Решение № 4727 от 30.12.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 4727 гр. Варна, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Тодорина Ат. Трифонова като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20243110103780 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК с обективно съединени искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 125 лв. и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, с цена на иска от 27,88 лв. от страна на ищеца "И.Ф." ЕООД с ЕИК ***, с адрес ***, представлявано от Б.И.Н. – управител, чрез процесуалния представител юрисконсулт А.С., против ответницата Д. М. З. с ЕГН **********, с адрес:

***.

В исковата молба ищецът твърди, че на 19.11.2020 г. ищцовото дружество сключило, в качеството на кредитодател, с ответницата, тя в качеството на кредитополучател, договор за предоставяне на кредит от разстояние №***. Договорът бил сключен при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Датата на договора, отразена в представения по делото екземпляр на хартиен носител – 20.09.2021 г., била погрешно отразена, поради техническа грешка при генериране на договора във вид на електронен документ. Действителната дата на договора била 19.11.2020 г. Относно сключения договор били действащи общи условия за предоставяне на кредит от разстояние, които били обявени на уеб адрес: www.minizaem.bg. Съгласно същите, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и заявяване на съгласие с общите условия. След одобрение от страна на ищеца, ответницата получила на личния си ел.адрес договора и общите условия за потвърждение, за което тя посочила телефонен номер *** и ел.адрес: ***. Активиращият код, с който извършила потвърждението бил ***.

Етапите за сключване на договора изисквали множество действия от страна на ответницата, като във всеки от тях тя се запознавала с обстоятелството, че сключва договор за предоставяне на кредит. Съгласно сключения договор, на ответницата бил отпуснат кредит с 1 главница в размер на 3 000 лева, като съгласно чл.2, ал.1 от договора кредитодателят се задължил да преведе на кредитополучателя тази сума, а съгласно чл.2, ал.2 от договора това следвало да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. Договорът за кредит бил рефинансиращ. С част от предоставената сума бил погасен предходен договор за кредит - № *** от 22.07.2020 г. Сумата, с която погасеният кредит бил рефинансиран била в размер на 2936,10 лв. Това станало счетоводно, като с отпуснатата сума бил приспаднат остатъкът по погасения договор за кредит. Сумата за рефинансиране не се превеждала от една сметка на кредитодателя по друга, а промяната била само счетоводна, без реално разместване на суми. Останалата сума в размер на 63,36 лв. била преведена по банкова сметка на ответницата в „Централна кооперативна банка" АД. Вземането за главницата в размер на 3000 лв. било разпределено на 24 вноски, всяка от които в размер на 125 лв. за периода 19.12.2020 г. - 09.11.2022 г. С настоящата искова молба ищцовото дружество претендира вноската за главница с падежна дата 14.03.2022 г. Тя не е била погасена, поради което и ответницата била в забава от датата на падежиране на вноската - 14.03.2022 г. Предвид това ищецът претендира законна лихва върху претендираната главница в размер на 27,88 лв. за периода 14.03.2022 г. - 14.02.2024 г.

Ищецът твърди, че били правени опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред, но те били безуспешни. Ищцовото дружество депозирало пред Районен съд Варна заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, в резултат на него било образувано ч.гр.д. №***г., 26 с-в, по което била издадена заповед за изпълнение, надлежно връчена на ответницата по делото. Тя подала възражение срещу заповедта, което предпоставило интереса на ищеца от предявяване на настоящия иск.

Ищцовото дружество твърди, че по повод договора за кредит между същите страни имало предходно гр.д.№ *** г. по описа на PC Варна. С решението по него се установило, че между страните е сключен договор за кредит, както и че клаузата за неустойка по него е нищожна.

Предвид така изложените от ищеца обстоятелства същият моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответницата му дължи на сумата от 152, 88 лв., от които: 125 лв. - главница с падежна дата 14.03.2022 г. и 27, 88 лв. - лихва за забава за периода 14.03.2022 г. - 14.02.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на входиране на исковата молба до окончателно изплащане на задължението. Моли също така да му бъдат присъдени и направените по делото разноски, както в настоящото, така и в заповедното производство.

В представения от ответницата отговор се сочи, че договорът за кредит №*** не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към закона начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и 2 управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявала по специална формула. Спазването на това изчисление било с цел да се даде информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора за кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР, без ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Договорът бил недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, както и поради неправилно приложен ГПР, на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Налице било явно нарушение на чл.11 ап.1, т.10, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, изразяващо се в надвишаване на максимално определения процент на ГПР, както и определения по договора процент на ГПР не бил правилно прилаганият между страните, като това водило до нарушение на посочената законова разпоредба, а от там до нищожност на целия договор. Договорът бил нищожен и поради това, че сумата, която била договорена за неустойка не била включена в ГПР. Сумата по неустойката следвало да бъде разглеждана като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като тя била пряко свързана с договора за потребителския кредит и се заплащала от потребителя.

