Решение № 3035 от 14.05.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София,

14.05.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,

ІV-В състав в публичното заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

А. Александрова

ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова

Златка

Чолева при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 15 980 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 371124 от 26.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 32 256/2017 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав е отхвърлен предявеният от В.Л.П. срещу Л.М. Р. иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 200,00 лева, представляваща недължимо платена издръжка за периода:

01.07.2015 г. – 31.07.2015 г., с която ответницата се е обогатила за сметка на ищеца, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 12 212/2017 г. по описа на СРС, 153 състав.

Със същия съдебен акт ищецът В.Л.П. е осъден да заплати на ответ-ницата Л.М. Р. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 350,00 лева – разноски по делото.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца В.Л.П.,***. В жалбата са изложение съображения за неправилност на решението, поради допус-нати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неспазване на материалния закон и необоснованост.

Твърди се, че в дадения случай е налице хипотеза на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, тъй като от представените доказателства установяват, че ищецът е заплащал издръжка на Л. Р. в по-висок размер с 200,00 лева от дължимия се такъв от 650,00 лева, поради което за исковия период същата се е обогатил за негова сметка, като поддържа, че това е типичен пример на неоснователно обогатяване, осъществяващ състава на нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД, съгласно т.1 от ПП на ВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д.№ 1/1979 г., където е посочено, че ако единият родител заплаща издръжка в по-висок размер от дължимия, то другият родител се обогатява за негова сметка без основание, като размера на обогатява-нето се равнява на по-високата изплатена сума от издръжката за съответния период.

Релевират се доводи и че в мотивите на цитираното ПП на ВС е прието, че текстът на чл.59 ЗЗД намира приложение, когато незадължено по закон да дава издръжка лице дава такава вместо задълже-но по закон лице, така че пасивът на последното намалява, какъвто именно е и процесният казус – с плащане на издръжка над сумата от 650,00 лева месечно жалбоподателят е спестил разходи от 200,00 лева месечно на другото задължено по закон да дава издръжка лице. Инвокира съображения и че следва да се вземе предвид и размерът на самата издръжка и моментът, към който е определена; че при определяне на размера на дължимата издръжка с влязло в сила решение съдът /СРС, 117 състав по гр.д.№ 42 340/2014 г. и СГС, ІІ брачен състав по в.гр.д.№ 7044/2014 г./ се е ръководил от установените в съдебната практика критерии и е определил, че за задоволяване нуждите на малолетното дете А.П.към 04.08.2014 г. е била необходима определена месечна сума, от която частта в размер на 650,00 лева е следва-ло да се изплаща от ищеца, а останалата част от издръжката е била дължима от майката Л.С.. Наведени са и аргументи, че след като жалбоподателя-ищец е заплащал месечна издръжка в по-висок размер от 850,00 лева, то ответницата си е спестила разход в размер на увеличения такъв за ищеца, а именно: 200 лева, за да се достигне определеният от съда размер на издръжката. Позовавайки се на разясненията, дадени в т.3 от Постановление на Пленума на ВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д.№ 1/1979 г., се поддържат доводи, че в конкретния казус не е налице съставът на разпоредбата на чл.55, ал.2 ЗЗД, доколкото това правило не намира прило-жение към обхванатите от чл.59 ЗЗД случаи и че не са съобразени разясненията относно инс-титута на неоснователното обогатяване, дадени в т.1 и т.3 от цитираното постановление ПП на ВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д.№ 1/1979 г., като се твърди и че приложените от ответницата доказателства не доказват плащанията да са извършени за задоволяване на нормалните и ос-новни нужди на детето, респ. че издръжката не цели покриване на луксозни разноски.

Моли въззивният съд да отмени обжалваното решението на СРС и да постанови дру-го, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждането на разноски за производствата пред СРС и СГС, както и направените такива в заповедното производство.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата Л.М.С. /с предишно фамилно име Р./, гр.София, в който се поддържа, че изложените в нея съображения са неоснователни, а атакуваното решение – правилно, зако-носъобразно и обосновано, постановено без да са допуснати нарушения на съдопроизводст-вените правила. Сочи и че процесната сума не е била получена от нея в лично качество, а като родител и законен представител на малолетното дете А.. Заявено е искане въззивната жалба да бъде отхвърлена.

Претендира присъждането на разноски по делото.

