Определение № 1250 от 23.10.2025, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1250 гр. Благоевград, 23.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно частно гражданско дело № 20251200501096 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е образувано по частна въззивна жалба от М. К. К., ЕГН **********, чрез адв. Д. Г., АК – Л., против определение № 621/ 29.08.2025 г., пост. по гр. д.

№ 257/ 2025 г. по описа на РС – Петрич, с което е оставена без уважение молбата по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решение № 247/ 10.07.2025 г., пост. по гр. д. № 257/ 2025 по описа на РС – Петрич, в частта за разноските, като се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 660 лв. с ДДС за иска, вместо присъдените 200 лв. с ДДС.

В жалбата се твърди, че определението е незаконосъобразно. Поддържа се, че определеното адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. с ДДС е унизително ниско. В резултат на работата на представителя на ищеца последната ще плати над 5 хил. лв. по малко по кредит, чийто договор не отговаря на законовите изисквания, не може да се говори за каквото и да е неоснователно обогатяване на адвоката – „обогатяването“ е съвсем основателно, тъй като ползотворният ефект за клиента е факт. Навежда се, че възнаграждението е определено в размер на 166.67 лв., като по случайност добавянето на ДДС върху него прави точно сумата от 200 лв. В случая съдът просто е включил ДДС-то във възнаграждението за сметка на адвоката, което счита за абсолютно неправилно. Сочи се, че ползотворният ефект за доверителката се измерва на повече от 5 хил. лв., въпреки това претендира адв. възнаграждение върху половината от тази сума – върху 2,500 лв. в размер на 660 лв. с ДДС. Намира определеното към момента възнаграждение за крайно занижено.

Определянето, съответно драстично намалянето на адв. възнаграждение с което по същество се наказва адвоката защитил потребителя от нарушаващия закона кредитор би довело до демотивиране на адвокатите да работят в тази насока и да защитават правата на потребителите. Липсата на защита на потребителите срещу дружествата, предоставящи т. нар. бързи кредити, нарушаващи съвсем умишлено правата им би довело до още по-голям 1 дисбаланс и финансови проблеми на най-уязвимата част от обществото ни.

В срока за отговор на частната жалба, е постъпил такъв, в който се оспорва жалбата като неоснователна. Сочи се, че съдът не е обвързан от минималните размери по НМРАВ, както и че и производството не се отличава с фактическа и правна сложност.

Настоящият състав намира, че първостепенния съд правилно е присъдил разноски в производството на ищеца, по следните съображения:

От писмените доказателства се установява, че се решение № 247/ 10.07.2025 г., пост. по гр. д. № 257/ 2025 по описа на РС – Петрич, съдът е уважил предявеният иск, като е прогласил нищожността, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД Договор за потребителски кредит № 645042 от 29.02.2024 г., сключен между М. К. К., ЕГН ********** от с. **ч и „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК 202255877, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, ет.8, поради противоречие със закона, като е осъдил „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК 202255877, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, ет. 8, да заплати на М. К. К., ЕГН ********** от с. **, общ.

Петрич, съдебни разноски по делото в размер на 103,30 /сто и три лева и тридесет стотинки/ лева, както и е осъдил „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК 202255877, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл.Парк Лейн Офис Център да заплати на адвокат Д. Г., АК гр. Л., на основание чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 200 /двеста/ лева с вкл. ДДС.

Съдът е съобразил, че ищецът се представлява от адв. Д. Г., който оказва безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право да му се присъди адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда По списък по чл. 80 ГПК адв. Г. е претендирал адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. по предявеният иск, в размер на по 660 лв. с ДДС. Съдът е намерил, че претендираното от пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение, се явява прекомерно предвид вида и обема на извършената от пълномощника по делото правна дейност, която се изразява в подаване на искова молба - която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела /които са цитирани и от ответника/; подаване на писмена защита, приповтаряща доводите в исковата молба. Наред с това съдът съобразил, че по делото е проведено едно открито с.з., в което пълномощникът на ищеца не се явил; по делото не са провеждани разпити на свидетели, не са събирани други доказателства, освен представените от страните в хода на размяната на съдебните книжа. В тази връзка съдът е направил извод, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. В допълнение на съображенията, в подкрепа на извода, съдът е посочил, че предмет на делото е иск, по който има формирана трайна съдебна практика. Наред с изложеното съдът съобразил, че безплатната правна помощ не представлява отговорност за разноски по чл. 78 от ГПК, поради което следва да се държи сметка и да не се допуска злоупотреба с това право на 2 адвоката, осъществил безплатна защита. По дефиниция злоупотреба с право е упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение и от обективна гледна точка е налице тогава, когато правото се упражнява противно на неговата социална функция, а не за задоволяване на определен признат от закона интерес. В този смисъл, разноските по делото и в частност адвокатското възнаграждение не следва да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната в чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за неоснователно обогатяване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в разумни граници разход за защита на правата на страните. Задължително е за съда да следи за такива действия, а още повече същия следва да съдейства при положение, че е налице такава злоупотреба.

Посочил е съдът, че предвид изложеното и с оглед Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС, че справедливо и обосновано съобразно критериите по чл. 38 ЗА е адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева. Тъй като адвокатът, на когото се присъждат възнагражденията, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на удостоверение за регистрация (вж. л. 51-52 от делото), издадено от органите на Националната агенция по приходите, в тях е включен и дължимият ДДС – цитирал е съдебна практика - Определение № 280/14.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. № 1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II т. о. на ВКС.

Първостепенният съд, процедирайки така, е постановил правилен съдебен акт.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 3, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищеца, следва да се определи възнаграждение за осъществената правна услуга.

Съобразявайки, че делото не се отличава с фактическата сложност, а с по-висока от обичайната правна сложност, съобразявайки извършените процесуални действия от процесуалния представител – изготвяне на искова молба и писмено становище по делото, без явяване на същото, правилен се явява извода на съда.

Правото на ищеца да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл. 78, ал. 1 ГПК. Според тази разпоредба разноските се възлагат върху ответника, съразмерно с уважената част от иска.

Тълкуването на така посочената разпоредба налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество, правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. Страната, срещу която е постановено решението, носи отговорността за разноски даже и да е положила най-голямата грижа да издири действителното правно положение. Тук вина за предизвикване на делото не е нужна. Страната, срещу която е постановено решението, понася отговорността за разноски, което се явява санкция за неоснователно предизвикания правен спор – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Относно размера или прекомерността на възнаграждението за адвокат:

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.

Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В този смисъл е разпоредбата на чл.

36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

3

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: "че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C?184/13 —C?187/13, C?194/13, C?195/13 и C?

208/13, EU: C: 2014: 2147, т. 43)... член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. ". Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ.