Определение № 3558 от 29.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3558 гр. София, 29.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20268002100246 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 5711 от 17.09.2025 г., постановено по в. гр. д. № 13233/2021 г. по описа на Софийски градски съд, е потвърдено решение от 30.06.2021 г., постановено по гр.д. № 75145/2018 г. по описа на Софийски Районен съд, с което са осъдени „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД / правоприемник на „Нова Броудкастинг Груп“ АД/, Д. И.

Т. и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД да заплатят солидарно на Д. С. Г. сумата от 4000лв., представляваща претърпени от ищеца неимуществени вреди- болки, страдания, унижения, уронване на престижа и разстройване на здравето, вследствие на излъчено на 10.06.2017 г. по Нова телевизия предаване “Ничия земя“, ведно със законната лихва, считано от 27.11.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 594,49лв, представляваща обезщетение за забава за периода от 10.06.2017 г. до 26.11.2018 г., като е отхвърлен иска за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 10000,00лв. и иска за обезщетение за забава за разликата над присъдения размер. В частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

Постъпили са касационни жалби от Д. И. Т., подадена чрез процесуалния представител адв.Д., от „Нова Броудкастинг груп“ ЕООД, подадена чрез процесуалния представител адв.Д. и от и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД, подадена чрез процесуалния представител адв.О., против въззивно решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част.

1

В касационните жалби се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът Д. И. Т. сочи, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, и ал.2, пр.последно ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касаторът „ТЕЛЕМАН“ ЕООД счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1 и ал.2, пр.последно ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касаторът „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал.1 ГПК са постъпили отговори на касационните жалби от насрещната страна Д. С. Г., чрез процесуален представител адв.П., в които взема становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационните жалби. Претендира разноски.

„НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД, Д. И. Т. и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД заявяват становища всеки от тях за основателност на жалбите на другите ответници по исковете.

Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

С исковата молба са предявени искове от Д. С. Г. срещу Д. И. Т. с правно основание чл.45 ЗЗД чл.86, ал.1 от ЗЗД и срещу „НОВА БРОУДКАСТИНГ ГРУП“ ЕООД и „ТЕЛЕМАН“ ЕООД – с правно основание чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответниците солидарно да заплатят на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки, страдания, унижения, уронване на престижа и разстройване на здравето, вследствие на излъчено на 10.06.2017 г. по Нова телевизия предаване “Ничия земя“.

Въззивният съд е изложил, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд; че пред въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка и че в тази връзка в мотивите на съдебния му акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Въззивният съд е приел, че в процесното предаване е направено внушение, че ищцата е изоставила баща си в дом за стари хора, че не се интересува и не се грижи за него. Приел е с оглед заключението на вещо лице по допуснатата съдебно- медицинска експертиза, което е кредитирал, като компетентно и обективно изготвено, че получените стенокардни пристъпи при ищцата са в пряка и непосредствена причинна връзка с предизвиканите негативни 2 преживявания от конкретното телевизионно предаване и са отключили стресова ситуация довела до стенокардни пристъпи. Категорично е становище на вещото лице, че в процесния случай получения спазъм на лявата коронарна артерия, наложил ангиографско изследване и стентиране е в пряка причинно следствена връзка с преживяното от ищцата от въпросното телевизионно предаване излъчено на 10.06.2017 г. по „Нова телевизия“. Въззивният съд е взел предвид и становището на вещото лице, относно обстоятелството, че поставения стент на ищцата е предотвратил развитието на пресен инфаркт на миокарда.

Във въззивното решение е посочено, че непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т.е. причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от увредения /съгласно решение № 370 от 11.11.2011 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.дело № 1740/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. За да е основателен искът за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД следва да се установи наличие на осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху този, който я твърди.

Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки /противоправно деяние и вреда/ подлежат на установяване от ищеца. Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите. Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС - тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите на законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. Затова понятието „вреда“ /което не е нормативно определено/ следва да се тълкува в широк смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този ред подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка /резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца. С оглед на така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищцата, че е налице действие на ответницата Т., от което като пряка и непосредствена последица да са й били причинени твърдяните в исковата молба неимуществени вреди.

Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона / чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на 3 предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник - Д.

И. Т.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание.

При доказаност при условията на кумулативност на изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 ЗЗД е в тежест на ищецааргумент от чл.154, ал.1 ГПК. Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат, и вина, която по аргумент от чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага.

Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи обоснован извод, че в настоящия случай са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответницата Т.. За да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното.

Въззивният съд се е позовал на константната съдебна практика отговорността по чл.45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца, като свободата на словото, прокламирана в чл.39 и сл. от Конституцията на Република България, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к.дело № 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото /правата по чл. 39 - чл. 41 КРБ/ няма абсолютен характер, като Конституционният съд условно е групирал основанията за ограничаването й по следния начин: за защита на националната сигурност /чл.41, ал.1/; запазване на обществения ред и превенция на престъпността /чл.39, ал.2, чл.40, ал.2 и чл.41, ал.1/; защита на здравето и морала /чл.40, ал.2 и чл.41, ал.1/; защита на репутацията и правата на другите граждани /чл.39, ал.2, чл.40, ал.2, чл.41, ал.1, чл.41, ал.2/; съображения за запазване на тайна /чл.41, ал.2/. Накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение, както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл.57, ал.2 КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл.39 КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В случая това е правото на лично 4 достойнство, чест и добро име, което съгласно чл.32, ал.1, изр.1 от Конституцията е също защитено.

Допълнителни разяснения Конституционният съд е дал и в решение № 20/1998 г. по к.дело № 16/1998 г. на Конституционния съд, в което е посочено, че правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация е прогласено и в чл.10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /„Конвенцията“/, но то не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в чл.39, чл.40 и чл.41 КРБ и не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл.57, ал.2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл.10, т.2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели.