Решение № 320 от 03.01.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 320 гр. Кюстендил, 30.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Мария Ст. Танева при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20221500500509 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 262712/25.05.2022 г. от главен юрисконсулт Д. М., в качеството й на процесуален представител на директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, с адрес за кореспонденция: гр. ***, ул. „**“ № ***, насочена против Решение № 260031 от 26.04.2022 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 171/2020 г. по описа на същия съд .

С обжалвания първоинстанционен акт районният съд осъжда Главна Дирекция "Гранична полиция" при МВР да заплати на К. С. С. сумите, както следва: 837, 88 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен на дневен, по време на дежурства, за исковия период от 01.10.2016 г. до 17.09.2018 г., от която за периода от 01.10.2016 г. до 31.12.2016 г. в размер на 102,00 лева, за календарната 2017 г. в размер на 414.36 лева и за календарната 2018 г. в размер на 321.52 лева, ведно с лихва за забава върху главницата в общ размер на 173.76 лева, от която 30.99 лева, считано от 01.02.2017 г. до 30.01.2020 г., 94.32 лева, считано от 01.05.2018 г. до 30.01.2020 г. и 48.45 лева, считано от 01.05.2019 г. до 30.01.2020 г., както и да му заплати сумата от 500 лева, представляваща сторените от ищеца разноски по воденето на делото за платеното адвокатско възнаграждение на процесуалният му представител; осъжда Главна Дирекция "Гранична полиция" при МВР да заплати по сметките на Районен съд Кюстендил сумата от 320 лева, от която съобразно уважената част от исковата претенция държавна такса в размер на 100 лева, формирана като сбора на държавните такси по двата обективно съединени иска, а именно: 50 лв. по иска за главницата и 50 лв. по този за мораторната лихва, и 220 лева, 1 представляваща платеното за сметка на бюджета на съда възнаграждение на вещо лице.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение с доводи за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост.

Твърди, че в обжалваното решение КнРС не бил обсъдил всички възражения и доводи, изложени в писмения отговор и писмените бележки по делото.

Подчертава, че спрямо статута на ищеца, който е държавен служител – полицейски орган в Гранична полиция към МВР, е приложима специалната правна уредба на ЗМВР и издадени въз основа на него подзаконови нормативи актове, в частност Наредба № 8121з776/29.07.2016 г., респ. спорният въпрос дали на ищеца следва да се заплати извънреден труд чрез преизчисляване като положеният от него нощен труд се умножи с коефициент, следвало да се разреши съобразно тези нормативни актове.

Излага съображения в подкрепа на твърдението си, че уредбата за полагането на нощен труд от работещите в МВР – ГДГП е изчерпателно регламентирана в ЗМВР, с оглед на което е недопустимо субсидиарното приложение на НСОРЗ.

Възразява като неправилен срещу извода на районния съд, че спрямо процесното правоотношение е приложима субсидиарно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от НСОРЗ, доколкото специалния подзаконов нормативен акт - Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., не уреждала хипотези на превръщане на отработени нощни часове в дневни при сумарно изчисляване на работното време чрез умножаване на първите със съответен коефициент.

Изтъква, че нормата на чл. 9, ал. 1 от НСОРЗ не е приложима за заплащане на възнаграждения на държавни служители по ЗМВР, като самата наредба в цялост се прилагала за уреждане на трудови правоотношения, каквото не е процесното. Подчертава, че предвидената в чл. 188, ал. 2 от ЗМВР специална закрила по КТ за държавните служители, полагащи труд от 22,00 до 6,00 часа, е за права, които не са свързани със заплащане на нощния труд.

Възразява срещу доводите на районния съд, който за да приеме, че НСОРЗ е приложима към казуса, се е позовал на наличието на празнота в правото. Акцентира, че в случая не е налице такава празнота в правната уредба, а е налице уредба в специален закон, с която не е признато право на държавните служители по ЗМВР да получат преизчисление на отработени нощни часове труд с умножаването им с коефициент по чл. 9 от НСОРЗ, каквото право същата наредба давала на работещите по трудови правоотношения, уредени в КТ. Твърди, че лишаването на държавните служители от правото на тази транформация се компенсирало с други предвидени в ЗМВР права и привилегии. В подкрепа на становището си се позовава на Решение от 24.02.2022 г. на ЕС по дело С-262/20.

Подчертава, че дори да са приложими разпоредбите на чл. 9, ал. 2 вр. ал. 1 от НСОРЗ, в случая липсвали предпоставките за прилагането им към процесното правоотношение на ищеца, тъй като нощната продължителност на неговото работно време не била по-малка от тази на дневното (в чл. 179, ал. 1 ЗМВР било предвидено нощните смени на служителите да са от 22 ч. до 6 ч., в чл. 187, ал. 1 и ал. 3 ЗМВР се определят дневно и нощно работно време с еднаква 8 часова продължителност) и неговият труд не се отчитал въз основа на заработено по трудови норми, за да се определи размера на трудовото възнаграждение по чл. 247 и чл.

250 от КТ. За сравнение изтъква, че правната уредба по КТ допускала продължителност на нощния труд 7 часа, което и обусловило приемане на уредбата в НСОРЗ, за да бъде приравнен той като продължителност на дневния труд от 8 часа. Сочи съдебна практика, обективирана в съдебни решения по сходни казуси, която не била взета предвид и коментирана от решаващия състав.

