Решение № 260387 от 01.02.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 01.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 1555 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.

С решение № 20256620 от 20.11.2020 г., постановено по гр. д. № 7563/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав, „А.З.С.Н.В.“ ЕАД е осъдена да заплати на Д.Д.Ц., на основание чл.49, ал.1 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД, сумата от 1 286, 60 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар във връзка с образуваното срещу ищеца изп. д. № 20187840400355 по описа на ЧСИ Й.Ц., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.02.2020 г., до окончателното изплащане, да заплати сумата от 224, 46 лв., на основание чл.86 ЗЗД, представляваща мораторна лихва за периода 11.05.2018 г. – 28.01.2020 г., като е отхвърлен иска за главницата над уважения размер до пълния предявен размер от 2 500 лв., както и е отхвърлен иска за мораторна лихва над уважения размер до пълния предявен размер от 436, 15 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 285, 62 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща разноски за производството, както и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 48, 54 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща разноски за производството.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск,е депозирана въззивна жалба от ищеца Д.Д.Ц.. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно. Поддържа, че в случая не може да намери приложение ТР № 1/11.12.2018 г. на ВКС. Необосновано решаващият съд е приел, че усилията на процесуалния му представител по изпълнителното дело са минимални. За оказване на необходимата защита процесуалният му представител е следвало да издири делата, по които се е произнесъл съда, както и да прецени кой е най - правилния ход за действие. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като уважи изцяло предявеният иск.

Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника – „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с който оспорва предявения иск. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Поддържа, че в случая намира приложение ТР № 1/11.12.2018 г. на ВКС, тъй като в ЗОДОВ са регламентирани деликтни състави, какъвто е включен и в спорния предмет. Твърди, че единственото извършено от процесуалния представител на ищеца процесуално действие в изпълнителното производство се изразява в депозиране на заявление на 04.05.2018 г. Счита, че не е налице необходимост процесуалният представител на ищеца да се запознава с делата, по които са постановени съдебните актове, тъй като същите са били връчени на ищеца. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че в случая приложение намира чл.10, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като не се касае за извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания. Счита, че договореното адвокатско възнаграждение надхвърля 11 пъти минималния размер от 200 лв.

Решаващият съд не е съобразил възраженията му, че е изразил готовност да заплати дължимото адвокатско възнаграждение, поради което и на основание чл.81 ЗЗД и чл.95 ЗЗД не дължи заплащане на мораторна лихва. Претендира сторените във въззивното производство разноски, както и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове съответно с правно основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в началото на м.06.2013 г. е получил покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20128380406866 за вземане на „Б.П.Б.“ АД, за което е издаден изпълнителен лист за сумата от 15 273, 01 евро – главница по договор за потребителски кредит № 0010 *** 01289/20088 г., ведно със законната лихва, считано от 25.04.2012 г., договорна лихва в размер на 7 359, 54 евро, както и 935, 32 лв. – разноски по делото. Изпълнителният лист е издаден въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу ищеца и А. В.Ц.в условията на солидарност. Подал е възражение срещу постановената заповед. С решение №

І-42-2/20.05.2015 г., постановено по гр. д. № 40760/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 42 състав, е отхвърлен предявеният иск. С решение от 10.12.2015 г., постановено по гр. д. № 10271/2015 г. по описа на СГС, е потвърдено решението на СРС. С определение № 114 от 24.02.2017 г. по т. д. № 1078/2016 г. по описа на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззвното съдебно решение. След извършена справка на 04.05.2018 г. ищецът е установил, ме през 2018 г. е образувано ново дело № 20187840400355 по описа на ЧСИЙ.Ц., рег. № 784, с взискател „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД.Към датата на завеждане на делото решението на СРС е влязло в сила, а заповедта за изпълнение е била обезсилена. С оглед защита по второто изпълнително дело е упълномощил адв. Л.К.В. да го защитава при материален интерес от 68 106, 47 лв. По силата на сключен договор за правна защита и съдействие е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. Минималният размер, определен съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 436, 60 лв. В случая обаче казусът се отличава с висока фактическа сложност , изисква извършването на множество справки, проверки на делото, протекло като заповедно производство и три искови производства, снабдяване с преписи и представителство в изпълнителното делото.

С оглед на това е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. Отправил е покана до ответника да му възстанови сумата за заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът не оспорва наличие на задължение за заплащане на сторените от него разноски в изпълнителното производство, но оспорва размера на адвокатското възнаграждение.

