Решение № 381 от 14.07.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 381 гр. Благоевград, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Владимир Ковачев

София Икономова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от София Икономова Въззивно гражданско дело № 20261200500778 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 3652/07.05.2026 г. на Й. М. С., ЕГН **********, със съдебен адрес *********, подадена чрез адв.М. М., насочена против решение № 79 от 22.04.2026 г., постановено по гр.д.№ 1115/2025 г. по описа на РС- Сандански, с което са отхвърлени предявените от Й. С. срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, искове за прогласяване нищожността на договор № 1446255 за предоставяне на потребителски кредит от 19.03.2025 г., поради противоречие със закона чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК, и в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договор № 1446255 за предоставяне на потребителски кредит от 19.03.2025 г., като неравноправна и като накърняваща добрите нрави.

С въззивната жалба се оспорват изводите на РС, че процесния договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на чл.22 от ЗПК, като се 1 отбелязва, че въззивницата е поискала да бъде назначена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която да установи действителния размер на ГПР, ако в него се включи възнаграждението за гаранция, но това искане е отхвърлено от първонистанционния съд.

Навеждат се доводи за нищожност на договора поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, както и в хипотезата на чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез допълнителни услуги не е включена в ГПР и ГЛП. Твърди се, че в договора е посочен ГПР, който не отразява действителния размер на разходите по кредита. Сочи се, че ако в ГПР бъде включено възнаграждението, предвидено по допълнителни услуги към то действителните разходи биха нараснали двойно и повече, като по този начин потребителят се въвежда в заблуждение. Аргументира се становище, че с предвиждането за заплащане на сумата по допълнителни услуги се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, още повече, че събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. В тази насока въззивницата се позовава на легалната дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя", залегнала в § 1, т.1 от ЗПК. Според въззивницита, с оглед цитираната разпоредба, заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Поради това се прави извод, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г.

Заявява се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 , т.1 от Закона за защита на потребителите, като в преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе 2 преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. По този въпрос, въззивницата се позовава на решение на СЕС. девети състав, от 21 март 2024 г., по дело С-714/22, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени разходи по кредит, които ще се понесат от потребителя, като ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение, а когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл.3, б.,, ж “ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на главница.

Цитират се и решение от 20.09.2017 г. по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko; т.30-31 от решение от 19.12.2019 г. по дело С- 290/19 Home credit Slovakia, т.48-52 от решение от 16.07.2020 г. по дело С-686/19 SIA “Soho group” и други, в които СЕС приема, че посочването на правилен размер на ГПР има важно значение за това потребителят да може да направи информиран избор за това кой кредит да избере между няколко оферти и да прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата по договора за кредит.

В условията на евентуалност – ако съдът приеме, че договорът е действителен, въззивницата поддържа становище, че клаузата на чл.5 от него, въз основа на която е начислена такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на „Фератум България" ЕООД в размер на 1470 лв., е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Като аргумент в тази насока се сочи, че сключването на договор за поръчителство е въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния, при което се достига до нееквивалентност на насрещните престации. Заявява се, че по този начин се накърняват добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, която хипотеза включва нарушаване на правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Като нарушени принципи се сочат тези на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.

На самостоятелно основание, според въззивницата, клаузата на чл.5 от процесния договор се явява нищожна като неравноправна по смисъла на 3 чл.143 от ЗЗП - във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на потребителя.

Навеждат се доводи и за нищожност на клаузата на чл.5 от договора при приложението на чл.146 ал.1 от ЗЗП, доколкото същата не е уговорена индивидуално. Заявява се, че оспорената клауза е част от стандартни и бланкетни условия, изготвени отнапред, върху съдържанието на които кредитополучателите нямат възможност да влияят към момента на сключване на договора, в който смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С оглед на това, от въззивния съд се иска да отмени решение № 79 от 22.04.2026 г., постановено по гр.д.№ 1115/2025 г. по описа на Районен съд Сандански и да постанови друго, с което да прогласи процесния договор за нищожен, а в условията на евентуалност – клаузата на чл.5 от него.

Претендира се присъждане и на направените по делото разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

В отговора се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение при правилно приложение на материалния закон, както и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения.

Въззиваемият оспорва доводите във въззивната жалба, че разходите за предоставено поръчителство следва задължително да бъдат включени в годишния процент на разходите (ГПР) по договора за кредит. В тази насока заявява, че правилно първоинстанционният съд е приел, че процесната услуга представлява допълнителна услуга, която не е задължително условие за сключване на договора за кредит и потребителят е имал възможност да избере дали да предостави обезпечение чрез поръчителство или по друг допустим начин. Освен това, според въззиваемия, сключването на договор за поръчителство с трето лице представлява самостоятелно правоотношение, различно от договора за кредит, като възнаграждението по него не представлява разход по кредита по смисъла на Закона за потребителския кредит.

Като неоснователни се определят и аргументите, които въззивницата черпи от съдебна практика на Съда на Европейския съюз, доколкото според въззиваемия, цитираните решения не са относими към конкретните фактически обстоятелства по настоящото дело.

4

Твърди се, че в случая потребителят е бил надлежно информиран относно условията на кредита, включително размера на лихвите и всички дължими разходи по договора.

Поради това се сочи, че изводите на първоинстанционния съд са правилни и следва да бъдат изцяло потвърдени.

От въззивния съд се иска да потвърди обжалваното решение на РССандански като присъди на ваззиваемия направените от него разноски.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, вземат писмено становище по съществото на спора.

Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относимите към спора факти и на приложимите материално-правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално-правни норми.

По доводите за неправилност на решението , настоящият състав намира за нужно да посочи следното:

Предявеният главен иск е с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.11, ал.1, т.9, т.10 и и т.11 от ЗПК и във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, а на 5 евентуалния иск- чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.146 от ЗЗП във вр. с чл.143 от ЗЗП.

За уважаване на главния иск, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на твърдените основания за нищожност на договора за потребителски кредит.

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 19.03.2025 г. Й. М. С. е сключила с ответното дружество „Фератум България“ ЕООД договор № 1446255 за предоставяне на потребителски кредит за сумата от 3000.00 лв. по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /видно от отразеното в чл.8 от договора/. Страните са постигнали съгласие годишният лихвен процент да е 23.33%, а годишният процент на разходите 49.66 %. В договора е посочена общата сума, подлежаща на връщане, а именно 4050.00 лв. и срокът за това – 18 месеца. Съобразно предвиденото в чл.5 от договора, кредитът следва да бъде обезпечен с поръчителството на Мултитюд Банк срещу възнаграждение от 3180.00 лв., видно от отразеното в предоставения на кредитополучателя стандартен европейски формуляр.

По делото не е спорно, че договорената заемна сума е получена от кредитополучателя. Този факт се установява и от отразеното в самия договор, че датата на получаване на кредита е 19.03.2025 г. /тестът преди подписите/.

Така сключеният между страните договор попада в обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), след изм. с бр.41 от 10.05.2024 г., в сила от 10.05.2024 г. , който закон урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит.