Решение № 5604 от 06.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5604 гр. София, 02.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

Г. Стоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Г. Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100502274 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20003304/12.01.2022г., постановено по гр. д. № 48344/20 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 118 състав, са частично уважени, предявените от РР. М., ЕГН **********, срещу „Е.-2015“ ЕООД, ЕИК *******, осъдителни искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за сумата от 287,12 евро, представляваща заплатени такси по договор от 11.07.2019 г. и по иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 2000 евро, представляваща сума платена без основание, като гаранционна вноска по чл. 6 от договора от 11.07.2019 г. П ървоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 1570/06.01.2022г., подадена от ответника, с която обжалва решение в частта, с която са уважени исковите претенции.

Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърлят предявените искове. Претендира сторените разноски. в

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната 1 неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е 1) притезанието на ищеца за репариране на вредите с правна квалификация чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, породени от развалянето на облигационната връзка на основание чл. 89 ЗЗД, 2) както и кондикцията с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По иска с правна квалификация чл. 88, ал. 1, изр. 2 вр. чл. 89 ЗЗД.

Страните са сключили договор, по силата на който ответникът е поел задължението за организиране и провеждане на обучителни занимания с детето на ищцата за периода 15.09.2019 г. до 15.07.2020 г., срещу корелативното задължение за заплащане на цената за предоставената услуга.

Договорът е развален по право на 13.03.2020 г., вследствие на обявеното извънредно положение в Република България, като към този момент ответникът е изпълнил изцяло своето задължение, като е платил на ищеца сумата от 5 295 евро. Развалянето на двустранните договори по реда на чл. 89 ЗЗД вр. чл. 81 ЗЗД настъпва по право, ex lege, от момента, в който престацията на една от страните е станала невъзможна, поради причини, които не могат да се вменят в нейна вина. Което означава, че въпреки положената дължима грижа от ответника са настъпили вреди в патримониума на ищеца от едно непредвидено събитие – ковид пандемията и обявеното извънредно положение, и по-конкретното обусловената от това забрана за провеждане на присъствени занятия в учебните заведения.

Непредотвратимостта на случайното събитие е функция от неговата непредвидимост, 2 защото ако е могло да се предвиди, то ще е предотвратимо. Следователно, ако вредата е можело да се избегне при полагането на дължимата грижа, въпреки непредвидения характер на събитието, то няма да е налице случайно събитие, а виновно неизпълнение. В случая не по вина на ответника е станало невъзможно да изпълнява своята престация, поради което договорът се е развалил по право.

Двустранните договори с продължително изпълнение, какъвто е процесния, се развалят с действие за в бъдеще (ex nunc), аргумент от чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. След прекратяване на облигационната връзка в патримониума на ищеца възниква процесното притезание за заплащане на вредите от неизпълнението на разваления договор, аргумент от чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По своята правна природа това е специален вид извъндоговорна отговорност, с която се удовлетворява така наречения негативен интерес на кредитора.

Фактическия състав не включва в себе си виновно неизпълнение, а 1) упражнено право на разваляне и/или разваляне настъпило по право; 2) настъпване на вреди, 3) които са в пряко причинно-следствена връзка с прекратяването на облигационното отношение. В случая вредите на ищецът се изразяват в заплащане на такси за обучение и консумативни разходи за целия срок на договора, който след 13.03.2019 г. е преустановил действието си, тъй като ответникът е бил в обективна невъзможност да изпълнява своята престация.

Първоинстанционният съд правилно е взел предвид факта на осъщественото от ответника плащане преди процеса, като е уважил исковата претенция за сумата от 287,12 евро, като е отхвърлил до пълния предявен размер от 846,12 евро. В отхвърлителната част не е постъпила въззивна жалба, поради което решението е влязло в сила в необжалваната част.

Дадената грешна правна квалификация на твърдените в исковата молба факти и обстоятелства не влияе на правилността на крайния извод. Кондикцията по чл. 55, ал.

1, пр. 2 ЗЗД предполага извършване на престация с оглед осъществяването на едно бъдещо основание, съответно изискуемостта на вземането настъпва от момента, в който се поражда невъзможността да се осъществи това основание – в този смисъл виж т. 7 от ППВС 1/79 г.

Под тази хипотеза попадат 1) даденото по един предварителен договор, като впоследствие не е сключен окончателен такъв и 2) при уговорено отлагателно условие, сбъдването на което ще породи желаните от страните правни последици, но което не се осъществява, като една от страните е престирала при сключването на договора. Настоящият казус имаме валидно възникнала облигационна връзка, която бива развалена по право с действие за в бъдеше. Следователно към момента на осъществяването на престацията е налице основание, което също така не отпадна с обратна сила след развалянето, т.е. нито една от хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД не е приложима. Въпреки дадената от съда грешна правна квалификация страните са представили доказателства за твърдените от тях релеватни факти, като съдът ги е обсъдил и е достигнал до правилния извод. Следователно решението в тази част следва да бъде потвърдено, но при различни мотиви.

По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Уговорената клауза за внасяне на гаранционна вноска по чл. 6 от процесния договор е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО, 3 следователно същата е нищожна, аргумент от чл. 146 ЗЗП и не обвързва потребителя, ответник в настоящото производство, аргумент от чл. 6 параграф 1 от Директива.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т.

33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

В чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че внесената гаранционна вноска от 2 000 евро, гарантира място на детето, при желание същото да продължи обучението си в следващата учебна година, което по своето съдържание е безпредметно, ако липсва насрещно съгласие на страната да сключи последващ договор. Тълкувана систематически с нормите на чл. 6, ал. 3 вр чл. 7, ал. 1, т. 6 от договора, се достига до извода, че ответникът има право да задържи така наречената гаранционна вноска, ако ищецът не сключи нов договор за следващата учебна година с ответника, освен ако е уведомил последния до 15.01. на текущата година, т.е близо 9 месеца преди евентуалното началния срок на бъдещия договор. Така уговорената клауза е във вреда на потребителя и създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните, 4 поради което същата следва да се приеме за нищожна. Следователно даденото по нея представлява престирано при начална липсва на основание, поради което подлежи на връщане.

Направеното от ответника възражение за прихващане с отговора на исковата молба е неоснователно, доколкото уговорената неустойка е нищожна и не обвързва страните по договора. За да се осъществи прихващане следва преди всичко да са налице две насрещни задължения за пари или заместими вещи, аргумент от чл. 103, ал. 1 ЗЗД, а в случая се установи, че задължението на ответника не съществува – ex nihilo nihil, поради което възражението правилно е отхвърлено от първоинстанционния съд като неоснователно.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.

Разпечатката съдържа 39 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7f284e7c-62ab-40ea-8c63-b69d141f3eed