Невключването на разходите по неустойката в размера на ГПР водило до прилагане на неправилно формиран ГПР, което представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Предвид така изложените обстоятелства и считайки, че договорът за кредит е нищожен, ответницата счита, че дължи само чистата стойност по кредита, без лихвата за забава и разноските.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от представените по делото на електронен носител и в писмен вид договор за предоставяне на кредит от разстояние №*** от 20.09.2021 г., Общи условия за предоставяне на кредит от разстояние, кореспонденция по повод на сключване на договор за кредит от разстояние, платежни нареждания за извършени от ищцовата страна плащания, както и от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че страните по делото са сключили договор за предоставяне на кредит, по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответницата в заем сума в размер на 3000 лв., която тя се задължила да върне в срок до 24.09.2022 г., на 24 месечни вноски, при годишен лихвен процент от 40,15 %, лихвен процент на ден 0,11% и годишен процент на разходите 48,3 %. В договора е вписана обща дължима сума по кредита 4430, 83 лв. В чл.2, ал.2, т.1 от договора страните са се договорили с предоставената сума по кредита да бъдат погасени задължения, произтичащи от предходен договор за предоставяне на кредит на ответницата, които непогасени задължения са общо в размер на 2936, 64 лв., а остатъкът от предоставения кредит от 63, 36 лв. да се преведе по сметка на ответницата в деня на сключване на договора. В чл. 3, ал. 1 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция със срок на валидност до 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или две физически лица – поръчители, които 3 да отговарят на конкретно описани в договора условия. При неизпълнение на това задължение заемателят съгласно чл.3, ал.2 от договора дължи неустойка в размер на 1350 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Така общият размер на задължението на ответницата към ищцовата страна по договора възлиза на сумата от 5 780, 83 лв.

Съгласно договорките между страните, със сумата от 2936, 10 лв. е било погасено задължение на ответницата по договор за кредит №***/22.07.2020 г., а сумата от 63, 36 лв. е била преведена по сметка на ответницата в „Централна кооперативна банка“ АД с платежно нареждане от 19.11.2020 г., с посочено основание за превода „Договор за заем номер ***“.

Относно вноската от 125 лв. с падежна дата 14.03.2022 г., която съгласно погасителния план към договора е 16-та поредна вноска, в счетоводството на ответната страна не се съдържат данни за заплащането й, като такива не са представени по делото и от ответницата.

Обезщетението за забава върху тази сума в размер на законната лихва за периода от 14.03.2022 г. до 14.02.2024 г. възлиза на сумата от 27,88лв.

На 16.02.2024 г. ищцовото дружество е подало в РС - Варна заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, въз основа на което в съда било образувано ч.гр.д. №***г., 26 с-в, по което била издадена заповед за изпълнение №*** от 19.02.2024 г., с която е разпоредено ответницата да заплати на ищцовото дружество сумата от 125 лв. – главница с падежна дата 14.03.2022 г. и мораторна лихва за период от 14.03.3022 г. до 14.02.2024 г., както и разноски по делото. Ответницата е депозирала възражение против издадената заповед за изпълнение, поради което и съдът е указал на ищцовото дружество, че може да предяви установителен иск за вземането си.

Между страните е било водено гражданско дело №*** г. по описа на съда, образувано по повод подадена искова молба от Д. М. З. против "И.Ф." ЕООД с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД, по което е било постановено решение №***/15.02.2023 г., с което е обявена за нищожна клаузата на чл.3, ал.2 от договора за предоставяне на кредит. Това решение е потвърдено с решение №*** г. по в.гр.д. №*** г. на ОС – Варна.

Горепосочените обстоятелства съдът счита за установени безспорно от представените от страните доказателства, като на база така установените факти съдът счита, че се налагат следните правни изводи:

Сключеният между страните договор за кредит е потребителски, тъй като попада в определението на чл.9 от Закона за потребителския кредит. Също така при произнасянето следва да се има предвид, че към настоящия казус са приложими освен разпоредбите освен на Закона за потребителския кредит, още и на Закона защита на потребителите, доколкото ответницата има качеството на потребител съгласно параграф 13 от ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая на ответницата, в качеството на физическо лице, е предоставена финансова услуга (отпуснат кредит).

4

В исковата молба се сочат доводи за недействителност на договора поради неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В настоящия случай в договора е посочен годишен процент на разходите от 48, 3%. Според чл.19, ал.4 от ЗЗП годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В настоящия казус годишният процент на разходите е определен към максималната допустима стойност, съгласно законовите разпоредби, като не я надвишава, с което формално са спазени изискванията на посочената разпоредба.