Решение № 2026 от 08.05.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 4791/2022
- Вид
- Решение № 2026
- Подписан
- 08.05.2024
- В сила
- 09.10.2024
- Състав
- Крум Борисов Гечев
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 214, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 2026 гр. Пловдив, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20225330104791 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
С исковата молба ищецът М. Н. И., с ЕГН: ********** е предявила против „СИТИ КЕШ“ OOД, с ЕИК: 202531869 осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва по сключен между страните Договор за паричен заем № * г. и сумата от 100 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза за заплащане на неустойка по Договор за паричен заем № * г., ведно със законна лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда – 04.04.2022 г., до окончателното изплащане на вземанията.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем № * г., п о силата на който в полза на ищцата е отпуснат кредит в размер на сумата от 800 лв., срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне сумата от 922, 34 лв. на тридесет и четири седмични погасителни вноски, първите три от които в размер на 6, 23 лв., а останалите тридесет и една - в размер от 29, 15 лв. В договора било установено, че годишният лихвен процент е 40, 08 %, а годишният процент на разходите – 49, 09 %. Сочи, че с клаузата на чл. 8 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 641, 66 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция. Сочи, че задължението за заплащане на 1 неустойка е платимо ведно с погасителната вноска по кредита, като първите три вноски се оскъпявали със сумата от 39, 77 лв., а следващите тридесет и една били в размер на 16, 85 лв., като общата дължима сума по кредита била в размер на 1 564 лв. Поддържа, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е недействителна и поради противоречието й с добрите нрави, поради липса на посочени условия за прилагането на основния лихвен процент в договора. Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начина на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота по какъв начин е формиран същия. Излага съображения за недействителност на договора, поради допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в погасителния план не е посочено разпределението на вноските измежду дължимите суми. Излага твърдения и за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречието й с добрите нрави. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че не е налице соченото нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ГПК, тъй като в договора е посочен фиксиран лихвен процент, в който случай не следва да се посочват условията за прилагането му. Сочи, че клаузата за възнаградителна лихва не е установена в противоречие с добрите нрави. Твърди, че в договора е посочен годишният процент на разходите по кредита съобразно с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че задължението за заплащане на неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Счита, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави, тъй като задължението за заплащането й не би възникнало при добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на потребителя. Счита, че неустойката е уговорена при съобразяване с основните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди, че по договора за кредит не са извършвани плащания от ищеца. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.
В съдебно заседание от 10.04.2024г. съдът е допуснал на основание чл.
214, ал. 1 ГПК изменение на предявените искове чрез увеличаване на техния размер, като искът за недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва се счита предявен за 122, 34 лева, а искът за недължимо платена сума по клауза за неустойка се счита предявен за сумата от 641, 66 лева.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между същите е сключен Договор за паричен заем № *г., по силата на който в полза на ищеца – 2 кредитополучател е предоставена сумата в размер от 800 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 08 % и годишен процент на разходите от 49, 9 %, с погасяване на 34 седмични погасителни вноски. Общият размер на всички плащания бил в размер на сумата от 922, 34 лв. Съгласно чл. 6 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 8 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 641, 66 лв., ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Изискванията, които чл. 6 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на 3 договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 38 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено се установява, че при формиране на ГПР по процесния договор е включена единствено договорната лихва.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 922, 34 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 8 от Договора „неустойка” в размер от 641, 66 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № * г. е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност по кредита – главница в размер на 800 лева.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно по процесния договор длъжникът дължи единствено главницата в размер на 800 лева. От представеното на л. 91-94 от делото заключение на * К. по ССчЕ се установява, че ищцата М. И. е заплатила в полза на ответното дружество сумата от 1800, 10 лева, от които: 800 лева – главница, 122, 34 лева – възнаградителна лихва, 641, 66 лева – неустойка и 236, 10 лева – такси.
Съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК, всички заплатени суми извън главницата се явяват недължими, поради което се явяват платени при начална липса на основание и подлежат на връщане на потребителя. Ето защо, 4 предявените искове като основателни следва да се уважат.Като законна последица от уважаването на исковете следва да се присъди и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 255 лева, от които: 100 лева – държана такса, 5 лева – такса за съдебно удостоверение и 150 лева – депозит за съдебно – счетоводна експертиза.
В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.
Разпечатката съдържа 28 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7f195c02-0065-4dfe-8fc8-2e777278a46a