Определение № 4578 от 15.10.2025, Административен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4578

Пазарджик, 15.10.2025 г.

Административният съд - Пазарджик - XVI състав, в съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия:

СВЕТЛОЗАРА СТОЙНОВА

При секретар ДИМИТРИНА ГЕОРГИЕВА и с участието на прокурора СТОЯН ДИМИТРОВ ПАВЛОВ като разгледа докладваното от съдия СВЕТЛОЗАРА СТОЙНОВА административно дело № 20247150700651 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и следващите от Административнопорцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 2в, ал. 1 т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Пазарджик с Определение № 7199 от 03.06.2024 год. постановено по адм. дело № 5313/2024 г. по описа на Административен съд София-град.

Образувано е по искова молба от Н. Н. А., понастоящем в Затвора в Пазарджик, с искане Върховен административен съд, да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 500 лв., както и обезщетение за забавено плащане в размер на мораторна лихва върху тази сума от 26.10.2021 г. до 20.05.2024 г., както и акцесорна лихва от 21.05.2024 г. до окончателното й изплащане, за претърпени от него неимуществени вреди за периода от 26.10.2021 г. до 20.05.2024 г., изразяващи се в болки, страдания, унижение, малоценност, главоболие, бъзсъние, нервност, незащитеност, чувство за отхвърляне от правосъдието, като подигравка, претърпени в резултат на Определение № 1696/23.02.2022 г., постановено по адм. дело № 11484/2021 г. по описа на Върховния административен съд, с което е оставено в сила Определение № 1732/21.10.2021 г., постановено по адм. дело № 1112/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което искането му за освобождаване от държавна такса е оставено без уважение.

В хода на производството ищецът е освободен от заплащането на държавна такса и му е предоставена правна помощ по настоящото дело.

Настоящият съдебен състав е констатирал, че предявеният иск е с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, а твърденията на ищеца са, че ответникът го е увредил, тъй като с постановения съдебен акт е нарушил правото на Европейския съюз (ЕС), като такова се сочат разпоредби от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), които във всички случаи следва да се свържат с други материалноправни разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС.

След като това е изискване за редовността на исковата молба по аргумент от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, когато с нея е предявен иск с пр. осн. чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, с разпореждане № 4124/15.09.2025 г. производството е оставено без движение и на ищеца са дадени нарочни указания да посочи кой акт от първичното или вторичното право на ЕС (материалноправните разпоредби от правото на ЕС) е бил нарушен от Върховния административен съд. В разпореждането е указано, че посочените от ищеца в исковата молба разпоредби, регламентират общи принципи и не покриват изискването за посочване на конкретен акт от първичното или вторичното право на ЕС /материалноправните разпоредби от правото на ЕС/, правата, по които ищецът е искал да защити чрез съдебните производства.

В изпълнение на така дадените указания от съда, ищецът, чрез процесуалния си представител в молба от 09.09.2025 г. посочва, че конкретните вреди, които са му причинени са в резултат на нарушенинорми от общностното право, а именно чл. 47 и чл. 52 от ХОПЕС, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 4, § 3 ДЕС.

При така направените фактически установявания, настоящият съдебен състав намира, че предявеният понастоящем иск е недопустим, като основанията за този извод са следните:

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция попада в приложното поле на чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК, като по своята правна същност представлява искане за обезщетение за вреди от правораздавателната дейност на Върховен административен съд.

Разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС. Съгласно ал. 1, т. 1 от последната административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.

Съгласно чл. 203, ал. 3 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се разглеждат по реда на глава единадесета от АПК, като за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз.

Съгласно практиката на съда на Европейския съюз касателно допустимостта на иск, с който се търси ангажиране на отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз, за да бъде допустим за разглеждане подобен иск е необходимо съществените правни и фактически обстоятелства, на които последният се основава, да следват поне обобщено, но по логичен и разбираем начин от писмените изявления на ищеца. Подобно указване е абсолютно необходимо, както за да позволи на ответника да подготви защитата си, така за Съда — за да се произнесе по повдигнатите доводи (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2024 г. Malacalza Investimenti и Malacalza/ЕЦБ, T‑134/21, ECLI:EU:T:2024:362, т. 213; решение от 6 октомври 2015 г., Corporaciуn Empresarial de Materiales de Construcciуn/Комисия, T‑250/12, EU:T:2015:749, т. 101; решение от 27 септември 2006 г., Roquette Frиres/Комисия, T-322/01, Rec, EU:T:2006:267, т. 208;

