Решение № 5769 от 13.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5769 гр. София, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100500941 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на "БАНКА ДСК" ЕАД срещу решение № 20207871/05.11.2021г. постановено по гр. дело № 52390/2019г. по описа на СРС, 85 състав, с което е уважен предявеният от Р. Г. А. осъдителен иск с правно основание чл.

55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 717,02 евро, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода 19.06.2014г., 31.07.2014г. и 22.08.2014г. по договор за кредит за довършителни работи на недвижим имот от 28.7.20104г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаването на исковата молба - 07.06.2019г. до окончателното й изплащане Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения, че макар част от клаузите за възнаградителна лихва да са прогласени за нищожни с решение № 1763/12.03.2019г. по гр.д. № 5039/2016г. на СГС, съдът е приел, че страните продължават да бъдат обвързани от договора, както и че кредитополучателят дължи заплащане на възнаградителна лихва, макар и в друг размер, която банката след решението е преизчислила, като претендирата сума не е събрана за погасяване на договорна лихва. Позовава се на заключението по ССчЕ, изслушана в първоинстанционното производство, където според въззивника изрично се установява липса на надвнасяне на суми по кредита, като процесната сума е платена на основание – договора за кредит.

1

Въззиваемата страна и ищец в първоинстанционното производство Р. Г. А. в срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност, съответно правилност и законосъобразност на изводите на съда, че процесната сума е внесена за погасяване на договорна лихва на основание нищожна клауза, поради което и подлежи на връщане като платена без основание – при първонаална липса на такова Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният е бил сезиран с иск с правно основание чл.55 ал.1 т. от ЗЗД за сумата от 717,02 евро, представляваща недължимо платена – при първоначална липса на основание въз основа на нищожни клаузи по договор за банков кредит от 28.04.2004г. и допълнителни споразумения към него и която сума представлява разликата между предварително договорения размер на възнаградителна лихва и реално заплатената такава.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че силата на присъдено нещо със съдебно решение № 1763/12.03.2019г. по гр.д. № 5039/2016г. на СГС ответника е осъден да заплати на ищеца сумата от 100,00 лв. като частична сума от общата дължима като недължимо платена – при първоначална липса на основание въз основа на нищожни клаузи по договор за банков кредит от 28.04.2004г. и допълнителни споразумения към него и която сума представлява разликата между предварително договорения размер на възнаградителна лихва и реално заплатената такава и е признал за нищожни клаузи - т.6 от цитирания договор за кредит, т.5 от анекс № 1/09.09.2013г. към него,, т.1.2 от допълнително споразумение от 09.09.2013г., т.6 от Анекс № 1/28.10.2009г.и допълнително споразумение от 30.08.2010г. към него за изменение размера на възнаградителната лихва, действала между страните, поради което и е изследвал само дали претендирата сума действително е платена на соченото основание – нищожните клаузи.

Следователно предмет на разглеждане е остатъка / съответна част от цялото вземане, но различна от вече разгледаната и присъдената от 100 лв./ над уважения в производството по гр.. № № 5039/2016г. на СГС частичен иск и за друга част от вземането.

2

Предвид горното и доколкото по делото се претендира друга част от вземане по вече предявено по съдебен ред вземане, заявено като частично, то към настоящия момент формираната сила на присъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантните факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право /т.2 от ТР № 3 /22.04.2019г. на ВКС по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС/т.е. съдът, разглеждащ настоящия спор, е длъжен да приеме, че между страните съществува договорно правоотношение по договор за банков кредит от 20014г. именен със съответните допълнителни споразумения, като клаузите уреждащи промяна на размера на възнаградителната лихва след първоначално уговорения размер с изключение на вида на валутата при превалутирането, са нищожни.

Както обаче е пояснено в т.2 от ТР № 3 /22.04.2019г. на ВКС по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС правопогасяващите възражения на ответника по иска /въззивник/ за останалата част от вземането /какъвто е предмета на настоящото дело/ обаче не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост.

В този аспект, в новия исков процес по разликата над частично уважения иск, или само за част от разликата, защитните възражения на ответника, нерелевирани при разглеждането на частичния иск и касаещи съответната част от вземането не следва да се считат за преклудирани. Именно в тази връзка, съдът счита, че не са недопустими възраженията направени от ответника в отговора на исковата молба относно липса на извършено плащане за погасяване на суми по кредита – възнаградителна лихва, както и служебно извършени преизчисления на възнаградителната лихва и липса на начисления за същата в изменен размер, различен от първоначално уговорения.

