Определение № 265 от 22.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 265 гр. София, 22.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20228002104300 по описа за 2022 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената касационна жалба от С. Т. Д. чрез пълномощник адв. Г. М. от АК – К., срещу въззивно решение № 163/15.08.2022 г. по в. гр. д. № 176/2022 г. на ОС – Кюстендил, в частта с която, като е отменено решение № 137 от 02.03.2022 г. по гр.д. № 961/2021 г. по описа на РС – Кюстендил за отхвърляне иска за делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, е допуснат до делба този имот при равни квоти между съделителите С. Т. Д. и М. А. Д..

Твърди се, че решението в обжалваната част е постановено при неправилно приложение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т.3 ГКП и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване.

Насрещната странa в касационното производство М. А. Д. чрез пълномощник адв. Д. М. от АК – К., оспорва касационната жалба с писмено становище, в което са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Производството е по иск за делба, във фаза по допускане на делбата. С първоинстанционото решение № 137 от 02.03.2022 г. по гр.д. № 961/2021 г. на РС – Кюстендил, е отхвърлен иска на М. Д. за делба на жилищен имот - ап.28 в [населено място], и е допусната делба на друг 1 недвижим имот в [населено място], общ.К., включен в делбата по реда на чл.341, ал.2 ГПК по искане на С. Д., при равни дялове на двамата съделители С. Т. Д. и М. А. Д..

По въззивна жалба на М. Д., въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него срещу С. Д. иск за делба на жилището в [населено място] представляващ към момента самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], самостоятелният обект се намира на ет. 7 в сграда с идентификатор № ****, с предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ, посочена в документа - 72.90 кв.м., прилежащи части: изб. помещение № 54 с площ от 5.38 кв.м., ведно с 1.986 % ид.части от ОЧС и от правото на строеж върху мястото, и е допуснал до делба процесния недвижим имот при равни права между съделителите М. Д. и С. Д.. В частта по допускане до делба при равни дялове на същите двама съделители на имота в [населено място], първоинстанционното решение е потвърдено.

Предвид обхвата на подадената касационна жалба от С. Т. Д., въззивното решение в частта, в която се потвърждава първоинстанционното решение по допускане делба на имота в [населено място], е влязло в сила като необжалвано, и тази част на въззивното решение не е предмет на преценка в настоящето касационно производство по чл.288 ГПК.

По преценка наличието/липса на предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, касационният състав на ВКС намира следното:

Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод на 02.04.2004 г. с решение на съд в Кралство Испания. Приел е за установено, че апартаментът, чиято делба е поискал ищеца М. Д. с исковата молба, е отстъпен в обезщетение срещу отчужден имот със заповед № 1044/30.07.1980 г. по чл. 100 ЗТСУ (отм.) на председателя на ИК на ОбНС –К., в която заповед като правоимащи да получат в обезщетение посоченото жилище- ап.28, [жилищен адрес] кв.340, са вписани двамата съделители по делото, като отразената поправка в тази заповед е прието да се отнася само до неправилно посочване при името на М. Д. с окончания на „-а“, но не и до самото посочване на същия като титуляр.

Установено е, че в приетия по делото констативен нотариален акт за собственост № 109, т.3, д.1031/1982 г., отново двамата съделители са признати за собственици на жилището дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ, на стойност 11045 лв., от която 5045 лв. е обезщетение за отчужден имот парцел *, кв.340, и 6000 лв. разрешен заем. И в двата документа е отразено, че то се дава като обезщетение срещу отчужден недвижим имот в [населено място] парцел 1619, но в двата документа стойността на отчуждения имот е различна- в заповедта по чл.100, ал.1 ЗТСУ (отм.) тя е по ниска 3933 лв. Така въззивният съд е заключил, съгласно и чл.103, ал.1 ЗТСУ (отм.), че собствеността върху така отстъпения в обезщетение имот се придобива по силата на самата заповед на органа по чл.95, а разликата между стойността на отчуждения и стойността на отстъпения имот се заплаща по ред и начин, определени с правилника за прилагане на закона. Въззивният съд е 2 направил извод, че не е направено възражение за пълна или частична трансформация по отношение на това жилище от ответната страна, защото обстоятелствата, изложени от нея относно начина на придобиването му, са били изложени само като такива, касаещи субективната страна на упражняваното от съделителката Д. владение след развода на страните. Направен е краен извод, че този имот е придобит по време на брака при равни права, след развода на страните съсобствеността е вече обикновена, няма СИО, и е разгледано възражението на ответната страна за придобиване по давност от нея на дела на ищеца в това жилище след развода, по отношение на което е счел да няма забрана за течение на давността след развода на страните. Въз основа на преценка доказателствената стойност на показанията на свидетелите (обсъдени подробно показанията на всички свидетели в установителната част на мотивите), въззивният съд е приел, че след като и след 2004 г. ищецът е останал да работи в Испания, не можело да се установи владението е осъществявано от бившата съпруга да е необезпокоявано във вложения от закона смисъл (свидетелите- децата на страните сочат, че до 2016-2018 г. ищецът бил в Испания където работел, също и ответницата от 2000 г. и досега също работела в Испания, като половин година била там, останалото време в България живеела в процесното жилище ), да е явно манифестирано в период от 10 години, след като не е визиран конкретен начален момент, от който е осъществено това противопоставяне, не е определено времето на разговора (за какъвто разговор само дъщерята на страните дава показания, че майка й, в някакъв неконкретизиран момент след развода, е заявила на баща й, че апартамента е неин и да не идва повече там), от който категорично да се приеме, че ответницата е демонстрирала недвусмислено своене на жилището и това е станало достояние на ищеца. По тези съображения е прието, че този имот следва да се допусне до делба при равни дялове на съделителите, поради което е отменено първоинстанционното решение по иска за делбата му и е допусната делбата му при равни дялове на съделителите.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал.