Приема за неправилни изводите на КнРС, че непълнотата в нормативната уредба била преодоляна с приемането на чл. 187, ал. 4 /ДВ бр. 60 от 07.07.2020 г. в сила от 11.07.2020 г./, която възпроизвеждала текста на чл. 9 ал. 2 от НСОРЗ за процесния исков период, като районният съд приел, че до влизане в сила на тази разпоредба, приложима е нормата на чл. 9 2 ал. 2 от НСОРЗ. Счита, че този извод противоречи на разпоредбите на чл. 179, ал. 1 ЗМВР, чл. 187, ал. 4 ЗМВР и чл. 21, ал. 3 от Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г.

Алтернативно и придържайки се към изложеното в депозирания писмен отговор на исковата молба и писмената защита, твърди, че исковата претенция, търсена като допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, не следва да се възприема безусловно като извънреден труд.

Навежда аргументи за незаконосъобразност на постановеното решение, доколкото КнРС приел, че следва да се съобрази отработената норма за всеки отчетен период и едва след това да се преценява дали преобразуваните нощни часове формират извънреден труд или тези часове допълват неотработената норма, а при постановяване на решението съдът изцяло се позовал на направено в с.з. изменение на иска, при което преобразуваните нощни часове изцяло са възприети и претендирани като извънреден труд (втори вариант на заключението на ССЕ.). Смята, че съдът следвало да се позове на първия вариант на заключението по ССЕ и да съобрази обстоятелството, че преобразувания нощен труд не се явява извънреден по смисъла на чл. 143, ал. 1 КТ, както и разпоредбата на чл. 50а, ал. 1 от ЗДСл, доколкото положените нощни часове не са извън установеното работно време на ищеца и не са положени по изрично разпореждане на работодателя. Подчертава, че ищецът работи на сменен режим, при сумарно отчитане на работното време, с преизчислени нощни часове като част от това работно време, като в случая следвало да бъдат взети предвид и определените му почивки за установения тримесечен период на отчитане на работното време.

Мотивира се в насока евентуална основателност на главната претенция в общ размер 761.10 лв. допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен на дневен по време на дежурства за исковия период и акцесорен иск за лихва за забава в размер на 173.78 лв., която сума била получена при съобразяване на установената продължителност на работното време на ищеца (негова работна часова норма) с действително отработените от него часове през съответните 3-месечни отчетни периоди, сумирани с часовете получени след преобразуване на отработените нощни часове. Твърди, че когато ищецът е отработил напълно тримесечната си норма, тогава преобразуваните нощни часове щели да се отчетат като извънреден труд и се дължало допълнително възнаграждение равно на броя часове, надвишаващи нормата за периода, а в противния случай – при по-голяма норма за периода в сравнение с отработените от него часове, преобразуваните нощни часове допълвали неизпълнената норма, респ. не било налице извънреден труд.

Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове, както и изменение на решението в частта за присъдените разноски за адвокатски хонорар.

Алтернативно се прави искане за изменение на решението и постановяване на друго, с което главният иск бъде уважен до размер от 761.10 лв. за извънреден труд, получен чрез приравняване на нощния труд към дневен съобразно отработените тримесечни норми на ищеца, и акцесорен иск в размер на 173.78 лв.

Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и разноски съобразно отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Алтернативно при неоснователност на въззивната жалба, се прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна с оглед фактическата и правна сложност на делото.

С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна К. С. С. чрез пълномощника му адв. Д. З., с който се оспорва изцяло депозираната въззивна жалба и изложените в нея твърдения като неоснователни и се излага 3 становище, че първоинстанционното решение не страда от твърдените във въззивната жалба пороци, а е валиден, допустим и правилен съдебен акт, постановено при правилно приложение на материалния закон и обосновано след задълбочен анализ на събраните по делото писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Определят се като несъстоятелни оплакванията на въззивника за липса на празнота в нормативната уредба и необоснованост на постановения съдебен акт, както и че съдът не е отговорил на ясно и категорично на възраженията и доводите на ответника. Позовава се на решение от 24.02.2022 г. на СЕС по дело С-262/20, и по-конкретно застъпените в т. 76 и т.

77 мотиви, като твърди, че това, че нормалната продължителност на труда през деня и нощта е еднаква (коефициентът е 1), и не се налага преобразуване, само по себе си не отразява допустима от закона цел, годна да обоснове разлика в третирането на полицейските служители спрямо тези, за които се прилага Кодексът на труда. Подчертава, че в ЗМВР от 10.07.2020 г. е въведено повторно преизчисляване с коефициент 1,143, като позовавайки се на т. 79 от решението на СЕС прави извода, че за периода 01.01.2017г. – 31.12.2019 г. няма законово установена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен, а празнотата в специалната уредба се преодолявала чрез субсидиарно приложение на общата НСОРЗ, за да се компенсира особената тежест на полагания от полицаите нощен труд.

Навеждат се доводи за неоснователност на оплакването на въззивника, че исковете следвало да се уважат съобразно първия вариант на приетото по делото заключение на вещото лице, тъй като не били съобразени недоработените норми за процесните периоди.

Оспорва се направеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар пред първоинстанционния съд, като се подчертава, че съдът изрично се е произнесъл по направеното възражение за прекомерност, обосновавайки се с вида на спора, фактическата и правна сложност на делото, ангажираността на адвоката и извършената от него работа.

Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноските за въззивното производство.