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание, т.е. без да е било възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва над действително уговорения размер.

От изслушанато в първоинстанционното производство заключение на ССчЕ, неоспорено от страните и кредтирано от настоящият съдебен състав като безпристрастно и компетентно изготвено, се установява, че извършените от ищеца плащания: на 19.06.2014г. – в размер на 136,38 евро, на 31.07.2014г. – 259,71 евро, на 22.08.2014г. – 66,35 евро и на 26.09.2014г. – 254,58 евро и към посочените дати на плащания са погасявани лихвите начислени до 31.01.2014г. /т.е. в изменения размер след първоначално уговорения в договора/. Вещото лице е представило и описало подробно движението на сумите по кредита, като относно посочените по – горе суми в общ размер 717,02 евро същото установява, че след решението на СГС, с което се обявяват изменителните клаузи по отношение размера на договорната лихва за 3 нищожни, банката действително е извършила преизчисляване на същите, а процесната сума, поради обстоятелството, че е внесена по недължими възнаградителни лихви банката служебно я отнесла и погасила със същата част от непогасена към този момент главница. /обстоятелство, което не е спорно между страните и основният аргумент на въззивника за неоснователност на иска/.

Горното служебно пренасочване и погасяване от страна на ответника на други задължения по същия кредит – главница, не променя факта, че тази сума е заплатена при начална липса на основание /действителна уговорка за заплащане на увеличения размер на възнаградителната лихва/, т.е. тя е излязла от патримониума на ищеца и е постъпила в имуществото на ответника.

По същество, ответникът прави признание, че е получил процесните суми без основание/нищожни клаузи/, но твърди да е извършил фактическо „прихващане“ с дължима главница. Т.е. признава, че е бил налице фактическият състав на чл.55 ал.1 т.1 от ЗЗД – ищецът е платил без основание процесната сума /нищожни клаузи/,съответно ответника е получил същите, поради което и е дължал връщане на сумите; ответникът считайки, че ищеца има друго непогасено задължение към него е прихванал вземанията до размера на по – малкото. Направеното действие обаче не е прихващане по смисъла на чл.103 и сл. от ЗЗД, тъй като не се установява фактическият му състав, част от който е достигане на изявлението на прихващащия до насрещната страна. В настоящият процес ответникът не твърди прихващане по смисъла на чл.103 от ЗЗД -нито се позовава на вече извършено такова извънсъдебно и установява неговите предпоставки съответно момента, от който е настъпил ефекта на погасяване на задълженията, нито заявява такова по съдебен ред.

Предвид изложеното, съдът счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване установи кумулативното наличие на предпоставките по чл.55 ал.1 т.1 от ЗЗД и възникналото в неговата правна сфера притезателно право спрямо ответника за процесната сума.

Съобразно обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271 ал. 1 изр. 1 предл. 1 ГПК.

Разноски

При този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, въззивникът следва да заплати на въззиваемия на основание чл. 78 ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК направените разноски във въззивното производство, които според списък по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 13.1.2022г. и банково извлечение за плащане от 19.01.2022г. са в размер на 720,00 лв.

Въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78 ал.5 от ГПК.

Минималният размер на адвокатското възнаграждение според разпоредбата на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.200г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията преди изменението с ДВ бр.88/ 2022г., тъй като договорът е сключен на 13.01.2022г. е 224,14 лв.

Съдът, при надлежно направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, не е длъжен във всички случаи да намали претендираното от страната 4 възнаграждение до минималния размер, а го определя при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, като настоящият състав извършвайки тази преценка счита, че възнаграждението на процесуалният представител на въззиваемата страна следва да бъде намалено до размера от 400,00 лв.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - 280 ал. 3 т.1 ГПК.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № решение № 20207871/05.11.2021г. постановено по гр. дело № 52390/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 85 състав.

ОСЪЖДА „Б. ДСК“ЕАД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* да заплати на Р. Г. А. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. Банско, ул. ******* № 6, съдебен адрес:гр. София, ул. ******* /надпартерен/ - адв. Т. на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските по делото в размер на 400,00 лв.