С влязло в сила определение, постановено на 20.07.2018 г. по гр.д.№ 32 256/2017 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, е оставена без уважение молбата на В.Л.П. по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по това дело решение в частта за разноските, като неоснователна.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:

Въззивната е жалба е процесуално допустима – същата е подадена от легитимирана страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с правно осно-вание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД.

В производството не са спорни обстоятелството, че ищецът на В.Л. П.и ответницата Л.М. Р. /С./ са родители на малолетното дете А. В.П., родена на *** г., както и че с постановено по гр.д.№ 13 512/2011 г. по описа на СРС, ГО, 86 състав решение ищецът е бил осъден да заплаща на дъщеря си издръжка в размер на 850,00 лева месечно.

Безспорно е и че с решение №

ІІІ-117-11 от 06.02.2015 г. по гр.д.№ 42 340/2014 г. по описа на СРС, ГО, 117 състав, влязло в законна сила на 15.01.2016 г., е намалена определената по гр.д.№ 13 512/2011 г. на СРС, ГО, 86 състав издръжка, като е постановено В.Л.П. да заплаща на дъщеря си А. месечна издръжка в размер на 650,00 лева, считано от 04.08.2014 г., ведно със законната лихва за забава.

Не е спорно и че ищецът е заплатил издръжка за м.07.2015 г. в размер на 850,00 лева., както и че упражняването на родителските права спрямо малолетното дете са предоставени на майката, при която в исковия период детето живее. Заплащането на издръжката за м.07.2015 г. в посочения размер се потвърждава и от приложените с исковата молба, неоспорени от ответ-ницата банкови документи, издадени от „У.Б.” АД от 16.07.2015 г.

Като доказателства по делото са приети платежни нареждания, квитанции и фактура, от които е видно, че през 2014 – 2015 год. малолетното дете на страните е посещавало уроци по балет, модни танци и английски език, както и лятно училище, за които ответницата е запла-щала съответни такси в общ размер на 2 897,76 лева.

Във връзка с посещението на тези извънкласни занимания и тяхното заплащане от страна на ответницата в първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателст-ва – показанията на свидетеля В.М.С.– настоящ съпруг на Л.С. /Р./.

Със заявление с вх.№ 3014288/27.02.2017 г. В.Л.П. е заявил пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.М.

Р., ЕГН ********** за сумата 200,00 лева, с която длъжникът по заявлението неоснователно се е обогатил, получавайки месечна издръжка в по-голям размер от дължимата за периода от 01.07. 2015 г. до 31.05. 2015 г., съгласно решение от 15.01.2016 г. на СГС, ІІ брачен състав по в.гр.д.№ 7044/2015 г. В т.14 т заявлението е пояснено и че с плащане на издръжката над сума-та от 650,00 лева заявителят е спестил разходи от 200,00 лева месечно на другото задължено по закон да дава издръжка лице – Л. Р.. На 15.03.2017 г. на В.Л.П. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 12 212/ 2017 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав срещу посоченото лице за предявената сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.02.28.2017 г. до изплащане на същата, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 325,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 300,00 лева – адвокатско възнаграждение.

На 12.04.2017 г. е депозирано възражение от длъжника Л.М. Р. по чл. 414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземането по заповедта. В срока по чл. 415, ал.1 ГПК – на 22.05.2017 г. ищецът В.Л.П. е предявил пред СРС иск за установяване съществуването на вземането му срещу длъжника по издадената заповед.

Съдът е сезиран с положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника Л.М. Р. вземане, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възра-жение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявя-ване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/ 2010 г. на

ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Предвид изложените в исковата молба твърдения, на които ищецът е обосновал про-изхода на вземането си и отговорността на ответницата, а именно: че за процесния период като задължено лице е заплатил сумата от 200,00 лева – част от издръжката на малолетното си дете вместо ответницата, също задължено лице, поради което последната се е обогатила за негова сметка, чрез спестяване на разходи в размер на платеното в повече от ищеца, следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД. В тази смисъл са и разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 12 от 22.03.1971 г. по гр.д. № 112/1970 г. на ОСГК на ВС, съгласно които лицето, което е давало издръжка /съзадължено лице или трето лице/, вместо задълженото /съзадълженото/ да я дава, има право да води иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД срещу последното лице, независимо от това дали имащият право да търси издръжка е предявил или не иск за такава, както и разяс-ненията по т.1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д.№ 1/1979 г. на Пленума на ВС.

Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, като с оглед нормата на чл.59, ал.2 ЗЗД това право възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити, каквато е и конкретната хипотеза.