Определение № 1537 от 27.10.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1537 гр. Плевен, 27.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г. като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г. Въззивно частно гражданско дело № 20254400500884 по описа за 2025 година

Производство по чл. 274 и сл. вр. чл. 248 от ГПК .

С определение № 4331/25.08.2025 г. по гр.д. № 4091/2024 г. по описа на съда Плевенският РС е изменил решението по делото в частта за разноските, като е осъдил „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр. С. да заплати в полза на Плевенския районен съд сумата от 180 лв. за държавна такса и 5 лв. в случай на издаване на изпълнителен лист, но е оставил без уважение като неоснователна молбата по реда на чл. 248 от ГПК на процесуалния представител на ищцата Л. В. С. адвокат Е. И., в качеството на представляващ ЕАдв.Д „Е. И.“, гр. П. за изменение на решението по делото в частта за разноските за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв..

Недоволна от постановеното определение, в частта в която е оставена без уважение молбата й е останала частната жалбоподателка адвокат Е. И., в качеството на представляващ ЕАдв.Д „Е. И.“, гр. П., която е пълномощник и процесуален представител на ищцата в първоинстанционното производство Л.

В. С. и го обжалва пред въззивния съд като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В жалбата се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е определил по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС без да съобрази липсата на пропорционалност между определеното адвокатското възнаграждение и положените усилия от адвоката за осъществяване на правна защита на ищцата съобразно предмета на делото и 1 цената на иска. Счита, че след изменението, публикувано в ДВ бр.

14/18.02.2025 г. на Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа, адвокатското възнаграждение подлежи на свободно договаряне при критериите, залегнали в Наредбата и противоречието с европейското законодателство, установена с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. е преодоляно. Счита, че неправилно съдът е приел, че критерий при определяне на възнаграждението следва да бъде фактическата и правна сложност на спора, тъй като този критерий не намира приложение при определяне на държавната такса, а последната се определяне съобразно цената на иска като обективна величина и по аналогия именно този критерий следва да се вземе предвид от съда при определяне на адвокатското възнаграждение при оказана безплатна правна помощ по делото, още повече, че за другата страна съществува възможността да се защити с възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Счита, че когато възнаграждението попада в рамките на общоприетите и обичайни размери за съответният предмет и стойност на спора неговото намаляване е необосновано, като в противен случай се достига до неравнопоставено третиране на адвоката спрямо съда и се отказва на страната ангажирала адвокат реалните разноски по делото. Счита съобразно цитираната актуална практика на ВКС, че Наредба № 1/2004 г. няма обвързващ съда характер, но може да служи за ориентир при определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, вкл. при служебното им определяне, а наред с това в цитирано определение на ВКС, постановено след обявяване на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. се приема, че при предявява на няколко иска, предметът на делото се усложнява, което е от значение за преценката за фактическата и правна сложност на делото, респ. за размера на адвокатското възнаграждение. Излагат се подробни доводи относно тезата, основана на цитирани решения на СЕС, че неприсъждането на разноски в полза на потребителя ще има възпиращ ефект да се търси защита на потребителски права по съдебен ред. Позовава се също на решение на СЕС от 07.04.2022 г. по дело С-385/2020 г. и счита, че присъдените разноски следва да са в разумен размер, пропорционален на разходите в производството, като в противен случай материално затруднените потребителя няма да получават изобщо или достатъчно квалифицирана правна помощ и това ще стимулира ответника да сключва договори с неравноправни клаузи. В заключение се иска 2 от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което присъди допълнително на адвокат И. адвокатско възнаграждение съобразено с цената на иска и Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа.

В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от ответника по същата „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр. С. чрез процесуалния му представител адвокат В. К., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата. Излагат се доводи, че определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение е адекватен на положения труд от адвоката на ищцата по делото и съобразен с фактическата и правна сложност на делото. Позовава се на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. съгласно което размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения няма обвързващ съда характер и цитирана практика на ВКС, в която се приема, че от значение следва да са защитимия интерес, правната и фактическата сложност на делото, обстоятелството, че са касае за спор, по който е установена константна съдебна практика, извършените процесуални действия, вида и обема на извършената работа. Счита, че съдът правилно е съобразил, че производството по делото е приключило без явяване на процесуалните представители на страните, че не се касае за продължителен исков процес, изискващ събиране на сложни по вид, обем и начин на установяване доказателства, спорът е еднотипен и стандартен, релевантните факти не са многобройни, претенциите на ищеца произтичат от един и същ юридически факт – договора за кредит, между страните има само едно спорно правоотношение, а предпоставка за уважаване на иска по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД е доказването на този по чл. 22 от ЗПК, като са извършвани еднакви процесуални действия и са събирани едни и същи доказателства за доказване на двата иска. Счита, че съдът следва да съобразява спецификите на всеки един отделен казус и се позовава на съдебна практика в тази насока, като се посочва също, че адвокатът на ищцата е процесуален представител на същата по множество дела с идентични претенции, по всяка от които е присъждано адвокатско вънаграждение, като може да се приеме, че предявяването на тези претенции представлява злоупотреба с право по чл. 3 от ГПК, която съдът е задължен да осуети. Позовава се на възможността социално слабо лице да ползва помощ по Закона за правната помощ поради гарантирания достъп до 3 правосъдие на лица, чиито икономически статус не позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги, както и на това, че тази правна помощ отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидените в договор, сключен по ЗАдв.. В заключение се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното определение.

