Решение № 3723 от 02.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3723 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100507206 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби подадени от М. С. Р. и П. Г. Р. срещу решение № 4738/19.03.2025г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу тях от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ал.1 от ЗЗД, както и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски по делото.

Във въззивните жалби се твърди, че решението е постановено при недопустими искове, тъй като исковата молба е подадена от ищеца след изтичане на преклрузивния срок по чл.415 ал.5 от ГПК.

При условие, че въззивният съд счете решението за допустимо, прави оплакване за неправилност на същото в обжалваната част, поради неправилна преценка на доказателствата съответно формиране на неправилни и необосновани фактически и правни изводи, последните – в противоречие с материалния закон. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.111 от ЗЗД, както и не е съобразил направените възражения от ответниците за липса на легитимно ОС в ЕС и взето решение за сключване на договор за услуга дялово разпределение с третото лице . помагач, поради което и няма валиден такъв, за липса на ангажирани доказателства за доставяне на услуга от ищеца в съответни качествени и количествени параметри, както и за изправност и техническо съответствие на уредите за измерване с БДС, нито е ангажирал доказателства за изчислен и съобразен технологичен разход, като справките от третото лице и фактурите, като едностранно издадени и невръчени и подписани от ответниците не установяват задълженията им.

Молят решението в обжалваните му части да бъде отменено и исковете отхвърлени, при условие, че съдът не обезсили решението като недопустимо. Претендират разноски.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивните жалби от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на 1 съдебния аакт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество съдът счита, че същата е неоснователно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно.

Въззивният съдебен състав намира за неоснователни наведените в отговора на исковата молба и поддържани с въззивните жалби зъвражения за недопустимост на обжалваното съдебно решение, тъй като:

Видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол. Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство - за липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск.

Недопустимостта на съдебния акт е свързан с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно, при подобен порок, произнасяне по съществото на спора. Ето защо и въззивната инстанция, след обезсилване на недопустимото решение, също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока - дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производство. Единственото изключение е при нередовност на исковата молба, с оглед характеристиката на въззивната инстанция и нейните правомощия да поправя процесуалните нарушения на първата инстанция (стига да не се налага конституиране на нови страни). В случая се твърди, че е налице нередовност на исковата молба – противоречие между сумите и периодите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и исковата молба по чл.422 от ГПК, както и подаването й извън преклузивния срок по чл.415 от ГПК. Сочените пороци не са налице, тъй като на първо място видно от вх.номер на исковата молба същата е депозирана в регистратурата на Софийски районен съд на 19.01.2024г., а разпореждане от 21.11.2023г. на заповедния съд с указания за предявяване на иск в 1 –мечесен срок поради подадено възражение от длъжниците, е връчено на заявителя на 02.01.2024. – л.26 от ч.гр.д. № 66896/2022г. по описа на СРС, ГО, 119 състав.

На следващо място, допуснатото разминаване между сумите, предмет на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 66896/2022г. по описа на СРС, ГО, 119 състав и исковата молба, е надлежно отстранено в хода на производството –л.95 от делото на СРС – протокол от проведено открито съдебно заседание на 20.02.2025г.

Следователно обжалваното решение е допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК за ангажиране на разделната отговорност на всеки от ответниците М. С. Р. и П. Г. Р. – всеки по ½ част, както следва:

2

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент апартамент № 107, находящ се в гр. София, ж.к. ****, за сумата от 2085,22 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, на за периода от 01.05.2019г.-30.04.2021г, ведно със законна лихва за период от 07.12.2022г до изплащане на вземането, с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 335,88 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020г. – 14.11.2022 г. с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 43,21 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.03.2020г. – 30.04.2021г.г., ведно със законна лихва за период от 07.12.2022 г. до изплащане на вземането и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД з сумата от 8,45 лева, представляваща мораторна лихва за период от 31.03.2020г г. до 14.11.2023г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 66896/2022г. по описа на СРС, 39 състав.

Решението в частта, с което са отхвърлени частично исковете за цена на главница за топлинна енергия и исковете за мораторноа лихва върху главниците срещу ответниците, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че е безспорно установено и не е предмет на въззивното производство, че ответниците за процесния период имат качеството на "клиент на топлинна енергия" по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ - всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия, доколкото от представените писмени доказателства – вписано в службата по вписвания влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот 21.12.2012 г., влязло в сила на 11.01.2013 г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 22.12.2017 г., № 24, том V, рег. № 13142, дело № 678 от 2017г., ответниците за процесния период се легитимират като собственици на топлоснабдения имот /в режим на сио/.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия от 2008г. одобрени с решение на ДЕКЕВР и 3 публикувани във вестник „Дневник“ бр. от 14.01.2008г., както и ОУ от 2014г. одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г. /именно които са приложими относно облигационното правоотношение в процесния период/.

Следователно между страните са възникнали действителни договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично - чл. 150 ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.

150 ал.3 ЗЕ.

Според клаузите на тези Общи условия /идентични са разпоредбите във всички редакции на Общите условия/ се установява, че страните са се уговорили потребителят да заплаща установената цена за доставеното му количество топлоенергия след доставката на тази стока, като месечно определената покупна цена следва да се заплати по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една 12-та изравнителна сметка; 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имотите и сградата и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация – чл. 30 ал. 1 от ОУ от 2008г., чл.31 т.2 от ОУ от 2014г., чл.33 от ОУ от 2016г.

Следователно, независимо от уговорения начин на заплащане на покупната цена потребителяткупувач е длъжен да заплати цената на доставената топлинна енергия.

Задължение за ищеца като продавач на топлинна енергия е да достави необходимото количество топлинна енергия до абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук отоплението на помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители се извършва чрез сградната инсталация, която се състои от вътрешна отоплителна инсталация и от инсталация за подаване на гореща вода. Сградната инсталация, според чл.140 ал.3 от ЗЕ, като съвкупност от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии (§ 1, т.4 от ДР на Наредба №2 за топлоснабдяването от 2007, 2014, от 2020г., съответно §1, т.3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването) е обща етажна собственост.