Определение № 251 от 18.04.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 251 гр. Варна, 18.04.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно частно гражданско дело № 20243000500160 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е образувано по частна жалба на Н. М. М. от гр. Варна чрез адв. Н. Б. от АК-Варна, насочена против определение № 4716/14.12.23г. по гр.д. № 678/23г. на ВОС, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК, входирана първоначално като частна жалба с вх. № 28675/23.11.23г. за изменение на определение № 3931/13.10.23г. в частта му за разноските – с което същият е бил осъден да заплати в полза на А. М. В. разноски на осн. чл. 78, ал. 2 от ГПК. Счита се, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като не са налице основания за присъждане на разноски в полза на ищеца и в тежест на ответника. Претендира се отмяна на определението и уважаване на молбата. Поддържа се, че разноските се възлагат по правило в тежест на страната, която с неоснователните си фактически и/или правни твърдения, респ. с незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото. Това обаче може да бъде установено единствено с решение по съществото на спора. По тази причина чл. 78, ал. 2 и ал. 4 от ГПК не могат да бъдат основание за възлагане на разноските върху ответника при прекратяване на производството, независимо от основанието за това - дори и в случай на отказ от иска поради това, че след завеждане на делото ответникът е изпълнил претендираното от него задължение. В този случай съдът преценява само наличието на отказ, а не и мотивите за този отказ. Отделно от това се сочи, че ответникът М. не е ставал причина за завеждане на делото, тъй като и след сключване на атакуваните сделки той е притежавал достатъчно имущество, с което да обезпечи изпълнението на евентуални негови задължения към ищцата. Наред с това пък по делото липсвали и доказателства за наличието на изискуеми вземания на ищцата към ответника към момента на предявяване на исковете, 1 а е имало само твърдения за евентуални такива. Поради това и по делото не е имало доказателства, че кредиторът е бил увреден, както и че длъжникът е знаел за увреждането, за да е основателен иска по чл. 135 от ЗЗД. Излага се още, че договорът за правна помощ, представен от ищцата е бил сключен изцяло за целите на депозираната молба и е имал за цел единствено да увреди ответника чрез неоснователното му осъждане да заплати разноски, които ищцата не е сторила. Доказателство за това е, че договорът е бил сключен след като е станало ясно, че искът й е недопустим поради липсата на правен интерес. Неприложима се счита нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК при прекратяване на делото поради липсата на правен интерес от предявения иск, какъвто е настоящият случай.

В указания срок е бил депозиран отговор на частната жалба от насрещната страна А. М. В. чрез адв. Д. В. от АК-Варна, с която същата е оспорена като неоснователна. Сочи се, че исковото производство е било прекратено поради отпадане на правния интерес на ищцата, което пък е било породено от новонастъпило обстоятелство – осъщественото от ответниците обратно дарение на имотите. Оспорва се тезата на жалбоподателя, че само след решение по съществото на делото може да се определи коя от страните е станала причина за завеждане на делото. Счита се, че тъй като с всяко разпоредително действие на длъжника се увреждат интересите на кредитора с оглед възможността му той да бъде удовлетворен за вземането си, а същевременно в случая е било извършено безвъзмездно разпоредително действие, то са били налице всички предпоставки за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД – ищцата е имала парично вземане към ответника за връщане на дадена без основание или на неосъществено основание парична сума в размер на 14 427.30 лв.; увреждащо действие чрез разпоредителната сделка; липсата на необходимост да се доказва знание за увреждането от страна на длъжника, тъй като приобретателката по процесната сделка е негова съпруга – по арг. от чл. 135, ал. 1, изр. 2 и ал. 2 от ЗЗД. Правният интерес за ищцата е отпаднал едва на 16.06.23г., когато с ново дарение, сключено между ответниците, имотите са били върнати в патримониума на длъжника. Поради това и тъй като ответникът е станал повод за завеждане на делото, а прекратяването му е поради новонастъпили след подаването на исковата молба обстоятелства, ищецът има право на сторените разноски. Изложено е, че още с исковата молба е било представено пълномощното в полза на адвоката, който е осъществил процесуалното представителство на ищцата, а самият договор върху бланка от кочан удостоверява начина и срока на плащане на уговореното възнаграждение. В отговора са посочени и конкретни съдебни актове, въз основа на които ищцата се легитимира като кредитор на ответника за свои парични вземания, поради което и оплакванията в частната жалба в тази насока са неоснователни. Претендира се отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на обжалваното определение. Отправя се искане и за присъждане на разноските по настоящото дело в размер на 400 лв., изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.

2

Частната жалба е редовна и подадена в срок, насочена е срещу обжалваем съдебен акт, изхожда от субект с правен интерес от обжалването и при удовлетворяване на изискванието за надлежна представителна власт, поради което е процесуално допустима, а разгледани по същество е неоснователна по следните съображения:

Исковото производство е било образувано въз основа на подадена на 24.03.23г. искова молба от А. М. В. чрез адв. Д. В. от АК-Варна против Н. М.