Поддържа, че възражение по чл.78, ал.5 ГПК не може да бъде заявено от ответника, тъй като такова възражение е допустимо във висящ съдебен процес, в който разноските са направени. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 2 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по изп. д. № 20187840400355 по описа на ЧСИЙ.Ц., рег. № 784, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, сумата от 436, 15 лв. – мораторна лихва за периода 11.05.2018 г. – 28.01.2020 г., претендира сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск по размер. Позовава се на допусната техническа грешка при завеждане на второто по ред изпълнително дело срещу ищеца. Единственото изпълнително действие, насочено срещу ищеца, е запор върху банковите му сметки със запорни съобщения от 27.03.2018 г. на 04.05.2018 г. ищецът е депозирал възражение. След като е констатирал допусната техническа грешка, е отправил искане до ЧСИ Й.Ц. за прекратяване на изпълнителното производство. На 08.05.2018 г. наложените запори са били вдигнати, а изпълнителното производство е прекратено на 11.05.2018 г. Счита, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи по реда на чл.10, ал.4 от Наредба № 1 от 01.07.2004 г. и възлиза на 200 лв., в какъвто размер следва да отговаря спрямо ищеца. Упълномощеният от ищца адвокат го е представлявал в производството пред СГС. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск за сумата над 200 лв. до пълния предявен размер, като му присъди сторените по делото разноски.

На 10.05.2012 г., въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от същата дата по гр. д. № 20871/2012 г. по описа на СРС, ГО, 42 състав, е издаден изпълнителен лист срещу А. В.Ц.и Д.Д.Ц. в полза на „Б.П.Б.“ АД за сумата от 15 273, 01 евро, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № 0010 *** 01289/2008 г., с настъпила автоматична предсрочна изискуемост на основание чл.6, б.“в“ от договора поради липса на плащане на дължими вноски, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 7 359, 54 евро за периода 01.10.2008 г. – 24.04.2012 г., както и 935, 32 лв. – разноски по делото, от които: 385, 32 лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С решение № І-42-22 от 20.05.2015 г., постановено по гр. д. № 40760/2013 г. по описа на СРС, І ГО, 42 състав, е отхвърлен иска с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.415, ГПК, предявен от „Б.П.Б.“ АД срещу Д.Д.Ц.

– за признаване за установено, че съществува вземане в размер на 15 273, 01 евро 7 359, 54 евро – възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане.

С решение от 10.12.2015 г., постановено по гр. д. №

10271/2015 г. по описа на СГС, ГО, ІІ Б въззивен състав, е потвърдено горепосоченото решение на СРС.

С определение № 114 от 24.02.2017 г., постановено по т. д. № 1078/2016 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, не е допуснато касационно обжалване на горепосоченото решение на СГС.

Въз основа на изпълнителния лист от 10.05.2012 г. „А.з.с.н.в.“ ЕАД е образувала изпълнително дело срещу А. В.Ц.и Д.Д.Ц. с № 20187840400355 по описа на ЧСИ Й.Ц..

На 27.03.2018 г. са изпратени запорни съобщения до банки.

На 04.03.2018 г. Д.Д.Ц. е депозирал чрез адв. Л.К.В. заявление с искане за прекратяване на изпълнителното дело и вдигане на наложените запори, тъй като е постановено влязло в сила съдебно решение, с което е признато за установено, че не дължи претендираните от взискателя суми.

Към заявлението са приложени преписи от постановените съдебни актове.

Представен е и договор за правна защита и съдействие № 779467, сключен между Д.Д.Ц. и адв. Л.К.В. за осъществяване на процесуално представителство по посоченото изпълнително дело. Страните са уговорили адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв. В договора е удостоверено, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено изцяло и в брой.

На 08.05.2018 г. е изпратено съобщение до „ПЧБ Т.“ АД за вдигане на запор върху банковите сметки на Д.Д.Ц..

На 09.05.2018 г. е депозирана молба от взискателя „А.з.с.н.в.“ ЕАД з. прекратяване на изпълнителното производство спрямо Д.Д.Ц., на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК.

С постановление от 09.05.2018 г. изпълнителното производство е прекратено спрямо Д.Д.Ц., на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК.

Постановлението е влязло в сила на 29.05.2018 г., като необжалвано.

Ищецът е отправил до ответника покана за заплащане на сумата от 2 500 лв.- заплатено адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство.

С отговор от

16.05.2018 г. ответникът е оспорил размера на адвокатското възнаграждение, който не е съобразен с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изразена е готовност за заплащане на сумата от 400 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.

Ищецът се стреми да ангажира деликтната отговорност на ответника в качеството му на възложител на работата по реда на чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД. Неговата отговорност е свързана с виновното и противоправно действие и бездействие на други лица, на които са възложили определена работа за вредите, причинени при или по повод изпълнението на тази работа. В този смисъл отговорността ответника има обезпечително – гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица, а не произтича от вината на възложителя на работата.