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът аргументира защитната си теза с оглед извършеното от съда приложение на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията на нормата, действала към момента на изявлението за прихващане, вместо в редакцията на нормата след изменението й през 2014 г. Оспорва и решаващия извод на съда, че в редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН преди изменението от 2014 г. понятието “длъжник” следва да се тълкува като банката в несъстоятелност.

Приложима според касатора е редакцията на нормата, съгласно изменението й от 2014 г., като действаща към момента, към който се е породило преобразуващото право на кредиторите на несъстоятелността за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН с откриване на производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД. В подкрепа на това свое разбиране излага обстойни съображения, акцентирайки, че нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН не е материалноправна, а процесуалноправна, предвид законодателно определената легитимация на лицата с право да предявят иска, която изключва възможността за предявяване на иск за периода преди откриване на 1 производството по несъстоятелност. В евентуалност поддържа довода, че под “длъжник” в редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН, приета за приложима от съда, не следва да се разбира длъжника в несъстоятелност /банката/ като автор на материалноправните изявления за прихващане, а длъжниците на банката.

Оспорва правилността на съобразената от въззивния съд аналогия с разпоредбата на чл. 645, ал. 4 ТЗ, позовавайки се на характеристиката на ЗБН като специален спрямо ТЗ. Формално твърди и необоснованост на въззивния акт, като постановен в противоречие с правилата на формалната логика и научните правила в аспект на извършеното от съда тълкуване на чл. 59, ал. 5 ЗБН. Навежда и подробни доводи за основателност на оставените без уважение от въззивния съд обективно съединени искове по чл. 3, ал. 3 вр. чл.

3, ал. 2 ЗБН, по чл. 59, ал. 2 ЗБН и по чл. 59, ал. 3 ЗБН. Поставя акцент основно върху ефекта от изнесената в публичното пространство информация около отнемането на лиценза на банката като „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Оспорва като неправилно съпоставянето на правните последици на чл. 3, ал. 3, вр. чл. 3, ал.

2 ЗБН.

Достъпът до касация жалбоподателят мотивира с предпоставките на чл.

280, ал. 1 и т. 3 ГПК. На самостоятелно основание поддържа очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставя въпроси, които счита значими за изхода на делото и включени в предмета на спора, а именно:

1. “Какъв е характерът на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица?”

2. “От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал.

5 ЗБН от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на по-ранен етап?”

3. “Доколкото нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН не е чисто материалноправна, следва ли да се търси съдържанието й в редакцията към момента на извършване на прихващането, а не към момента на възникване правото на иск за несъстоятелната банка?”

4. “Редакцията на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН към кой момент е релевантна при решаване на спора по същество - към момента на извършване на прихващанията, или към момента на възникване правото на иск?” 5. “Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник”, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014 г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия? При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон?

Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?”

6. “Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде 2 установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане? Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства, или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?”

7. “При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане? Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН? Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка, индиция ли е за знание на страните относно неплатежоспособността на банката?”

8. “Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка, или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация?”

9. “Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава реда на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН?”

10. “Приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност?”

11. “Какво е съотношението между чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН и чл.

59 ЗБН? При конкуренция на двете разпоредби следва ли да се приложи тази на по-силното основание, а именно нищожността?”

12. “Разпоредбата на чл. 3, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗБН явява ли се специална или обща спрямо тази на чл. 59 ЗБН?”

13. “Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН забранява ли извършването на прихващания, които не са извършени при предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗБН?“

Касаторът твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 725/10.12.2019 г. по ч.т.д.

№ 2426/2019 г. на II т.о., решение № 39/02.07.2019 г. по т.д. № 1283/2018 г. на I т.о. и определение № 60454/13.07.2021 г. по т.д. № 630/2020 г. на I т.о.

Останалите формулирани въпроси според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 3

ГПК – с оглед предотвратяване на противоречиво тълкуване по въпросите и предвид липсата на съдебна практика по същите.