Плевенският окръжен съд, като прецени доводите в частната жалба и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК с оглед подаването й на 15.09.2025 г. съгласно пощенското клеймо при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното определение, поради което е редовна и допустима. Въззивният състав в мнозинството си приема, че по частната жалба не се дължи държавна такса от частната жалбоподателка с оглед освобождаване на ищцата от първоинстанционния съд от заплащане на държавни такси по делото.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 248 ал. 1 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

От приложеното гр.д. № 4091/2024 г. по описа на ПлРС се установява, че същото е приключило с влязло в сила решение по съществото на спора, а именно решение № 777/30.05.2025 г., с което е уважен изцяло предявеният от ищцата Л. В. С. против ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр. С. иск за прогласяване на нищожността на основание чл. 22 от ЗПК на договор за потребителски кредит № 568116/22.05.2023 г., сключен между страните. С решението ответното дружество е осъдено да заплати на основание чл. 38 ал.

2 от ЗАдв. на пълномощника на ищеца ЕАдвД „Е. И.“ адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, като е оставена без уважение молбата на адвокат И., депозирана по делото за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 140 лв. с ДДС.

Решението е съобщено на пълномощника на ищцата на 10.06.2025 г. и в срока за обжалване на решението на 13.06.2025 г. е постъпила молба от адвокат Е. И., в качеството на представляваща посоченото по-горе ЕАдв.Д, с 4 която се иска изменение на решението в частта относно разноски относно присъденото й адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА. В молбата се излагат доводи, че с оглед цената на иска от 13 867,10 и размера на дължимата държавна такса по делото, определеният й размер на адвокатско възнаграждение не е разумен и справедлив, а е следвало да й бъде определено възнаграждение в размер на 1 648,04 лв. без ДДС съобразено с Наредба № 1/2004 г.. Счита, че определеното й възнаграждение в размер на 400 лв. без ДДС е 76 % по-ниско от заложеното в критериите по чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/2004 г. и излага подробни доводи в тази насока, позовавайки се и на съдебна практика.

В законният срок е постъпил писмен отговор от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр. С., с който е оспорена основателността на молбата по чл. 248 от ГПК.

В срока по чл. 248 от ГПК е постъпила и молба от ответника „ АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр. С., с която възразява срещу опредЕ.та от съда цена на иска и счита, че цената на иска е 6 500 лв., като се позовава на разпоредбата на чл.

69 ал. 1 т. 4 от ГПК и на трайната съдебна практика в тази насока.

За да остави без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК ПлРС е приел, че цената на иска е 4 500 лв., съответстваща на отпуснатия кредит, а при определяне на адвокатското възнаграждение е съобразена ниската фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че размерът на кредита не е бил определящ за сложността на спора, по делото е проведено едно заседание, както и че не е обвързан от размерите на Наредба № 1/2004 г. на ВАС и е направил извод, че опредЕ.та сума от 480 лв. за възнаграждението му с начислено ДДС е адекватна спрямо съобразените обстоятелства.

Въззивният съд приема за неоснователни оплакванията в частната жалба за размера на определеното адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца за конкретното производство като несъобразено с релевантните за определянето му критерии, цената на иска и положените професионални усилия от адвоката. При съобразяване на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г., актуалната практика на ВКС и Наредба № 1/2004 г. на ВАС, която определя критериите, при които свободно се договорят адвокатските възнаграждения, въззивният съд приема, че при определяне на възнаграждението на адвокат, осъществил безплатна правна помощ по делото 5 съдът следва да съобрази вида и интереса на спора, вида и количеството на извършената работа, реалната пазарна цена на адвокатската услуга и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, като цената на иска не може да бъде изведена като единствен и основен критерий при определяне на размера на адвокатското възнаграждение при определянето му от съда в хипотезата на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.. В конкретният случай релевантни са обстоятелствата, че е разгледан и уважен един установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит с цена на иска 4 500 лв. и спорът не се отличава с правна и фактическа сложност, че по делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което пълномощникът на ищцата не се е явил и е депозирал писмено становище, че по делото са събирани само писмени доказателства. При съобразяване на горепосочените обстоятелства в тяхната съвкупност въззивният съд приема, че адвокатско възнаграждение в размер от 400 лв. или 480 лв. с ДДС отразява адекватно положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца по делото по конкретния предявен и уважен иск. Налице е постановено решение на СЕС от 23.10.2025 г. по дело С- 744, с което се приема, че и в случаите на оказана безплатна услуга, когато предоставената от адвоката услуга съставлява облагаема възмездна доставка по смисъла на закона, каквато е настоящата хипотеза, върху същото следва да се начисли ДДС и ако насрещната страна е осъдена за разноски, тя трябва да го плати.