Определение № 2747 от 29.09.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2747 гр. София, 29.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20228002103521 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 266081 от 09.06.2022 г., подадена от С. Д. А., В. Д.

Б., П. Д. Г. и Р. Д. А. в качеството им на наследници на починалия ответник по иска Д. Г.

А., чрез адвокат Р. И. от АК – П., която е насочена срещу въззивно Решение № 260047 от 07.04.2022 г. по в.гр.д.№ 861/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответникът по касационната жалба Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието и храните, не е подал писмен отговор.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е отменено Решение № 260038 от 25.01.2021 г. по гр.д.№ 583/2019 г. на Районен съд – Асеновград, с което са отхвърлени предявените от Българската държава, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, против ЕТ „КАРТАЛ-ЕВ Д. А.“, представляван от Д. Г. А., искове с правно основание чл. 108 ЗС, вместо което е постановено ново решение, с което е признато за установено по отношение на праводателя на настоящите касатори (починал след постановяване на въззивния акт), че Държавата е собственик на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], обл. П., м. „Ю. х.“, представляващ поземлен имот с идентификатор № *** по кадастрална карта на [населено място], с площ от 3 295 кв.м., с трайно предназначение на територията – горска, начин на трайно ползване – друг вид дървопроизводителна гора, номер по предходен план:

1

*; при съседи: поземлени имоти с идентификатори *** и ***, като Д. Г. А. – в качеството му на ЕТ „КАРТАЛ-ЕВ - Д. А.“, е осъден да предаде на Държавата владението върху имота. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка с № 34, том 4, рег.№ 3346, дело № 578/2018 г. по описа на нотариус К. (рег.№ * на НК).

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че процесният имот е разположен по протежение на първокласен път от републиканската пътна мрежа до единия от тунелите на път II-86 П. - С.. Част от него представлява „пътна отбивка“ и като част от сервитутната ивица и принадлежностите към този път е била обект на сключен между ответника и Главно управление на пътищата Договор от 22.10.1996 г., с който е предоставено правото на Д. А., в качеството му на едноличен търговец, да изгради и експлоатира заведение - ресторант на крайпътната площадка. Именно въз основа на този договор, ответникът е започнал да упражнява фактическа власт върху имота и е изграждал сградите, за които по реда на обстоятелствена проверка е снабден с нотариален акт за собственост през 2006 г.

Процесният имот е отбелязан и в лесоустройствен проект и изработената към него горска карта през 2000 г., както и в обявената в ДВ бр. 68/2000 г. карта на възстановената собственост, в които е отразен като собственост на Държавно лесничейство. От заключението на вещото лице е установено, че по картата на възстановената собственост в землището на [населено място] са възстановени само гори и земи от горския фонд. Няма възстановена собственост върху земеделски имоти, тъй като в това село не е образувано ТКЗС. Общинска служба Земеделие – А. също е включила процесния имот в регистъра на земеделските земи, гори и земи от горския фонд като имот, частна държавна собственост, представляващ територия за нуждите на горското стопанство с площ 3,295 дка, собственост на МЗГ- ДЛ. Съдът е приел, че ответникът също е възприемал спорния имот като горска територия, тъй като през 2003 г. и 2005 г. е подавал писмени молби до различни институции с цел да придобие правото на собственост върху посочения поземлен имот.

Въззивният съд е приел, че към 1948 г. процесният имот е съставлявал част от държавния горски фонд. В периода от 1948 г. до 1997 г. всички гори и земи от горския фонд са общонародна (държавна собственост), съгласно разпоредбите на Закона за стопанисване и ползуване на горите (обн., ДВ, бр. 71 от 27.03.1948 г.) и заменилия го Закон за горите от 1958 г. Дори да се приеме, че към периода 1948 – 1997 г. имотът не е представлявал гора, то за негов собственик отново следва да се приеме държавата, тъй като съгласно чл. 2 от Закона за държавните имоти (ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г., отм.) държавни са всички имоти, които не принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица. Не се твърди и не са представени доказателства процесният имот да е бил собствен на други юридически или физически лица въз основа на валидно придобивно основание към момента на влизане в сила на този закон. Придобивайки статут на имот - държавна собственост през 1948 г., той е продължил да бъде такъв и при действието на чл. 6 ЗС в редакцията към момента на приемането му през 1951 г., която сочи, че държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. По отношение на имота, като държавен, давностно владение е било неприложимо по силата на 2 чл. 86 ЗС. След приемането на ЗДС, придобиване по давност по отношение имотите частна държавна собственост е било възможно, но теченето на срока е спряно, считано от 31.05.2006 г. съгласно § 1 от ЗД на ЗС (ДВ бр. 46/2006 г.), в сила от 01.06.2006 г.