Ответникът по жалбата - “ПСГ” АД - не депозира становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди отхвърлянето на главния иск по чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 ЗБН въззивният съд подчертал, че атакуваното прихващане не попада сред действията и сделките, предмет на иска според цитираната норма.

Разглеждайки евентуалните искове по чл. 26, ал. 2, предл. 3-то ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН съдът е аргументирал чрез правилото чл. 293, ал. 3 ТЗ тяхната неоснователност, мотивирайки, че с приемането и неоспорването от касатора на формата за действителност на извършеното прихващане, то следва да се счита валидно. По иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН въззивният съд е приел, че меродавна, с оглед уреденото в разпоредбата потестативно право, предпоставящо материалноправния й характер, е редакцията й към момента на реализиране на фактите от хипотезиса й - извършване на материалноправното изявление за прихващане, т.е. редакцията й преди измененията /обн. ДВ бр. 98/28.11.2014 г/. Съобразил е, че междувременно приетият §8 ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ бр. 22 от 2018 г., доп. ДВ бр. 33 от 2019 г. в сила от 19.04.2019 г., е обявен за противоконституционен с решение № 8/27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България.

Коментирал е правните последици от обявената противоконституционност, съгласно решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд, и, зачитайки задължителните му постановки, е приел, че §8 ПЗР на ЗИДЗБН не следва да намери приложение по настоящия спор. Съгласно приложимата редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН преди изменението й, обн. ДВ бр. 98/28.11.2014 г. - като се е позовал на аналогия с чл. 645, ал. 4 от ТЗ, въззивният съд е приема, че нормата санкционира единствено прихващания, инициирани от банката - длъжник в несъстоятелността, не и от кредитор на несъстоятелността, какъвто е настоящия случай. По отношение на последния предявен иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН съдът е констатирал два от елементите на фактическия й състав: извършено валидно изявление за прихващане от ответника кредитор на несъстоятелната банка, като вземането и задължението му към банката са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на същата. За недоказан обаче решаващият състав е счел третия елемент - знание от страна на кредитора за настъпилата неплатежоспособност на банката, тъй като релевантно е знанието за настъпила неплатежоспособност, а не за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава. Посочил е, че знанието за евентуална неплатежоспособност е без значение при преценката на предпоставките от 4 предметния обхват на чл. 59, ал. 3 ЗБН.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол.

Формулираните от касатора от първи до четвърти въпрос, свързани с характера и темпоралното действие на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията след изменението на тази разпоредба с § 9 ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /обн. ДВ 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г. /, и прилагането й в искови производства с предмет прихващания, извършени с изявления, предшестващи това изменение, удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче сочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 59, ал. 5 ЗБН има трайна и непротиворечива съдебна практика на касационната инстанция решение № 60114 от 09.12.2021 г. по т. д. № 1512/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60156 от 15.12.2021 г. по т. д. № 2317/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60147 от 12.01.2022 г. по т. д. № 1534/2020 г. на ВКС, І т. о. решение № 60128 от 31.01.2022 г. по т. д. № 978/2018 г. на ВКС, ІІ т. о.

Според така формираната практика за прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН с § 9 ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /обн. ДВ 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г./, е приложима първоначалната редакция на разпоредбата, действала до изменението. Изводът е аргументиран с материалноправния характер на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, предпоставящ прилагането й занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането й в сила. При изменение на материалноправна норма новата регулация следва да бъде зачетена и приложена за юридически факти и произтичащите от тях правни последици, възникнали след влизане в сила на изменението, освен ако законодателят му е придал изрично обратно действие. Придаденото такова с § 8 ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/2018 г./ е отпаднало поради обявяването му за противоконституционен с Решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на РБ. Моментът на възникване правото на активно легитимираната страна да предяви иска не се отъждествява с материалните предпоставки за действителност или недействителност на прихващането по чл. 59 ЗБН и не превръща нормата в процесуалноправна, поради което самият факт, че правото на иск възниква в по-късен момент, не придава обратно действие на изменената материалноправна норма. Прието е също така, че употребеното понятие „длъжника“ в първоначалната редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН индивидуализира само едната страна в правоотношението и това е банката в открито производство по несъстоятелност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.