М. и К.Г.Г. с предявен конститутивен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на недействителен спрямо ищцата на сключения между ответниците-съпрузи договор за дарение на недвижими имоти, оформен с НА № 44, т. VІІ, вх. рег. № 2614, дело № 1407/01.02.23г. по описа на СВ-Варна. За обосноваване на правния интерес от предявения иск ищцата е навела твърдения, че безвъзмездната разпоредителна сделка е сключена след възникнали парични вземания на ищцата против първия ответник, състоящи се в: сумата от 450 лв., представляваща главница по договор за паричен заем, предоставен чрез банков превод на 30.06.22г., за което е издадена заповед за изпълнение от 31.01.23г. по ч.гр.д. № 1145/23г. на ВРС; сумата от 14 427.30 лв., представляваща разликата между сумата от 23 400 лв., предоставена чрез банков превод на 05.09.22г. с основание – за операция на детето им Варвара, и сумата от 4 021 британски лири, равняващи се на 8 972.70 лв., която е била реално заплатена за лечението на детето, която сума е предмет на висящо исково производство по гр.д. № 1387/23г. на ВРС. Освен това е било посочено, че с извършеното безвъзмездно разпореждане от ответника е налице увреждане на ищцата като негов кредитор, тъй като същият е намалил значително своето имущество и затруднява и препятства възможността за удовлетворяване на нейните вземания, за което е знаела и неговата съпруга.

Към исковата молба е било представено и пълномощно от ищцата в полза на адв. В..

След отстраняване нередовностите на исковата молба, осъществено с допълнителни молби от 30.03.23г. и 06.04.23г., както и след представяне на доказателства за вписване на исковата молба в СВ-Варна с молба от 10.04.23г., преписи от исковата молба са били връчени на ответниците. В предвидения 1-месечен срок не са били подадени отговори на исковата молба от ответниците и с определение № 2075/30.05.23г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито с.з. на 28.09.23г.

В откритото с.з. процесуалният представител на ищцата е представил доказателства за новонастъпили след предявяване на исковата молба обстоятелства –че с Акт № 20, т. ХLV, дв.вх. регистър № 170027/ 16.06.23г. на СВ-Варна е отразено извършеното от Калина Георгиева М.а дарение на съпруга си Н. М. М. на имотите, които са предмет на договора, атакуван с предявения по делото иск. Изразено е становище, че поради това ново обстоятелство, е отпаднал правния интерес на ищцата от предявения конститутивен иск, поради което и исковото производство подлежи на прекратяване. Отправено е искане за присъждане на разноските по делото и 3 адвокатско възнаграждение, доколкото ответниците са дали повод за завеждане на делото. Към молбата са представени списък на разноските, както и договор за правна защита и съдействие от 26.09.23г., в който е уговорено адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. в размер на 2 500 лв., за което е отбелязано, че е било заплатено в брой.

В същото с.з. ответникът М. чрез процесуалния си представител е изразил становище, че тъй като не са установени претендираните от ищцата вземания, то и в полза на същата не следва да се присъждат разноски по делото при неговото прекратяване. С протоколно определение съдът е прекратил производството по делото поради отпадане на правния интерес от водене на предявения иск, предвид връщането на имотите в патримониума на длъжника и е отложил произнасянето си по искането за разноски в закрито съдебно заседание. С определение № 3931/13.10.23г. съдът е осъдил двамата ответници да заплатят на ищцата сумата в размер на 4 270.20 лв., представляващи разноски по делото, на осн. чл. 78, ал 2 от ГПК. В указания за обжалване на определението срок е била депозирана частна жалба, с която Н. М. чрез адв. Н. Б. е обжалвала горното определение с искане за неговата отмяна.

Съдът е квалифицирал частната жалба като молба за изменение на прекратителното определение в частта му за разноските (която част представлява определението от 13.10.23г.) и е приел, че същата е неоснователна, поради което я е оставил без уважение.

С оглед изложеното по-горе настоящият състав на съда намира, че ответникът, който е дал повод за завеждане на делото и с действията си е обусловил последващото прекратяване на гражданското съдопроизводство поради отпадане на правния интерес у ищеца от предявения конститутивен иск (тъй като е направено обратно дарение на имотите, с което същите са били върнати в патримониума на ответника-длъжник), дължи заплащането на направените от ищеца разноски по делото. В този смисъл е изразеното и в съдебната практика принципно становище (макар и по поставен въпрос относно дължимостта на разноски в полза на ответника) - определение № 843/17.11.14г. по ч.гр.д. № 6176/14г., ІV г.о. на ВКС, в което е посочено, че и в хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК трябва да се изследва поведението на ответника, прилагайки по аналогия нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Така, при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът безспорно има право на разноски, които е направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, но когато отказът от иска е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си, отговорността за разноски ще следва да се понесе от ответника.

Поради това съдът не споделя съображенията на частния жалбоподател, че само със съдебен акт по съществото на спора и съобразно даденото от съда разрешение е възможно да се определи и отговорността за разноските в 4 производството. Напротив, процесуалният закон урежда и хипотезите, в които разноските следва да бъдат разпределени и при прекратяване на делото, като изхождайки от същността на тази отговорност – същите се възлагат върху страната, която със своето поведение е станала причина за извършване на разноските при добросъвестно упражняване на процесуалните права от насрещната страна – чл. 78, ал. 2 и ал. 4 от ГПК. Изхождайки от принципа за равнопоставеност в гражданския процес и от принципа за недопускане на неоснователното обогатяване, следва да се приеме, че при прекратяване на едно допустимо към момента на образуването му гражданско производство, което е станало поради новонастъпили обстоятелства, осъществили се вследствие поведението на ответника, последният няма право на разноски, а напротив – дължи направените такива от ищеца.