Независимо от това, с приемането на Закона за горите (в сила от 09.04.2011 г.), в разпоредбата на чл. 26 е въведена забрана за придобиване по давност на горски територии – държавна собственост, без значение дали имат статут на частна или публична държавна собственост. Доколкото не се установява процесният имот да е възстановен по реда на ЗВСГЗГФ, след провеждане на реституцията държавата стопанисва и управлява горите и земите от горския фонд, останали след възстановяване правата на собствениците. Имотът попада в хипотезата на чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, предвиждащ, че държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица или на общините. Тъй като ответникът упражнява фактическата власт по отношение на имот, собственост на Държавата, искът по чл. 108 ЗС е уважен както в установителната, така и в осъдителната му част, с прилагане и на последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК. П. възражение за право на собственост, придобито въз основа на давностно владение, е прието за неоснователно. На първо място – ответникът е допуснат в имота като държател (по силата на договор с Главно управление пътища) и по никакъв начин не се установява в хода на упражняваната от него фактическа власт да са извършени от негова страна действия по манифестиране намерение за своене на имота спрямо действителния собственик на същия.

Независимо от това, дори да са извършвани такива действия, придобиване на имота въз основа на давностно владение не е допустимо поради посочените по-горе нормативно установени забрани.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулираните от касатора въпроси, за които се твърди, че са обусловили въззивното решение, могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. Относно допустимостта въззивният съд да основе изводите си в решението на доказателство, което не е прието по установения ред, респ. – изключено по реда на чл. 183, ал. 1, предл. 2 ГПК, за който се поддържа противоречие с т. 8 от ППВС № 1 от 15.07.1953 г., т. 5 от ППВС № 1/1985 г., Решение № 113 от 20.01.2016 г. по т.д.№ 955/2014 г., ВКС, II т.о., Решение № 81 от 09.07.2014 г. по гр.д.№ 5665/2013 г. ня ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 54 от 03.07.2020 по гр.д.№ 1991/2019 г. на ВКС, І г.о.;

2. За задължението на съда да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, за който се твърди противоречие с т. 3 от ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7 от 30.12.1959 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, Решение № 151 от 06.01.2020 г. по т.д.№2359/2018 г. на ВКС, II т.о. и др.;

3. Относно вида на доказателствата, с които се установява, че даден имот е бил гора в периода от 1904 г. до 1997 г. - за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

3

Първият поставен от касаторите въпрос не съставлява основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че съдът е обосновал своите изводи с изключени от доказателствения материал по делото документи.

Въпросът не е обуславящ за делото на първо място, защото почива на твърдение за извършено процесуално действие по чл. 183, ал. 1, предл. 2 ГПК, което се опровергава от данните по делото. Противно на поддържаното от касаторите, нито в о.с.з. 23.10.2019 г., нито до приключване на производството както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, е постановявано определение за изключване на посочените от касатора писмени доказателства от доказателствения материал по делото. Наред с това въззивният съд не е направил решаващите си изводи единствено въз основа на документите, релевирани в обосновката към въпрос № 1, макар и да ги е споменал в мотивите. За да постанови решението си, съдът е извършил обстоен анализ на надлежно събраните доказателства, проследена е историята на процесния имот и е посочена относимата правна уредба към различните периоди, в които се твърди настъпила промяна на собствеността или статута на поземления имот. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, касаещи задължението на въззивния съд при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС (вкл. цитираните от касаторите т. 3 от ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7 от 30.12.1959 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС), според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция.

Въззивната инстанция решава материалноправния спор, при което излага фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнася по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения, осланяйки се съответно на експертното заключение, аргументиращо принадлежността на процесния имот към държавния горски фонд, на изслушаното по делото вещо лице, както и на многобройните документи, свидетелстващи за право на собственост от страна на държавата върху процесния имот. Несъгласието на касатора с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение с оглед определяне статута на процесния имот не може да обоснове допускане на касационното обжалване по така поставения процесуалноправен въпрос. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, като съдържанието им не сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с 4 практиката на ВКС относно обхвата на въззивната дейност, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос от изложението.