3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора, и по които се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и които са от значение за точното прилагане на законаоснование по чл.280, ал.1, т.3, предл.първо ГПК :

1. Счита ли се доведено до знанието на невладеещите съсобственици намерението на владеещият съсобственик да свои целия имот, когато действията му са обективирани по общодостъпен начин и пред широк кръг лица? – в противоречие с Решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на II – г.о. отделение, Решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на Върховен касационен съд. ;

2. 3а да се осъществи фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС владеещият съсобственик длъжен ли е да извърши уведомяване на съсобственика си за намерението си да свои целия имот и да му го противопоставя, ако последният в 10-годишния период от установяване на самостоятелната му фактическа власт постоянно живее извън България , завръща се епизодично в страната, без да претендира права по ЗС и намерения за такива, и изобщо не се интересува от имота ? – в противоречие с постановеното в решение № 214 от 26.10.2015 г.

3 по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на Върховен касационен съд.

3. Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, както и да обсъди всички доводи и възраженията на страните като изложи собствени мотиви по съществото на спора? – в противоречие с практиката по чл.290 ГПК на ВКС по прилагането на чл. 236 ГПК обективирана в решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на I – г.о., Решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, I – г.о.

4. Има ли вещноправно действие заповедта по чл.100,ал.1 ЗТСУ/отм./ и за съпруга, комуто не е било прехвърлено по реда на чл.102, ал.1 ЗТСУ/отм./ правото на обезщетение за техен отчужден имот от родителите на съпругата му? Този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с т.З на ПП на ВС на РБ (вероятно се има предвид ППВС № 5/1972 г.) и с Решение № 145 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1352/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 75 от 05.06.2018 г. по гр. д. № 3178/2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро [населено място], и Решение Ns 317 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4722/2008 г. на II - г. о.;

5. Следва ли въззивната инстанция, ако счете за неоснователно възражението за придобивна давност на ответницата по иска за делба на имота, да разгледа и се произнесе и по възражението й срещу общността му, релевирано в отговора на исковата молба, основано на трансформирането му от отчужден имот на родителите й,за който от тях й е било цедирано по реда на чл.102, ал.1 ЗТСУ/отм./ правото им на обезщетение за този имот? - без сочена съдебна практика, на която да противоречи обжалваното решение;

6. Лично имущество ли е придобитият имот от съпругата по време на брака чрез цедирането й по реда на чл.102, ал,1 ЗТСУ /отм./ от родителите й на обезщетението им за отчужден техен имот? – в противоречие с Решение № 193 от 22.07.2016 г. по гр. д. № 4144/2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 45 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 2510/2019 г. на II – г.о.;

7. Ако има разлика в цената на отчуждения имот на родителите на съпругата и на апартамента,за който те направо са й цедирали по реда на чл.102, ал.1 ЗТСУ /отм./ обезщетението си,и тази разликата е доплатена по време на брака на страните, каква част от дадения като обезщетение апартамент е придобива в режим на СИО? – в противоречие с т.З от ПП № 5/1972 г.на ВС на РБ.

Поставените въпроси № 1 и № 2 нямат характер на правни такива по смисъла на разясненията по ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.

68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, и допълнително добросъвестност и юридическо основание – в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. ВКС приема в трайната си практика, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, 4 установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно (Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, I г.о.). Извършеното от един от съсобствениците фактическо действие може да се възприеме като демонстриране на намерение за своене, само ако с оглед естеството си е насочено към отричане правата на другите съсобственици. Факта на съществуване на съсобственост, независимо от основанието за възникването й, дава право на всеки от съсобствениците да си служи с цялата вещ, като обезщети останалите съсобственици при писмена покана от тяхна страна.