Също така съгласно постоянната съдебна практика всяко правно основание, което не е достатъчно ясно формулирано в исковата молба или жалбата, трябва да се счита за недопустимо. Подобни изисквания се прилагат и когато в подкрепа на дадено основание е посочено оплакване. Тъй като става въпрос за абсолютна процесуална предпоставка, Съдът следва да повдигне служебно въпроса за недопустимостта на тази основа (вж. решение от 14 декември 2005 г., Honeywell/Комисия, T-209/01, Rec, EU:T:2005:455, т. 54 и 55; решение от 21 март 2002, Joynson v Commission, T-231/99 ECLI:EU:T:2002:84, т 154).

В конкретния случай ищецът е посочил бланкетно единствено нарушение на разпоредбата на чл. 47 и чл. 52 от ХОПЕС, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 4, § 3 ДЕС.

Съгласно чл. 47 § 2 от ХОПЕС всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.

Съгласно чл. 51 от ХОПЕС разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.

Следва изрично обаче да бъде посочено, че самостоятелното позоваване на разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС е недопустимо, тъй като съгласно чл. 51 от ХОПЕС, последната е приложима, само когато съдът прилага правото на Съюза. В тази връзка позоваване на чл. 47 от ХОПЕС, следва задължително да е придружено с посочване на друга разпоредба от съюзното право, която от своя страна да се твърди, че е била приложима и респективно нарушена от съда – ответник по иска.

Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС са определени от СЕС в неговите решения. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно – предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. В този смисъл са следните решения на СЕС: Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47, Решение от 09 декември 2010 г. по дело C-568/08, т. 87, Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 37.

Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43, Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на правото на ЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС – Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24. Пак според Съда това е налице, ако с влязло в сила решение, националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които правото на ЕС регулира или когато е иззела компетентност, която правото на ЕС изрично възлага на орган на ЕС.

Разпоредбите, посочени в исковата молба и уточняващата молба, както и в ход на проведените съдебни заседания за нарушени, съдържат основни правни принципи на правовата държава и са основополагащи за Съюза. Член 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС са сходни с чл. 47 от Хартата. Съгласно чл. 52, пар. 3 ХОПЕС, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция.

Както се каза съгласно чл. 51 от Хартата, задължението на държавите-членки да зачитат основните права, регламентирани в нея, възниква тогава, когато те действат в приложното поле на правото на Съюза. Съгласно чл. 6, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. В този смисъл е актуалната съдебна практика - Определение постановено по адм. д. № 1180/2024 г. по описа на Административен съд София-област, оставено в сила с Определение постановено по адм. д. № 1225/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Определение постановено по адм. д. № 12672024 г. по описа на Административен съд София-област, оставено в сила с Определение постановено по адм. д. № 5402/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Определение постановено по адм. д. № 313/2025 г. по описа на Административен съд София-област, атакувано пред Върховен административен съд.

Отнесени към настоящия случай, тези правила означават, че с вредоносния, съдебен акт, както твърди ищецът, постановилият ги съд е действал в приложното поле на правото на ЕС и го е нарушил. Ищецът е следвало да посочи в исковата си молба конкретните материалноправни разпоредби от правото на ЕС (извън Хартата и Конвенцията), правата по които е искал да защити чрез предприетите от него съдебни производства, но които не е успял, поради постановените определения, с които съдът /по твърдения на ищеца/ го е лишил от достъп до съд.

Както е посочено и в разпореждането, с което исковата молба е оставена без движение, във всички случаи сочените разпоредби от Хартата/Конвенцията следва да се свържат с други материалноправни разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС. Това е изискване за редовността на исковата молба по аргумент от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, когато с нея е предявен иск с пр. осн. чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Спазването на това изискване е от значение, както за правилната правна квалификация на иска, предявен с исковата молба, която е задължение на съда, така и за организиране на защитата на ответника по спора. В този смисъл е Решение № 7564/08.07.2025 постановено по адм. д. № 5462/2024 г. по описа на ВАС, с което е обезсилено решение по адм. д. № 2009/2023 г. поради постановяването му в недопустимо съдебно производство проведено по нередовна искова молба).

Разпечатката съдържа 30 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7f292569-0c95-40d2-a38c-bb12f395de95